JuSt LeT U DrEaM
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
АРХИВ
РОУЛПЛЕЙ ЛИСТ
Гласувайте за форума:
Гласувай за мен в BGTop100.com Гласувай за тази страница в Българския ТОП RealTop.net
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 3 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 3 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 120, на Пон Ное 05, 2012 8:15 pm
Септември 2017
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
    123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930 
CalendarCalendar

Share | 
 

 Намсан

Предишната тема Следващата тема Go down 
Иди на страница : 1, 2  Next
АвторСъобщение
Ча Хуанг Джин
The Master
The Master
avatar

Местожителство : Seoul.

ПисанеЗаглавие: Намсан   Вто Сеп 18, 2012 1:36 pm


Spoiler:
 



Върнете се в началото Go down
Ким Со Йонг
Гумихо
Гумихо
avatar

Местожителство : Южна Корея
Aquarius Pig

ПисанеЗаглавие: Re: Намсан   Пет Юли 12, 2013 6:31 pm

Още един ден бе към своя край - слънцето отново залязваше, отстъпвайки мястото си на луната. Това бе лошо. Защо ли? Защото луната разкриваше най-строго пазената тайна на Со Йонг - 9-те бели и пухкави опашки, които грациозно се извиваха. Някой би казал, че са красиви. Да, разбира се, но за момичето бяха по-скоро проклятието, от което не можеше да избяга.
Да бъдеш гумихо си имаше и предимства - изострените обоняние и сетива, светкавичните реакции и нечовешката сила. Хората си умираха за такива способности - дори правеха филми и пишеха книги само и само да се докоснат до тази магия. За тях бе интересно и вълнуващо да влязат в имагинарен свят . Това, което не знаеха, е,че нещата, които им се струваха фантастични, всъщност бяха самата истина. Между тях вървяха свръхестествени създания, за които бяха чели само в книгите.
Но надали на някои от тях им бе хрумвало колко нещастни могат да са "фантастичните" същества. Да вземем например Со Йонг - какво имаше тя? Голяма къща, в която не живееше никой освен нея, защото всичките й роднини отдавна се бяха споминали. Нямаше нищо друго освен това - нямаше работа, нито приятели, нищо нормално. Може би, защото не беше нищо друго освен една гумихо - създание, което не бива да се разкрива пред света, защото бе опасна. Макар да се владееше, животинските й инстинкти понякога надделяваха, изритвайки човечността. Никога нямаше да живее като нормален човек, защото първо, не беше нормална, и второ, не беше човек. Не отговаряше на нито един от критериите - 9 опашки, суперсила и бързина, обострени сетива определено не спадаха към категорията "човек".
Беше тъжно - сама ли щеше да прекара вечността? Без никого до себе си, просто самотна гумихо, скитаща безцелно по света, опитвайки се да намери смисъл в съществуването. Имаше ли такъв изобщо? Дали някой го бе намерил? По-скоро е умрял преди това да се случи.
Е, Со Йонг имаше доста време, за да търси отговора на въпроса си.
Сега обаче трябваше да се съсредоточи в това да се крие в храстите до кулата Намсан. Луната я бе застигнала неусетно по средата на разходката й. Скрила се между клонките, опитвайки се да прикрие 9-те пухкави опашки, пръскащи лека светлина, момичето се заоглежда наоколо. Не, този път не беше, за да прецени дали хората биха я забелязали.
Позната миризма бе стигнала до обонянието, карайки я да потрепери. Усещаше нечие присъствие близо до себе си. Беше странно - едно и също нещо се случваше почти всеки ден в последно време. Сякаш някой я следеше. Не, не беше това, нали? Кой би следвал някой толкова невидим като Со Йонг?
Момичето се обърна назад, тъй като натам я водеха инстинктите й. Напрегна зрението си и пусна погледа си да "рови" в тъмнината, търсейки някого.
Ето го там - скрит зад дебело дърво, с кестенява коса, шоколадови очи и до болка познато лице.
 - Юн Ги... - промълви объркано Со Йонг, смръщвайки вежди, опитвайки се да прецени ситуацията. Защо я следеше?
Върнете се в началото Go down
Пак Юн Ги
Преследвач
Преследвач
avatar

Местожителство : Сеул, Южна Корея
Aquarius Dragon

ПисанеЗаглавие: Re: Намсан   Пет Юли 12, 2013 9:19 pm

Дебелите и плътни пердета биваха периодично повявани от нощния ветрец, шумно извиващи се в разностранни форми, и потупващи се едно у друго. Бяха дълги и вероятно наистина толкова тежки, колкото изглеждаше, съдейки по усилията, с които прислужницата, през две седмици ги сваляше и носеше към пералното помещение. Юн Ги, седнал по турски на леглото, (което изглеждаше нетипично разтурено и покрито с куп боклуци, които не би трябвало да са там) гледаше в неизвестна точка от пространството пред себе си, което се явяваше именно голямата му кралска тераса. Като се замислеше, не бе стъпвал на онзи балкон от толкова много години, че спокойно можеше да се каже - никога. А някои хора извън тази златна крепост, скромно си мечтаеха за своя собствена къща, в която да живеят щастливо заедно. Иронията бе, че не знаеха, а и нямаше как да знаят, че сбъдне ли се мечтата им, ще станат двойно по-нещастни, отколкото са сега. Защо ли хората си избираха винаги мечти, обвързани с материалното? Та то реално нямаше никаква стойност, не притежаваше и истинско място  на тази вселена. Защото на земята й беше все едно дали някъде си има прашлясал шкаф, с антика за 100 милиона или нещо такова. Какво значение въобще имаше това? Нима всички тези предмети, с които се обграждаш постоянно през живота си, заблуждавайки се колко са ти нужни, реално представляваха нещо повече от предмети? Предмети без душа, които не се зачитаха времето, оставайки непроменени от него. Предмети, използвани, а сетне захвърлени и забравени. Да, реално погледнато предметите бяха никому ненужни неща, и тяхното съществуване бе най-безсмисленото във Вселената. Какво можеха да ти дадат те? Дори в зимна нощ да се стоплиш край камината, нима тя ще е способна да стопли и сърцето ти? Дори да носиш очила, нима ще си способен да виждаш така ясно света, както го вижда сърцето ти? Дори да караш скъпа кола, дали тя ще може да те отведе на мястото където те очаква съдбата ти и където е откриеш сродната си душа? Да, нищо човешко, нищо истинско не зависеше от материалните неща. Но защо ли тогава всеки човек си мечтаеше за спокойна вила в планината, или нещо от този сорт? Хората бяха наистина така зависими от света на вещите, който сами бяха създали, че това улеснение за тях се превръщаше в един истински ад, при това без да го съзнават наистина. Юн се загледа в опаковката от снакс с вкус на сметана и копър, след което се подсмихна леко и съвсем естествено я избута с единия си крак на земята. Празната цветна найлонка се приземи ефирно на паркета, напускайки досегашната си безлична позиция върху леглото на тъмнокосия индивид. Засега върху въпросната мебел, пригодена за спане, останаха само няколко комикса, празни кутийки от йогурт и пет счупени пластмасови лъжички за сладолед. И като заговорихме за сладолед… Лунната вече бе заела своя магичен трон, но днес вместо мистично кръгло осветително тяло, на Юн Ги му заприлича на голяма топка ванилов сладолед и изневиделица той скочи от мястото си, съвсем забравяйки както бе правил до момента. На всяка цена трябваше да отиде в заведението на пет пресечки от най-близкото шосе, и да хапне малко ванилов сладолед. Да, сега! На секундата!
- Опитахте ли да поговите с него? Все пак сте му баща, не трябва ли пръв да опитате да узнаете защо изведнъж е започнал да се държи така…
- Това, което искам от вас, е да излекувате сина ми! Да го върнете какъвто бе преди, просто да се държи отново нормално. Не ви моля да ме поучавате как трябва да се държи един баща. Тук сте, за да си свършите вашата работа! Ако не можете, си вървете.
Тъмнокосото момче, профучавайки от стаята си, се бе спряло от обаждащото се любопитство. Не че не бе наясно какво мислеше баща му за него в момента, всичко разчиташе единствено и само от погледа му - „Лентяй, безполезен глупак! Напук се правиш на големия бунтар, а? Искаш да получа инфаркт на тези години ли?! Ще се радваш, ако пукна,  нали?!“. Но някак си вече наистина не го интересуваха мислите на стареца, не искаше да се интересува от това повече. Сега, когато прищевките и заповедите на баща му бяха поставяни на последно място, животът бе доста по-интересен и забавен. Или поне това внушаваше картинката. Никой Бог, дори Юн Ги, не бе наясно какво точно се случваше с него и защо изведнъж бе решил да промени начина си на живот. Усещаше го. Усещаше как явно се бе променил и ако преди всеки би могъл от километри да каже, че е богаташкото синче на президент Пак, но сега всеки минувач би го сметнал за обикновен човек, като всички останали. Не бе ли това хубаво? Сега сякаш, най-после, можеше да е част от света. От онзи свят, който до скоро му бе почти непознат. Промяната го бе връхлетяла, като изведнъж придошла река, наводнила половината град. Вече не прекарваше времето си в библиотеката, четейки книги за здравословното хранене, или общообразователни факти и научни статистики за света, а го прекарваше четейки увлекателни комикси в стаята си. Жанровете се редуваха всеки ден - съспенс, романтика, свръхестествено, комедия и етц. Ако преди на ден се хранеше по три пъти, всеки от които по точно определено време, то сега не можеше с точност да се определи кое му бе закуска, обед, вечеря, и просто похапване. Да, промяната определено се усещаше, не само по смесицата от хранителни миризми в стаята му, но и по ярките, биещи на очи, плакати и листчета, декориращи сега иначе празните и едноцветни стени. Баща му вече възприемаше въпросната промяна наистина сериозно и дори се бе обърнал към психотерапевт, а когато и последната му надежда всичко да се върне по местата си угаснеше, той просто щеше да се отрече от сина си и да го изхвърли навън, като прокажен просяк. Щом нещата се свеждаха до такова просто решение, защо ли не го стореше още сега? Интересно по каква причина задържаше сина си в този позлатен кафез, когато той отдавна вече виждаше изпопадалите от него фалшиви диаманти? Фалш. Всичко в този богаташки живот се състоеше от тази фалшива дума, а също толкова фалшиво бе и щастието, изписано в престорената усмивка на президент Пак, когато даваше интервюта и присъстваше на разни мероприятия. Нима имаше някаква полза, някаква логика, да се живее така? Не знаеше за президент Пак, но за себе си никога не би избрал подобен живот.
- О, това е тя…?! Лисицата! - при вида на познатата тъмнокоса девойка, Юн изпусна ваниловия си сладолед, и забравяйки за него и мерака си да го изяде, той бързо изтича до велосипеда си и тръгна след обекта си на преследвачество. Мда, в последно време се вживяваше съвсем спонтанно в образа на истински сатлкър, като дори не можеше да каже каква е причината за това. Просто нещо му казваше, че на всяка цена трябва да проследи това момиче, за да… разбере защо го седи. Май нямаше особена логика в това, но пък и без друго Юн Ги нямаше някакви важни задължения, освен комиксите, които също можеха да почакат. Луната се бе скрила зад многото купести облаци и сега дърветата наоколо правеха пейзажът още по-тъмен и непроницаем, ала очите на момчето бяха устремени към девойката, с надеждата да не я изгуби от поглед. Поне днес не биваше да я губи. Само дето тя бе наистина голяма хитруша и ловка, също като някоя лисица. Макар последната им открита среща да беше на ледената пързалка, още тогава той бе усетил нейната уникалност. Имаше нещо необяснимо, нещо, което отличаваше тъмнокосата от останалите тъмнокоси девойки. И същото това нещо, като че ли бе причината той всяка вечер да я изгубва от поглед. Не знаеше как, но тя винаги изчезваше, при  това без да остави и следа. Докато се усети, момчето вече бе стигнало във вътрешността на парк,  близост до кулата Намсан. Виждайки, че девойката се спира, той пусна спирачката на велосипеда си и слезе бавно. За миг му се стори, че тя се бе извърнала назад към него, затова се скри зад най-близкото дърво. Остана така точно тридесет секунди, а когато видя сребристите проблясъци на луната, реши да надзърне от скривалището си. Уви, обаче, девойката отново я нямаше там, където последно я бе видя.
- Какво… Ама че работа. Къде отиде? - измърмори си момчето и претърси околността с поглед, след което сам излезе от прикритието си.
- Хей! Знам, че си тук! Този път знам, че си тук! Покажи се, лисичке! - заговори той в готовност отново да я последва, стига да се изпречи пред погледа му. Трябваше да разбере… И също да потвърди, че е все още с всичкия си, че тя не е просто плод на въображението му, а е напълно истинска. Някак чувстваше, че ако тя бе тук, и той щеше да е тук наистина. Както и това, ако тя съществуваше в този свят, значи и той съществуваше тук и сега. Тя му беше нужна, за да разбере това. Да потвърди и открие самия себе си.
Върнете се в началото Go down
Ким Со Йонг
Гумихо
Гумихо
avatar

Местожителство : Южна Корея
Aquarius Pig

ПисанеЗаглавие: Re: Намсан   Съб Юли 13, 2013 9:52 am

Не отново! Същите герои, същите "случайни" срещи, същите обстоятелства.
Тази игра на гоненица като котка и мишка започваше да й омръзва. Защо постоянно я следеше? Какво толкова намираше в нея, че така упорито й вървеше по петите? Какво щеше да спечели, ако я види?
На тези въпроси Со Йонг нямаше отговор. Това, което знаеше обаче, бе, че трябва да се скрие и то веднага. Впрегна сили, заби поглед в короната на близко дърво и с един отскок се озова сред заплетените клони. Не можеше да си позволи Юн Ги да я види - не и когато луната разкриваше истинската й същност, която я застрашаваше.
В нея се криеше чудовище, което вечер дращеше по стените на съзнанието й, настоявайки да излезе. Момичето не можеше да го контролира, дори да искаше. Никой не можеше всъщност. Единственото, което можеше да стори, бе да се прибира у дома преди луната да изгрее и проклятието да се отключи. Трябваше да се крие като истинско чудовище, което се криеше в леговището си, за да не бъде разкрито.
Ако това станеше, краят за създанията като нея не беше приятен. Единият вариант бе да я заключат в лаборатория и да я изследват, да правят опити върху нея сякаш бе лабораторна мишка. Другият бе да я убият, защото представляваше заплаха за околните. И в двата случая щеше да страда... макар понякога това да бъде затрита от лицето на земята не й се струваше толкова лоша идея. Така или иначе трябваше отдавна да е погребана под земята, връщайки се там, откъдето бе дошла - небитието. Това, че беше още тук и дишаше, не беше правилно, беше против законите на Природата. Може би затова бе чудовище - защото вървеше срещу нея. А какво заслужаваха чудовищата? Вечни мъки и бродене по Земята като наказание за това, което бяха.
Со Йонг стисна челюст, за да възпре вик, откъснал се от дробовете й. Собствените й мисли я плашеха... което й напомни - защо Юн Ги я бе нарекъл "лисичка"? Знаеше ли какво е тя? Беше ли разкрил тайната й?
Момичето клатеше глава, потънала в морето на шока. Не! Това не биваше да става.
Треперещите й тънки пръсти се плъзнаха по кожената чантичка, преметната през рамо, откъдето извади малко тефтерче и химикал. Буквите затанцуваха по листчето, попивайки ужаса на девойката. Скъса бележката и, проправяйки си път измежду заплетените клони, я подхвърли в краката на Юн Ги.
Листът тупна в тревата, разкривайки красиво извезания въпрос Защо ме нарече "лисичка"?
Върнете се в началото Go down
Пак Юн Ги
Преследвач
Преследвач
avatar

Местожителство : Сеул, Южна Корея
Aquarius Dragon

ПисанеЗаглавие: Re: Намсан   Съб Юли 13, 2013 2:15 pm

Нима нямаше да се покаже? Не, беше убеден, че не си фантазира и тя бе тук. Това не можеше и да е сън, щеше да разбере. Тогава как… Как всичко винаги се повтаряше? Как тя винаги успяваше ад изчезне от погледа му? А защо така настоятелно се криеше от него? Защо ли… отказваше да се покаже? Вероятно и за това си имаше причина. Разбира се, че имаше. Юн Ги отново се огледа наоколо, а пръстите на дясната му ръка, шмугната в джоба на разпуснатия сив анцуг, отново се заиграха с малката дупка, където шевът се бе скъсал. Слава богу, че имаше и друг джоб, където да си държи дребните.
- Не знам защо се криеш, но аз няма да мръдна оттук, докато не се покажеш… - тъкмо рече момчето, когато чу шума на падаща хартийка, която се спусна пред очите му и се намери на зелената трева в краката му. О, какво беше това? Лист? Съобщение…?!
- Защо ме нарече „лисичка“? - прочете гласно написаното и веждите му леко се събраха в недоумение. Защо го питаше това? Нима бе от жизнена важност как се обръщаше той към нея? Хм, да не би да не харесваше лисиците? Не, това бе нелепо. Въпросът звучеше по друг, далеч по-интересен начин. Сякаш девойката искаше да разбере нещо жизненоважно, нещо, което несъмнено глождеше любопитството й, и може би дори един от вариантите на този отговор, я караше да се страхува вътрешно. Наистина бе необичаен въпрос, поради което тъмнокоското заключи, че тя реално искаше да узнае отговора му. Да, не питаше от каприз, или просто ей така. Значи току-що му се бе отдал шанс някак да я накара да слезе. Вече бе наясно, че се намираше върху някое дърво, или се бе превърнала в птица и караше из призрачно тъмния небосклон. Каквото и да бе, вече Юн не изключваше никой вариант, било то и това девойката му да се окаже някакво неземно създание. Всъщност, от гледан точка на многото комикси, които бе изчел напоследък, това би отговорило на всички неизяснени въпроси до тук. Сега само трябваше да я накара да слезе. Да се покаже пред него.
- Когато говоря с някого, предпочитам да го правя очи в очи. Затова слез. - и въпреки че бе наясно с варианта, че може би тъмнокосата девойка се криеше в клоните на някое дърво, все пак не погледна нагоре, някак си все пак уважи личното й пространство и й даде възможност съвсем сама да реши какво да предприеме. Всъщност, сега му се искаше не само да я види, а и да спечели доверието й. Реално погледнато, това бе в основата на нещата. Без друго надали щеше да се покаже, ако все още не му вярваше. Може би имаше причина да се страхува? Може би затова се криеше така настоятелно и по същата причина му изпрати бележката. В този аспект може би дори я разбираше. И той самият също се боеше от света..и от хората. Всеки път, щом усетеше погледите върху себе си, все пък, щом чуеше мълвите да вървят по петите му, сърцето му се свиваше и натежаваше. „Я, виж, това е наследникът на Юнги груп“, „О, синът на президент Пак. Господи, трябва някак си да се сближа с него“, „Дали да не го заговоря? Един от най-богатите младежи в Сеул е, а и е така чаровен и красив!“… Всички тези и много подобни приказки по негов адрес, които въпреки всичко чувстваше напълно чужди, понякога дори го докарваха до лудост. Те дори не се отнасяха до него, а само до образа, който всички виждаха - наследникът на Юнги груп. Никой не го наричаше по собствено име, или с някакъв прякор. Никой не виждаше в него обикновения човек, а само богаташ, роден със златна лъжица в устата. Щом го зърнеха, хората мигом правеха асоциации с думи като пари, много имоти, фирма, благополучие, живот с капела, и всичко отново завършваше с думата пари. Ала вероятно никой не бе осъзнал, че реално парите не бяха негови, а на баща му. Да, точно така. Той не притежаваше нищо от нещата, с които всеки го асоциираше така горестно. Той просто бе орисан да живее в един позлатен кафез изпълнен с фалш, да се прибира в празен дом, където единственият говор, бе неговото собствено, отчаяно глухо ехо. И нищо друго. Нямаше си нищо друго, освен себе си. Но дали това се броеше за нещо, след като същността му бе така безлична и безсмислена за другите хора? Никой не го интересуваше какъв бе той всъщност. Какво обича да прави, къде обича да ходи, за какво си мисли най-често, какво сънува и за какво мечтае… Никой никога не бе проявил и бегъл интерес да разбере какво се крие в душата му. Точно затова сега Юн виждаше светът в черно и бяло, а хората бяха така еднакви, че ги наричаше с едно и също име и ги визуализираше с едно и също лице.
- Лисичке… Покажи се, моля те. Довери ми се, аз просто... Просто искам да поговоря с някого сега. Не е от значение за какво, така че може да говорим за какво искаш. За времето, за ванилов сладолед, за досадните телевизионни реклами, за птичките и пчеличките… Или просто ще помълчим. - въпреки че сигурно и сам си противоречеше в момента, бе напълно искрен, от много време насам. Някак си душата му се чувстваше така лека и така силно привлечена от загадъчната девойка, че наивно или не, но смяташе, че няма страшно да бъде искрен и непресторен.
Върнете се в началото Go down
Ким Со Йонг
Гумихо
Гумихо
avatar

Местожителство : Южна Корея
Aquarius Pig

ПисанеЗаглавие: Re: Намсан   Съб Юли 13, 2013 6:19 pm

Камък падна от сърцето на Со Йонг щом осъзна, че тайната й все още бе "скрита" в килера. Не можеше да си позволи някой да се разхожда наоколо, знаейки същността й. Беше прекалено опасно.
Доволна усмивка се разпростря по лицето на девойката, видимо успокоена от избегнатата беда. Пламъчето й ликуваше от щастие - трептеше радостно, защото знаеше, че е защитено. Нямаше кой да му посегне и да го отнеме от собственичката му... засега. Именно то я пазеше от всякакви опасности и й даваше бързината и силата, с която никой човек не можеше да се похвали. То бе изворът на всичко - нейният покровител, но и нейното проклятие.
Но Со Йонг не искаше да мисли за второто, защото последното, което желаеше сега, бе да натъжи пламъчето. Нежно постави бледата си длан върху гърдите и описа няколко кръга сякаш за да успокои своя покровител.
Какво да прави сега? Как да слезе долу при Юн Ги, когато имаше 9 опашки? Той най-вероятно щеше да се ужаси и да избяга с писъци, а след това да каже на всички, които познаваше.
Но пък не изглеждаше такъв - момичето не бе сигурно, но в него имаше нещо странно, което го отличаваше от другите. Нещо в топлите му очи караше разумът й да омеква под напора на вълнението. Не искаше да си го признава, но вълна ток преминаваше всеки път щом чуеше гласа му - онзи мек глас, който се разтапяше в ушите й, оставяйки я напълно обезоръжена. Само да можеше да го чува вечно... бе готова дори да се разкрие ако това означаваше да бъде в силните му обятия и да му се отдаде изцяло; да усеща диханието му върху кожата си; дългите му пръсти да преминават през косата й; онези розови облачета, наречени устни, страстно да се слеят с нейните, дарявайки я с изкушаващ аромат.
Не! Това не биваше да става! Со Йонг се плесна по лицето, за да се съвземе от този странен транс. Трябваше да избие фантазиите, преминаващи през съзнанието й. Бяха прекалено обезпокоителни.
- Со Йонг, стегни се. - мърмореше си сама, готова да си зашлеви шамар, ако е нужно.
Не можеше да си позволи да изпитва нещо към някого, не можеше!
Трябваше да преглътне буцата, която бе предизвикала тъжната молба на Юн Ги. Звучеше отчаян и самотен. Трябваше да игнорира това, но как? Нещо в нея се разкъсваше при мисълта, че момчето е тъжно.
Дали можеше да му се довери? Какво щеше да стане, ако му разкрие истината? Щеше ли Юн Ги да я издаде и да сложи край на живота й?
Со Йонг не знаеше какво да прави - бе разкъсана между себе си и момчето. Да запази ли тайната си, или да помогне на Юн Ги?
Дълбоко в сърцето си вече знаеше отговора, макар да се опитваше да го игнорира.
- Аз... - започна девойката, усещайки как щеше да се задави с думите сякаш бяха огромни сливи. - Ще сляза при две условия - първото е да останем скрити тук, а второто - да си мълчиш. Иначе се считай за мъртъв. - изсъска момичето, чието сърце бе на път да разбие гръдния й кош.
Остави тялото си да се спусне надолу и грациозно се приземи до Юн Ги.
Това бе изборът, който бе направил сърцето й - избор, който можеше да й коства живота.
Върнете се в началото Go down
Пак Юн Ги
Преследвач
Преследвач
avatar

Местожителство : Сеул, Южна Корея
Aquarius Dragon

ПисанеЗаглавие: Re: Намсан   Съб Юли 13, 2013 7:58 pm

Луната грееше в целия си блясък, хвърляйки мистериозните си синьо-бели лъчи към непрогледната сянка на дърветата, разгръщащи широко величествените си клони, високо над земята. Наблизо нямаше шосета и затова единствените шумове, които можеха да се доловят на това пусто местенце, бяха пърхането и песните на нощните птици и щурците. А освен сиянието на луната, се наблюдаваха и фенерчетата на множество красиви жълти светулки. Някак си точно тази нощ изглеждаше по-необикновена от изминалите и вече изживените, а обстановката доста неземна и магическа. В един момент тъмнокосото момче спря да човърка в дупката на скъсания си джоб, сякаш бе попарен от внезапно и светкавично прозрение. Току-що, след думите на девойката, бе потвърдил хипотезата си. Тя наистина кроеше някаква тайна, при това не просто тайна, а нещо, което пазеше с ценната на живота си. По треперещия й глас ставаше явно, че никак не й бе лесно да направи крачката, за която така настойчиво я молеше Юн. Да, защото за нея това се свеждаше на най-големия възможен риск. Беше нещо на живот и смърт и момчето веднага го долови в интонацията на девойката. За миг се почувства неудобно, като същински изнудвач на невинни създания. Не искаше това. Нямаше представа, че за нея нещата не стояха така просто, както за него. Ала сега, след като го осъзна, въпреки всичко нямаше връщане назад. А и в гърдите му бе заседнало чувството, че двамата така или иначе все някога щяха да се срещнат отново и това бе неизбежно също толкова, колкото кръговратът на живота. След завидно бързото си прозрение, Юн Ги трябваше да се подготви още по-бързо. Вече бе взел решението, че каквато и тайна да се изпречи насреща му с появата на девойката, той ще я види без да отреагира. Да, така бе най-добре не само за двамата, а и за всички останали. Юн щеше да разбере тайната й, но никой, дори самата тя, нямаше да узнае за това. По този начин момчето щеше да запази тайната й, щеше да я отнесе в гроба. Разбира се, както го бе накара да обещае, никой нямаше да узнае, дори самата тя. Така тъмнокоското щеше да заслужи доверието й, както и да го запази. Само така щеше да я накара да се чувства сигурна в присъствието му. Това бе единствения начин. Казвайки си това наум, младежът ги видя. Пред него първо кацна красивата дългокоса девойка, а след като визуализира нейния образ, видя и ясните очертания на точно…девет пухкави опашки. Девет. Опашки. Гумихо?! Тя… тя бе гумихо?! Наистина… Кой би предположил, че тези древни същества наистина съществуваха? Първата мисъл на младежа бе, че вероятно са много самотни същества, поради животоспасяващата нужда вечно да се крият от всичко и всеки. Втората му мисъл бе, че затова тъмнокоската му бе написала онази бележка. Защото бе истинска лисичка, както самият той я бе нарекъл. В края на краищата обаче, всичко това й отиваше. Както обръщението“лисичка“, така и магическият бял пух, непрестанно шаващ зад стройната й фигура. Истинска магия.
Но Юн Ги бе дал безгласно обещание, което щеше да изпълни. Да запази тази тайна. Тайната на гумихо. Затова и щом тя кацна така истинска пред него, разкривайки същността си, той отвърна на саможертвата й благородно. В момента можеше да предположи как се чувства. Бе съвсем открита пред него, което я правеше напълно крехка и безсилна, защото животът й в този миг зависеше изцяло от Юн Ги. Но въпреки неимоверния страх да повери тайната си на един почти непознат човек, въпреки ужасяващите мисли, че той би могъл спокойно да не й отвърне по начина, който се надява… тя все пак се бе появила. Тя бе заложила самата себе си на карта, само а да изпълни неговата молба. И той щеше да запомни това. В момента можеше само да й бъде безкрайно благодарен, защото нямаше думи, с които би могъл да опише решението й. Сега щеше просто да отвърне на добротата на това меко и нежно сърце.
Погледът му, когато тя се появи пред него, остава напълно не проницаем, а високата му мъжка фигура не помръдна и на сантиметър от мястото си. Това продължи около минута. Привидно очите му фокусираха и бяха в състояние да фокусират единствено и само момичето отсреща. Нищо повече. В следващата секунда, на лицето на момчето се появи приветлива и радостна усмивка, се докато той съвсем спокойно и нормално закрачи към отсрещната персона.
- Ахаа, значи тайната ти е, че можеш да скачаш от високи дървета, като това? Трябваше ми време да отгатна. Не се тревожи, на никого няма да кажа! - устните му повториха усмивката, този път изкарвайки наяве беглите трапчинки на момчето, които между впрочем, се появяваха от нищото в последно време.
- Е, лисичке, благодаря ти, че се появи! Момент…почакай малко. - изведнъж момчето се присети за съкровището в джоба му, което са си бе намерил, и в последно време се канеше да даде на тъмнокоската, веднъж да му се отдаде възможност. В миг трескаво пребърка и горнището на анцуга си, като най-накрая го извади. Скривайки го в ръката си, младежът взе едната снежнобяла длан на лисичката и постави в нея един енобикновен пурпурен кристален камък. Момчето го бе намерило отдавна при едно езеро, и макар да бе наясно, че нямаше никаква материална стойност, имаше нещо у него, което го правеше по-безценен и необикновен от всякакви други скъпоценности, с които се кичеха хората. През този пурпурен кристален камък, издаващ магически красив блясък, светът наистина се променяше. Юн Ги често гледаше пред него, когато искаше да види красотата и радостта на този свят. Само гледайки през триизмерния полупрозрачен кристал, младежът намираше смисъл в живота: нещо, което да го зарадва, нещо красиво и изпълващо те. Чувството не можеше просто да бъде описано с думи.
- Това е най-ценното, което имам. За никой друг не е такова, докато не узнае тайната му. Тъй като няма никаква материална стойност, за хората ще изглежда като безполезен боклук, но всъщност този кристал крие в себе си цялата красота на този свят, затова е наистина безценен! Увери се сама. Трябва само да погледнеш през него.
Върнете се в началото Go down
Ким Со Йонг
Гумихо
Гумихо
avatar

Местожителство : Южна Корея
Aquarius Pig

ПисанеЗаглавие: Re: Намсан   Съб Юли 13, 2013 10:04 pm

Со Йонг не знаеше от кое беше по-изумена - от това, че Юн Ги просто игнорира 9-те пухкави опашки, които биха стреснали всеки друг, или това, че й даде този кристал.
Учудването беше изписано по цялото й лице - нервното пърхане на клепачите, които подсказваха пълното объркване, завладяло съзнанието й.
Юн Ги трябваше да избяга. Трябваше да изпадне в ужас и страхът да го застигне. Трябваше да побегне с писъци и да разкаже на света. Така би направил всеки на негово място - такива бяха хората.
Вместо това той тактично се въздържа от зяпането на странните израстъци на момичето, като се опита да разчупи леда. Защо го правеше? Каква беше целта му? Защо се държеше различно?
Со Йонг се заигра с пурпурния кристал в дланта си. Усещаше колко крехък е всъщност той и колко лесно, само с едно по-силно стискане, можеше да се превърне в хиляди счупени парченца. Същото можеше да стане и с Юн Ги, ако момичето не се владееше. Все пак той бе просто човек - крехко и уязвимо създание, което трябва да се пази от такива като брюнетката. Това бе йерархията на Земята. Уви, хората не знаеха, че над техния вид стои друг по-силен и бърз, който лесно можеше да ги заличи. Но той бе невидим... по-скоро скрит за простото човешко око. Така и трябваше да бъде, такива бяха правилата.
Девойката въздъхна тежко - въздишка, оплакваща тъжната съдба, която имаше. Не беше честно! Нима тя нямаше право да изпитва чувства към някого без да се притеснява, че той е в опасност? Нима не можеше да даде сърцето си на човек; да го обича и да посвети себе си на него без да го поставя в риск? Да бъдеш сам, когато населението на Земята е над 7 млрд души, означаваше сърцето ти да опустее и да затвори вратата към себе си. Защо ли? Защото бавно свикваше с мисълта, че е само и че никой няма да дойде. С времето се научаваше да живее празно, биеше си както обикновено, а неприятната хладина ставаше естествена.
Именно заради това Со Йонг се страхуваше - какво щеше да стане, ако Юн Ги поиска да отвори вратата, която бе заключена отдавна? Ако успее да влезе вътре, какво щеше да направи? Щеше ли да стопли сърцето на момичето и да му покаже, че животът може и да не е самотен, или просто щеше да разбие стаята, разрушавайки стените, чупейки прозорците, преобръщайки всичко наопаки? Кое щеше да бъде?
- Хм, да видим. - разкъса тишината Со Йонг, вдигайки кристала на нивото на очите си, изучавайки го от всички страни. След това го приближи към лицето на Юн Ги и се загледа в повърхността на камъка.
Намираше се толкова близо до момчето - лице в лице, разстоянието - само няколко сантиметра.
Щом се гледа в кристала, се увери, че Юн Ги бе прав - кожата му придобиваше оттенъците на пречупващите се цветове, което я правеше още по-красива; очите му - още по-приказни; устните - още по-неустоими. Желанието да скъси дистанцията помежду им на нула караше сърцето й да препуска бясно. Момчето бавно си пробиваше път в съзнанието й, макар и да не искаше да го признае.
- Не разбирам, не действа. Не виждам нищо красиво. - направи се на ударена Со Йонг с подигравателно изражение, за да скрие трепкащото си сърце. Нямаше да се предаде просто ей така. - Да не би просто на теб да ти се привиждат разни неща?
Върнете се в началото Go down
Пак Юн Ги
Преследвач
Преследвач
avatar

Местожителство : Сеул, Южна Корея
Aquarius Dragon

ПисанеЗаглавие: Re: Намсан   Нед Юли 14, 2013 9:25 am

Каква беше тази отсрещна реакция? Нима нечовешките създания наистина не се трогваха от подобни жестове? Нормално, вероятно след много векове на Земята съвсем нищо не би могло да ги изненада. И въпреки това момчето тайничко долови скритата озадаченост на тъмнокосата девойка, когато той не избяга при вида й. Не че по негово мнение, имаше причина да го прави. По принцип би избягал, ако някакъв психопат го преследва и иска да го клъцне. Не че, сигурно, бе разбрал, че е психопат. Дори в последно време се чудеше самият той какъв е. От една страна никак не му се харесваше, че не можеше да се контролира и щом зърнеше приказното гумихо, хукваше по петите му. Това хвърляше доста въпроси в съзнанието му, а една малка част от него, дори се страхуваше от самия себе си. Вече се питаше щом бе способен да преследва някого неуморно, без да знае причината за това, то какво ли следваше да разбере за себе си?! Определено сега не искаше да размишлява върху това, но с отминаване на времето, бе започнал да се вглежда в детайлите, забелязвайки неща, които преди, като повечето хора, въобще не отразяваше. На какво ли се дължеше орловия му поглед и това чувство на висока ориентировъчност?
- Нима? Странно... Може би действа само при мен. - отвърна младежът, забелязвайки несериозната нотка в гласа на лисичката. Да, явно опитваше да го будалка. Ха, още не бе наясно, че той бе прекалено прозорлив младеж. Подсмихна се под мустак и тръгна в произволна посока с бавни, отмерени стъпки. Усети как момичето тихомълком го последва, а в един неочакван момент той отново се извърна към нея, спирайки се. Отново ги деляха незначителни сантиметри, докато Ю не се наведе към нея. Забеляза как девойката рязко стисна очи, очаквайки да се случи нещо. В следващият миг, Юнги бавно протегна ръка и махна розовото листенце, заклещило се между гъстата й мека коса.
- Готово… Какво правиш? - запита изведнъж, правейки се на учуден, задето момичето стоеше със затворени очи. Разбира се, издайническа бегла усмивка се спотайваше върху плътните му устни, но само толкова. Младежът улови едната бяла длан да лисичката, след което продължи бавно да крачи по пустата пътечка, обградена от красиви дървета. Светулките ставаха все по-многобройни, а жълтите им фенери сякаш ти показваха пътя.
- Това е предпазна мярка. Не искам отново да ми избягаш. Честна дума, не обичам да играя на криеница. Като малък, винаги избягвах тази игра, защото всеки път ме караха аз да мижа. - каза Юн Ги, поглеждайки към хванатите им ръце, чиито два телесни цвята се сливаха по контрастно красив начин.

Върнете се в началото Go down
Ким Со Йонг
Гумихо
Гумихо
avatar

Местожителство : Южна Корея
Aquarius Pig

ПисанеЗаглавие: Re: Намсан   Пон Юли 15, 2013 2:54 pm

Глупачка! Глупачка! Глупачка! Как въобще й хрумна, че Юн Ги би пожелал да я целуне? Как й мина през ума, че може да вкуси устните му, които постоянно я приканваха да се приближи по-близо, но вместо това тя се отдалечаваше.
Това бе единственият избор - мислите за момчето бяха напълно немислими, забранени! Именно поради тази причина, освен огромно унижение, което я даваше, изпитваше и благодарност - благодарност към Юн Ги, че не сля устните си с нейните. Така бе по-добре, защото нямаше да й се налага да се тормози постоянно, вечер да търси отново нежния допир, да се събужда в малките часове и да плаче, закопняла за момчето. Да, Со Йонг се привързваше лесно към хората - особено към мистериозни хора като индивида до себе си.
Усещаше ръката му, хванала здраво нейната, сякаш се опитваше да я задържи тук, сякаш тя бе балон, който всеки момент щеше да излети.
Истината бе, че Со Йонг се чувстваше като балон, колкото и странно да звучи. За първи път от години чувстваше лекота при всяко свое движение. Летаргията се бе разсеяла, отпускайки мускулите й. Беше невероятно как такова нещо се случваше само защото някой като Юн Ги - не, по-скоро Юн Ги - бе до нея. Сякаш той бе дъгата след дъжда, даваща надежда на отчаяните. Но Со Йонг знаеше, че дъгата не е вечна.
Момичето се намръщи на тази мисъл, прехапвайки устна. Предпочиташе да се съсредоточи върху нещо друго. Погледът й зашари безцелно наоколо, "попивайки" красивите цветя, окъпани в мека лунна светлина, лекият ветрец, играещ си с клоните на дърветата, а след това... Юн Ги. Лицето му бе придобило ангелски черти, озарено от луната. Беше толкова красив, че Со Йонг трябваше да си припомни как се диша. Болеше я - пръстите й трескаво се изкушаваха да обходят лицето на момчето, разучавайки всеки милиметър. Искаше да запомни всяка бенка, всеки белег; да "погълне" всичко, за да сглоби пъзела Юн Ги, когато се събуди нощем и той не е до нея. Разбира се, че така щеше да стане - младежът щеше да е просто блян за Со Йонг; образ, който тя съживява чрез спомените.
- Мамо, виж опашките! Мамо, мамо! - детски глас накара девойката да застине на място, заставяйки ръката си да се плъзне от тази на Юн Ги.
Изплашените й очи трескаво сканираха пътечките в далечината - малко момиченце, ядящо сладолед дърпаше ръкава на майка си, за да й обърне внимание. Щом погледите им се засякоха, детето замръзна, твърде уплашено, за да направи каквото и да е.
Со Йонг имаше секунди, само секунди преди майката да я съзре и тайната й да бъде разкрита.
По-големият проблем? Момичето нямаше сили - не бе яла цял ден, а цялото движение я бе изтощило. Коремът й протестираше, молейки се за храна.
Не можеше да побегне за секунди, нито да се покатери на някое дърво. Бе напълно безпомощна.
- Моля те, махни ме оттук... веднага. - примоли се на Юн Ги с болезнен шепот, след което пое уморено ръката му в нейната - безгласно "Вярвам ти.Моля те, не ме предавай" се разнесе в нощта.
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Намсан   

Върнете се в началото Go down
 
Намсан
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 2Иди на страница : 1, 2  Next

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Eastern adventure RPG :: Роулплей терен :: Сеул (Южна Корея)-
Идете на: