JuSt LeT U DrEaM
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
АРХИВ
РОУЛПЛЕЙ ЛИСТ
Гласувайте за форума:
Гласувай за мен в BGTop100.com Гласувай за тази страница в Българския ТОП RealTop.net
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 3 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 3 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 120, на Пон Ное 05, 2012 8:15 pm
Септември 2017
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
    123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930 
CalendarCalendar

Share | 
 

 EIA

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Ин Стефани
The Mistress
The Mistress
avatar

Местожителство : Чикаго
Scorpio Dog

ПисанеЗаглавие: EIA   Вто Мар 26, 2013 11:39 pm

"Even if I'm Away"
--------------------------------------------------------------------------------------
„Дългите му прави пръсти ненадейно се спуснаха към млечно бялата кожа на Мин Хи. Откривайки спокойното му детско лице от настанилите се отгоре му пепеляворуси кичури, ръката на Ю Дже продължи да гали страните му, попивайки приятното чувство на бебешка мекота и гладкост. Спящото му ангелско изражение потрепна от хладния допир и момчето измърмори нещо в просъница.
- Ю Дже… - щом тихият спонтанен шепот достигна до тъмнокосия, ръката му за миг замръзна, а погледът му фиксира, бавно отварящите се кафяви очи по него. Можеше да се закълне, че от толкова близо бяха още по-големи и в тях блестяха не едно, а хиляди палави разноцветни пламъчета.
- Д-добро утро. – едва продума, но нарушаването на утринната тишина само допълнително накара стомаха на Шин да се присвие от внезапно облялото го притеснение. Не знаеше какво прави, или бе тръгнал да прави в момента. Защо се бе надвесил точно над другия, защо не можеше да откъсне поглед от неговия и защо пръстите му стояха все така застинали измежду чуждите кичури коса. Нямаше време и да се запита, което тайно го облекчаваше, защото без друго не искаше да узнае отговора. Без зададен въпрос, нямаше и отговор, така че всичко бе наред.
- Ю…Дже…- и точно когато тъмнокосия опита да се съвземе и да развали постигнатия очен контакт, в ирисите му се отрази кристално ясно една слънчева усмивка, в добавка със сладки трапчинки и неумолимо невинен детски поглед. Усмивката на…
- Мин Хи… - изрече името му и имайки чувството, че се намира в някакъв сън, че всичко ставащо бе просто илюзия, ръката му се плъзна по меката кожа и обвивайки тънката шия, Ю Дже го притегли своеволно към себе си. В един момент цялата красота на едва пукналото се утро, симфонията на кръжащите навън птици и лъчите на изгряващото слънце, всичко това бе премрежено и забравено от разнасящата се в пространството аура, изпускаща непреодолими желания и наслада от задоволяването им. Езикът на Дже приятно навлажни сухите бледорозови устни на Мин, а тялото му се сгря от топлината на чуждото и го накара в миг да копнее за още от нея. Току-що събудилото се момче спонтанно бе сграбчило синята риза на своя старши, а щом усети устните му да пролазват по шията и ключиците, той машинално се притисна към другия и присви очи, издавайки стон на неочаквано блаженство, който бе отговор на незададения въпрос от страна на Ю Дже. Разбира се, все още ранният час и вече затопленото легло бяха достатъчно примамливи и пораждащи аналогични мисли, че двамата да спрат до тук. В следващият момент тънкият конец, с който бяха зашити копчетата на нечия семпла пижама, се скъса и те започнаха издрънчаха върху белия паркет на стаята. Мин Хи и Ю Дже, двамата се отдадоха на едно сладострастно приключение…“

Туп. Туп. Туп. Чу се периодично и силно тропане по бежовото бюро, което стресна девойката, положила глава на него и тя буквално подскочи от мястото си. Все още неосъзнавайки какво се случва, младото тъмнокосо момиче затърка едноминутно очите си, в опити да ги застави да стоят отворени, след което в съзнанието изникна една единствена мисъл, която я подразни и я накара да се почувства ощетена. Какво бе това? На кой му бе позволено да я стряска по този начин? С какво право прекъсваше дрямката си? Как смееше?!
- Каква е тази врява?! – сопна се момичето и в раздразнението си измежду устните й, заедно с думите, полетя и остатъчна слюнка, повечето от която бе отделила върху дебелата папка, послужила й за възглавница, по време на кратката дрямка. Нацупеното изражение на девойката обаче коренно се промени, като недоумението й се замести с шока на престъпник, спипан на местопрестъплението, и това се случи в секундата, в която зърна човека до себе си. Човекът, когото бе оплюла по време на словесната си атака. Човекът, който я бе видял да спи по време на работа. Човекът, чийто поглед бе насочен към монитора на нейния личен лаптоп…За капак, същият този човек…Не, не й беше шеф, а по-лошо. Беше неин партньор в управлението на голяма фирма, а напоследък между хората в родата й се говореше и обсъждаше предложението, именно този човек да й стане годеник. И ако можеше да стане по.зле от това…Щеше да е възможно само и единствено, ако въпросният не бе попаднал „инцидентно“ на това, което не бива да вижда и не бе разкрил току-що нейното съвсем тайно, секретно и поверително…хоби.
- СЪН ДЖИН ХАН! – произнесе името й високо, избърсвайки лицето си с джобната си кърпичка. В твърдият му и висок тембър се долавяха особено много неща, които всеки добър творец би доловил на секундата. Най-ясно от всичко беше, че единият шеф в момента всячески опитваше да сдържа емоциите си, за да запази каменното си хладнокръвие и да не убие другата шефка, тази своя партньорка, която сега имаше и наглостта да изнамери възможно най-виновния си поглед и с неистово бавни движения да заотстъпва към изхода на кабинета. Точно сега най-малкото, което й се искаше, бе да влиза в излишни конфликти и спорове с когото и да било. Мразеше да я очаква нещо такова веднага, след като се събуди от някоя приятна и хубава дрямка. Но, уви, този път с цялото си същество на чувствителна дама усещаше впития в нея поглед на разярен бик, току-що в допълнение погълнал и ястие с много лют сос. И въпреки това тя не се славеше с особено смелост, че да се обърне и да се върне доброволно при своя бъдещ палач. Мда, сами разбирате, че си беше нещо самоубийствено и нелепо да опиташ да се измъкнеш, но по средата на пътя си да решиш, че просто трябва да се примириш със смъртната си присъда. Както и да е, пак беше мило от страна на партньора й, че все още не го чуваше да подостря ятаган, или да зарежда ловната си пушка.
- Сън. Джин. Хан. Отивате ли някъде? – накъсано рече Ю Дже, умишлено създавайки всевъзможно повече напрежение в пространството наоколо, подбирайки на-заплашителния и , но сдържан тон, оставяйки паузи между сричките, които караха тъмнокоската да потреперва всеки път. И сама не знаеше защо й трябваше да пише онзи проклет фик, просто нещо дълбоко в яои фенската й душа не й даваше мира и я примамваше да използва вдъхновението си в работно време. Не че днес и въобще, за нея имаше някаква съществена работа, винаги сътрудникът й подценяваше и не виждаше реалните й възможности, затова и гледаше да не я товари с много и важна работа, или да й поставя някакви задачи, поради което нямаше нищо за вършене и по цял ден играеше образователни игри, прозявайки се. Естествено, друга причина, поради която я оставяха свободно да си мързелува и бездейства бе родствената й линия, единствени по рода си аристократи и приятели на семейството на шеф Шин.
- Какво? Какво, за Бога, искате от мен?! Шин. Ю. Дже. – тъй като без другото нямаше да й се размине, реши да си остане нагла до самия край, пък каквото щеше да става. Все пак…всеки човек сам си избираше какво да прави, нали? Никой нямаше право да й се бърка в личното хоби, или да я стряска по този начин! И тя бе човек. Какво ли я интересуваше дали тиранинът я мисли за луда или не? Също така, това че невинно бе използвала името му за своя разказ, че означаваше нищо. Далеч не значеше, че има в предвид точно него, нали? Ами да, разбира се. Какво ли се вайкаше така, след като причина за паника нямаше. Просто самата ситуация беше леко конфузна, това бе истина.
Очаквайки внезапно да й се развикат отсреща, в момента дамата смълчано следеше стъпките на приближаващия се индивид, и се молеше на които богове знаеше да я пощадят.
- Вие… - поде шефът на шефовете, но вместо рязко продължение, четене на дълго конско и поразнасяне на необратима присъда, господинът не издаде и един намек за подобни садистични помисли и запазвайки неопределеното си изражение, той продължи разговора с хладно равнодушие. - …никога ни се ти проветрявате кабинета? Това, така да знаете, се счита за липса на хигиена и елементарно чувство за комфорт! Също… - правейки поредната непредвидена пауза, масивната фигура на тъмнокосия и висок мъж се размърда и той се появи пред госпожицата отново, този път държейки дебелата папка, върху която бе останало доказателството за незаконната дрямка на шеф Сън.
- Това… са наистина важни документи, които дори не могат да бъдат възобновени, тъй като все още не са вкарани в компютърната база данни. Подобно безотговорно държание спрямо бизнеса и важните дела, които би трябвало да ви водят тук, не ще бъдат толерирани. – след думите си той размаха напомнящо папката и я връчи на отговорното за състоянието й лице, а зад прозрачните стъкла на очилата му, я стрелна един властен поглед, чиято раздразнена арогантност нарастваше с всяка изминала секунда, пред която бе все още в този задушен кабинет. Ясно бе, че нямаше да издържи още дълго.
- Надявам се, това не бе някакъв вид заплаха. – промърмори девойката в отговор, правейки иронична крива усмивка, но запазвайки виновния си поглед.
- Как можахте да си го помислите…? Стичайте се за предупредена. От днес нататък ще ви държим под око, не го забравяйте. – едно ъгълче на устната му се повдигна леко и скоро той излезе от офиса, незаинтересован от последните думи, които имаше да каже тъмнокосата.
Отивайки невъзможно най-отдалеченото и пусто място, някъде зад голямата сграда на фирмата, Шин Ю Дже се спря до едно дърво и впи празен и далечен поглед в кафеникавото стъбло на вековния дъб. Скоро мястото бе огласено от силен вик, вероятно породен от необичаен пристъп на шок, или може би просто неимоверно много струпване на работа и съответно претоварване…Причините всъщност можеха да бъдат много.
***


Върнете се в началото Go down
http://elemental-witches.forums.lu
Ин Стефани
The Mistress
The Mistress
avatar

Местожителство : Чикаго
Scorpio Dog

ПисанеЗаглавие: Re: EIA   Вто Мар 26, 2013 11:41 pm

Тъмнокосият вървеше по дългия коридор, преминавайки през досущ еднаквите врати, различаващи се само по цифрите на табелките си. Скоро стигна до заветния апартамент с номер 601 и спирайки се пред него, въведе някакъв код и влезе съвсем безпроблемно вътре. Беше странно. Откакто бе изпратил личния си асистент да работи във филиала в чужбина, което бе хрумване и молба на баща му, сега този апартамент стоеше празен и непосещаван от никого, но освен неговия собственик, само Ю Дже знаеше кода му. Чак сега, когато нещо го бе накарало да дойде тук, сякаш можеше да долови странната носталгия, която го съпътстваше през последния месец, но която от толкова работата не бе имал време да забележи. Въпреки че бе дошъл с ясно определена цел – да намери доказателство, което да го убеди, че Ким Мих Хи и Сън Джин Хан бяха съучастници и заедно бяха замислили онази нелепа история, вместо това неосъзнато господинът се бе отдал на съвсем друго занимание. Това място сдържаше повече от половината му спомени с неговия скъп асистент, някои от които твърдеше, не никога не иска да си спомня. Като например отмъщението му, задето бе разлял умишлено кафе върху един работник, който едва понасяше. Само заради това Мин трябваше да маха тоалетната хартия и да го кара да се моли за нея. Да, това бе изключително безсърдечно от страна на асистент Ким, при положение, че той уж бе пълен алтруист и по тази логика не би следвало да върши подобни несправедливи неща. Правейки една бърза справка обаче, шеф Шин осъзна, че до преди изминалия месец, почти целодневно около него се намираше и асистента му, както и това, че доста често бе посещавал апартамента, му и се бе ширил вътре по-свободно, отколкото в собствения си дом. Какво велико внезапно прозрение.
- Ю Дже…- добре познатото, леко странно произношение на името му го удари право в целта. В миг си припомни как учите му шареха със светлинна скорост по екрана на онзи лаптоп и четяха за интимните преживявания на някой със същото име, като неговото и някой със същото име, като това на асистента му. Последният, в момента изненадващо се бе изпречил насреща му, облечен в розовата си хавлия за баня, която вероятно ползваше още от преди гимназията. Ръстът му така не успя да достигне метър и осемдесет и момчето си остана с поне двадесет сантиметра по-ниско от другия индивид в помещението. Дори да не таеше арогантни и подценяващи мисли, Ю Дже обичаше тази разлика във височината, тъй като погледа и цялостната му визия изглеждаха по-внушителни и представителни, погледнати пред този ъгъл. Знаеше го, винаги печелеше уважението и респекта само на хора с ръст, по-нисък от неговия. Въпреки че вече започваше да изпива ужасяващи съмнения, дали най-близкият му човек, дясната му и лява ръка, не съставяше пъклени планове и не му се присмиваше зад гърба. И в крайна сметка всичките тези съмнения и прозрения се дължаха на проклетото и невероятно перверзно хоби на Сън Джин Хан. Само като си помислеше, че името й означава „невинна“. Господи, тоалетната бе далеч по-невинна от нея. Тази жена…тя бе толкова, толкова виновна…
- Какво правиш тук? – малко късно до ушите му достигна и въпроса на асистента му, който спокойно си бе взел освежаващ душ и сега се разкатаваше с тази женска хавлия, изпълвайки пространството със силен аромат на сладък бебешки шампоан и масло от жожоба. Боже, наистина приличаше на девойка. Досега не бе гледал на него по този начин, но колкото и да не искаше, трябваше да признае какво влияние му бяха оказали нелепите писания на лунатичката, с която имаше тъжната орис да се среща всеки работен ден. И още по-лошо, която не можеше да уволни, тъй като двамата имаха равни права над фирмата и целия бизнес. Естествено той вършеше цялата работа и всеки би казал, че шефът е само един, но от гледна точка на закона и семейната линия, нещата не стояха така. Семейството на госпожицата имаше такъв знатен и рядко срещан произход, че бащата и мащехата на Шин не го оставяха намира, натяквайки му колко прекрасно би било, ако подобно момиче им стане снаха. Да, това бе нещо, като тяхната най-голяма мечта, една пълна утопия, с която съвсем се бяха самозабравили. Е, вече с каквото и да опитваха да залъжат скъпия си син, той никога нямаше да се сдобие с намерението да се жени за тази жена. Не и след като бе опознал дотолкова съзнанието й, в което бе един романтичен и неосъзнат хомосексуален. И какво? Кой би се оженил за такава жена? Ако имаше достатъчното време и желание да се занимава с нея, досега да е подал жалба в съда, заради незаконно използване на името му в сферата на изкуството. Ха?! Да не би да си каза „изкуство“? Каква грешка на мисълта само.
- Това е моят въпрос! Какво правиш тук? Не те ли пратих във филиала в Япония? – попита на свой ред Ю Дже, преглъщайки шумно,като че бе отпил глътка вода или нещо друго. Измина един месец. Само месец, а така и не се бе попитал нищо. Нищо свързано с него. Дори не се обади, за да провери как е, но пък другия всеки ден му изпращаше есемеси, сдържащи точно този тип информация, така че тъмнокосият не сметна за нужно да отделя време и за това. Всъщност малкото му свободно време преминаваше в дрямка на някое добре проветрено място, или в допълнителна работа, оставена за утрешния ден. Предполагаше, че останалите бяха напълно прави, той бе тотален работохолик. Макар все да повтаряше, че това се дължи на факта, че самия бизнес изискваше толкова внимание, реално се дължеше на това, че правеше всичко сам, вместо да разпредели делата между него и партньорката си. Просто принципите му не можеха да му позволяват екстрата да се довери на жена. Да, защото жените винаги съсипваха всичко. Това беше факт. Сън джин Хан вече бе опровергала и единственото добро качество, което Ю Дже досега откриваше в нея. Това, че не се бърка в работата на другите. Ха, изглежда беше в грешка, но се радваше, че все още не е толкова заблуден в това отношение. Все пак да си присвояваш чуждо име, още повече цял индивид, използвайки го, за да си развихриш въображението…беше повече от непростимо деяние.
- Да, така е, но нима нямам право да се връщам тук? Има много хора, които спокойно могат да ме заместят. Иска ми с поне веднъж на два месеца на се прибера. Ти би трябвало да знаеш какво е чувството да си на чуждо място, далеч от родината.
- Съдейки по съобщенията ти, сметнах, че си прекарваш много добре.- както обикновено не изминаха и пет минути откакто двамата се намираха на една територия, и споровете започнаха. Атака, контраатака, защита… Тези и сродните им думички бяха доста описателни за отношенията между този шеф и този асистент. И все пак бе така естествено, така първично, че сега чувстваше колко му бе липсвало. Беше му липсвало всяко такова чувство. Тоест му бе липсвал Ким. Ким Мин Хи.
- Човек има нужда и от малко разнообразие. Както и да е, предполагам при теб нещата са все същите. Как беше… „Работата не е начин на живот, тя е начин на оцеляване“ – девизът ти. – момчето с пепеляворуса коса се усмихна и двете му страни се изпълниха с безброй трапчинки. – Гладен ли си? Преди да се прибера напазарувах, в хладилника има бананов сладкиш.
- Преди това искам да те попитам нещо. Случайно да си запознат с хобито на приятелката си? – запита го, присвивайки леко очи в опит да изрази подозрението си. Всъщност всичко това бе напразно разтягане на локуми, той като видяното на онзи лаптоп вече бе минало. Гневът му стихна веднага щом изкрещя с пълно гърло до пустото дърво зад фирмата. Но все пак беше редно да се увери, че хрумванията на Сън Джин Хан нямаха нищо общо с близките, приятелски отношения между нея и асистент Ким. Мисълта, че двата се познаваха от доста време винаги му бе някак досадна, а сега напълно бе успяла да породи леко раздразнение в съзнанието му.
- Не сме толкова близки, колкото изглежда, че да знам подобни неща. Но защо питаш за това?
- Забрави. – отвърна му с маска на безразличие, след което метна на глава му бялата кърпа, която лежеше на стола до него и се запъти към кухнята. Боже, познаваше помещенията тук като пръстите на ръката си, а често объркваше посоките в собствената си къща. Вероятно се дължеше на факт, че твърде рядко се прибираше, повечето пъти спеше на дивана в офиса си, но пък там си му бе доста по-удобно. Извод: мразеше да се прибира у дома. За него даже понятие като „дом“ не съществуваше. Затова дори не винеше родната си майка, задето си бе тръгнала от този „дом“, сега можеше да каже, че донякъде я разбира.
***


Върнете се в началото Go down
http://elemental-witches.forums.lu
Ин Стефани
The Mistress
The Mistress
avatar

Местожителство : Чикаго
Scorpio Dog

ПисанеЗаглавие: Re: EIA   Вто Мар 26, 2013 11:43 pm

„Днес ще се състои важна вечеря, на която ще присъстват и роднините на госпожица Сън Джин Хан, така че се прибери!“ – досадният старец.
Какво заповедническо съобщение. Радваше се, че вече знае за това. Със сигурност нямаше да се прибере вкъщи за вечеря. По принцип се прибираше само, когато имаше подобни семейни събирания, но този път нямаше да го стори. Отлично знаеше какво ще се опитат да му пробутат. Щяха да говорят един през друг за плюсовете, които ще донесе сродяването на двете семейства и нямаше да го оставят за се навечеря. Всъщност директно щяха да го принудят да стане от трапезата, преди да си върне храната в присъствието на всички, и да разруши репутацията си. Само като си представя подобна катастрофа и му причерняваше пред очите. За разлика от него обаче, асистентът му не бе само външно спокоен, но изглежда се радваше и на пълен душевен баланс. Какво щастие, направо да му завидиш. Сега бе изкарал от хладилника някакво мляко с вкус на ягода и стоеше по средата на кухнята, облечен в светлосиня тениска, тънък анцунгов панталон и розова престилка с пингвина Пороро. Господи, толкова ли обичаше розовото? Беше такова бебе, че за миг Дже си представи как го люшка в обятията си като майка и го приспива с мили, и нежни думички.
- Как се отваря това…?! – изразявайки гласно чуденето си, момчето повъртя още малко кутията с ягодово мляко, докато накрая половината й съдържание не се оказа върху него. Изпаднал в неудобна и забавна ситуация, можеше само да примигва с очи и да избърше минимална част от млякото по себе си. Хах, още не бе пристигнал и вече щеше да му сe налага да пуска и пералня. Но наистина… как можеше да изглежда винаги толкова невинен и сладък, толкова… Защо онази ненормалница Джин Хан бе намерила точното описателно преди него? Нима бе справедливо? Сега каквото и да кажеше, сякаш щеше да се повтаря с нейното съчинение. Господи, като си помислеше, че бе прочел само една малка част…
„Не знаеше какво прави, или бе тръгнал да прави в момента.“
Най-лошото идваше, щом измислицата се прегръщаше в реалност. Почти двуметровия тъмнокос мъж бе прекосил разстоянието, делящо го от асистент Ким, и бе поел с палец голямата капка ягодово мляко, канеща се да се спусне от върха на носа му. След това просто го отправи към устните си и същата усети вкуса на същата тази капка. Да, млякото наистина беше хубаво. Каква загуба.
- Ю…- продума изненадан другия, гледайки го с глупав кучешки поглед. Защо, за Бога, винаги трябваше да се изненадва за почти всичко? Е, може би този път имаше основателна причина и все пак… не можеше ли да помисли за своя шеф? Нали се водеше голям алтруист, тогава защо не се запиташе колко смутено и глупаво се чувства той в момента? Защо допълнително го объркваше и смущаваше мислите му? Караше го да се чувства колкото глупаво, толкова и да се ядосва. В момента можеше да се закълне, че е на път да вдигне и температура. Какво ли ставаше, наистина?
- Кхъм, такова… Как може да си такъв прахосник?! Засрами се. - почни му изръмжа насреща, като единственото, променило непроницаемото му изражение, бяха сключените вежди. - Гледа ми се нещо, избери някакъв филм. - набързо смени темата, преди да се изнесе от кухнята. Последно чу тихото измрънкване на Мин.
- Няма ли да ходи на работа днес…?
- Събота е. - иронично си подхвърли, без да го интересува дали въобще другия го бе чул.
***
- Не, как можа да даде последните пари на сина си?!
- А ти какво искаш, да го стави да умре от глад ли? Естествено, че ще му ги даде, все пак е баща.
- Един баща на първо място трябва да знае как да възпита децата си. Този дори бе наясно, че синът му ще си купи цигари и алкохол с тях, но все пак му ги даде. Какъв нещастник.
- Не е нещастник, а един самотен баща! Просто не може да постъпи инак, освен да угоди на сина си.
- Какъв наивник си.
- А ти си егоист. Да не смяташ, че си добре възпитан? Виж се само как обиждаш хората.
- Какво каза?!
- Каквото чу. Омръзна ми винаги да те слушам как съдиш другите. Сякаш ти никога не си грешил в нещо. Виж, дори името ти говори за това колко си виновен. Ю Дже - ВИ-НО-ВЕН.
- Ти… Наистина ли ще се държиш така? - колкото и сериозен да изглеждаше всеки от споровете ми, каквато и тематика да засягаш, и двамата бяха дотолкова свикнали, че не им правеше никакво впечатление как изглеждат отстрани. А от там гледката вероятно беше доста странна, сигурно приличаха на пенсионери, които спорят как е правилно да се възпитават децата. И всичко това тръгна от филма, който все още не бе приключил и сцените продължаваха да текат по екрана, въпреки че никой не им обръщаше вече внимание.
Тъмнокосият усети малката възглавница, която се удари у рамото му и метна един свиреп поглед на изплезилия се насреща му индивид, а този поглед можеше да значи само едно - война.
- Ах, ти, малък… - хващайки възглавницата, на която се бе облегнал, Дже я хвърли към русокосия с все сила, ала той вече бе предвидил хода му и бе тръгнал бързешком из стаята. О, значи се опитваше да му бяга, а? Колко вълнуващо! По принцип в живота му нямаше вълнуващи неща, но изглежда абсолютно всичко, което правеше с асистента си, се оказваше именно такова. Дори споровете им винаги го зареждаха с енергия, колкото и странно да звучи, те приятно разнообразяваха ежедневието му. Никой от подчинените работни лица във фирмата не смееше никога да му каже нещо очи в очи, винаги се съгласяваше с решението или заповедите му, целият този фарс на примирение го караше да става все по-мрачен и студен, караше го да свиква да заповядва и да става на неговото, караше го да мисли, че винаги бе прав за всичко. Така дори да грешеше, никога нямаше да го разбере. Единствено Мин Хи, това момче, досега му бе отварял очите за много неща, че понякога колкото и да спореше с него, въпреки че не го казваше на глас, уважаваше това му качество - да има свое мнение, да го изказва и да държи на него. По това си приличаха, държаха на своите възгледи и това бе причината, заради която щяха да спорят во веки веков.
- Ти! Върни се тук. Върни се. Няма ли? Не слушаш шефа, а? - играта на гоненица започна щом Ю Дже също стана от дивана и тръгна подир другия. Въпреки че не му бе в стила да се държи като някакво дете, или да се хваща на нечии игрички, с Ким Мин Хи винаги бе различно, някак специално и приятно вълнуващо.
***


Върнете се в началото Go down
http://elemental-witches.forums.lu
Ин Стефани
The Mistress
The Mistress
avatar

Местожителство : Чикаго
Scorpio Dog

ПисанеЗаглавие: Re: EIA   Вто Мар 26, 2013 11:45 pm

„Дългите му прави пръсти ненадейно се спуснаха към млечно бялата кожа на Мин Хи.“
Тъмнокосият заклати глава, прогонвайки натрапчивите откъси от произведението на Джин Хан, които продължиха да се появяват в съзнанието му. Побърза да отмести поглед от спящото на дивана момче и след като го покри с някакво одеяло, се запъти към спалнята. Колко прекрасно, че Мин бе заспал в хола, така голямото легло оставаше за него. Въпреки че вероятно семейната вечеря вече бе отминала, не искаше изобщо да се всява вкъщи. Може би и мащехата м не спеше, а го очакваше, за да му се накара, задето не удостои родата с великото си присъствие. Все пак вече бе достатъчно голям, за да решава сам какво да прави и как да живее, поради което не смяташе да задоволява капризите на семейството си. Щом погледна телефона си, видя стотиците неприети повиквания и с въздишка махна вратовръзката си, сядайки на леглото.
„Езикът на Дже приятно навлажни сухите бледорозови устни на Мин, а тялото му се сгря от топлината на чуждото…“
Не му се спеше…Все още не можеше да заспи. А нима това бе възможно, след като в мислите му продължаваха да се въртят тези глупости? За Бога, бе така уморен, а очите му отказваха дори да се затворят. Онзи бебешок сигурно вече сънуваше розови облачета и ягодови млекца, докато той…
- Ю Дже… Спиш ли? - чуждият шепот накара сърцето му да забие със скоростта на светлината, а стомахът му да се свие почти на топка. Какво беше това? Нима беше буден? Както и да е, защо се промъкваше при него като призрак, да не искаше да му докара някой инфаркт на млади години? Ама той се оказваше далеч по-хитър и подъл, отколкото Дже някога бе подозирал.
- Да. Спя! - отвърна с хладна ирония на безсмисления му въпрос и се зави презглава, въпреки че така никога не можеше да диша. В момента обаче не го интересуваше дали може да диша, защото се чувстваше нелепо, сякаш не бе на себе си. Мислейки си, че притеснилия го индивид вече се е върнал откъдето бе дошъл, от гърдите му се изтръгна въздишка на облекчение, която обаче секна щом усети някой да го отвива до кръста.
- Какво…?! - почти изръмжа, извъртайки глава назад, но за свое изумление съзря странен умолителен поглед и усмивка с трапчинки, които веднага го накараха отново да се обърне с гръб към нарушителя на душевното му спокойствие. - Какво искаш? - попита тихо, с нотка на раздразнение, докато Мин Хи съвсем спокойно се излегна точно до него, обвивайки ръце около тялото му. Ама наистина какво…
- Хъркаше, знаеш ли? - продума другия с леко закачлива нотка, а Ю Дже изсумтя в отговор.
- Стига си измисля глупости, аз не хъркам.
- Напротив. Точно това ме събуди. Хъркането ти.
- Объркал си се, не съм бил аз. Разкарай се от леглото, трябва ми пространство.
- Точно ти беше.
- Полудя ли…?
- Хъркаш, защото ти е студено. Затова… нека остана тук, така ще ти е топло. - каза момчето, притискай се още по-плътно към Дже, който и да искаше, сега не можеше да помръдне. Изглежда и на бебето му ставаше нещо. Не бе нормално за него да говори пълни глупости. Нима имаше логика в това да хърках, защото ти е студено? Не че Ю Дже хъркаше, все пак не бе заспивал, че да хърка…но както и да е. - Вземи си отпуск. Работата ти идва в повече, отслабнал си. Не се храниш редовно, нали? - след като не получи отговор от другата страна, младежът просто потърка глава в гърба му и остана така.
- Да, трябва да си вземеш отпуск.
***


Върнете се в началото Go down
http://elemental-witches.forums.lu
Ин Стефани
The Mistress
The Mistress
avatar

Местожителство : Чикаго
Scorpio Dog

ПисанеЗаглавие: Re: EIA   Вто Мар 26, 2013 11:46 pm

„-Дори и да съм някъде далече, винаги ще ме чувстваш до себе си. Редното ще ти се обаждам и ще ти пращам безброй есемеси, така че не се бой. Няма как да ти липсвам.“
Лъжа. Нелепа лъжа. Глупак. Голям глупак.
Нима наистина бе повярвал на тези думи? А дали самият Мин Хи си вярваше? Колкото повече отлитаха часовете, толкова по-неспокойно и болезнено биеше сърцето на Шин Ю Дже. С изумление си спомняше същото онова свое спокойно изражение, с което просто бе приел чуждите думи за изрична и неоспорима истина. Не можеше да познае себе си, поради простата причина, че вече не се чувстваше така. Сега всичко бе различно, нещата също стояха по различен начин. Ето защо усещаше този натиск в гърдите си. Защото осъзнаваше, че това не е правилно.
Седмичният му отпуск изтече за нула време. Мислеше си, о, наистина си мислеше, че това ще бъде една наистина дълга и досадна седмица, но не. Цялото това време той прекара с асистент Ким и почти накъдето и да се обърнеше, зърваше ослепителната му усмивка. За първи път съзнателно или не младият мъж бе поверил цялото си свободно време на русокосия си спътник и го бе оставил да го влачи из цял Сеул ден и нощ. Трябваше да си признае, това момче определено събираше цялата енергия на земята и от него щеше да излезе истински световноизвестен герой, ако участваше в „Да спасим планетата“. Разбира се, бе показал на шефа и тъмната си страна - прахосничеството. Съдейки по това, че за пет дни бе успял да изпразни портфейла на Дже, карайки го да прибягва до кредитна карта, за да плати бутилка соджу в улична сергия, можеше да се твърди, че харченето му бе в кръвта. Също толкова му се отдаваше и навлажнения кучешки поглед, с който изнудваше тъмнокосия мъж да продължи изтощителния шопингтур, докато не започна да се блъска в прозрачните огледални врати на търговския център. Изглежда в крайна смета бебешокът не бе никак скромен и не обичаше да се лишава от нищо, даже бе особено капризен що се касае до мъжка козметика. Ха, сякаш си изкарваше прехраната с външния вид. Може би имаше някакво раздвоение на личността и другото му Аз се смяташе за корейски идол. След безкрайните пазарувания на разни неща, двамата прекарваха късния следобед при река Хан, мълчаливо наблюдавайки залязващото слънце. Вечерта Дже отново и отново оставаше в апартамента на Ким, като почит винаги заспиваше на непонятни места и нищожната, слаба фигура на Мин се виждаше в чудо, докато го премести до леглото. Сега наистина съжаляваше, че не бе запазил поне малко от енергията си и за тези моменти, защото сега съвсем смътно си спомняше топлината, която го обливаше по време на сън. Мин Хи спеше сгушен в него, досущ като плюшен домашен любимец. Сутринта винаги го събуждаше тракането на чинии и метални пръчици на хранене, породено от непохватните, но изпълнени с желание опити на блондина да му поднесе закуска в леглото. За щастие поднасянето минаваше без инциденти, но храната на няколко пъти крещеше „жив въглен“. Този ефект се случваше, когато имаше нещо голямо, което можеше да разсейва асистента му за достатъчно дълго време, че да изгори храната. Разбира се, бе отлично наясно с факта, че това голямо нещо беше той. Въпреки че не можеше да го подкрепи с веществени доказателства, предчувстваше, че докато спи някой го гледа втренчено, неспособен да отдели поглед и да се сети, че има неотложна работа в кухнята. Това от една страна бе колкото катастрофално, толкова и сладко. Особено извинителното, смутено и зачервено като домат изражение на Мин, което не бе за изпускане. Този, точно този образ, който дословно бе запечатал в съзнанието си, вече не му даваше мира. Сега, когато не бе тук, искаше толкова силно да го види пред себе си. Дотолкова си бе втълпил, че и днес този някой ще му донесе закуска, дори и да бе полуизгоряла, че отново се събуди от шумът на порцеланови прибори. Когато накрая се запъти към кухнята, осъзна, че се намира в собствения си дом, огромен и студен, празен и пуст. За негово съжаление не намери не само кухнята, но и тоалетната. Трябваше да се стиска поне десет минути, докато се сети къде бе проклетата тоалетна. И това в собствената му къща. Каква ирония. Едно бе сигурно - нямаше да издържи затворен тук. Затова и скоро, след като се поразсъни, излетя от вкъщи.
„Няма как да ти липсвам.“
Нямаше как да му липсва? Нямаше как? Нима?
Толкова… толкова много му липсваше. Блещукащият му поглед, пепеляворусата му коса, слънчевата му усмивка, малките му ръце… Така силно усещаше липсата му. Нямаше я топлината, нямаше го неговият аромат. Сякаш бе изчезнал. Чувството бе ужасно, нежелано, потискащо. Това чувство пораждаше представата за празнина. Стоейки на дървената пейка, Ю Дже бе зареял поглед в река Хан. Проследявайки спокойните й вълнички, в очите му не се четеше ни една емоция. Всичко бе така статично, така неподвижно. Дори сутрешният вятър, който едва забележимо развяваше края на палтото му, не го усещаше. Като че времето бе спряло, бе се съсредоточило в една позиция и не отчиташе изтичащите секунди. Какъв глупак. Такъв ли беше? Да се съгласи с нелепите му думи и да го остави да се върне в Япония… Да, глупак от първа класа.
Изведнъж дочу тих звук. Сигнал за ново съобщение. Машинално изкара телефона си и погледна тъмния екран.
„Не знам дали знаеш, но полетът на Ким мин Хи бе отменен за 8 часа тази сутрин. Аз… просто си помислих, че трябва да знаеш.
- Сън Джин Хан.“

Полетът…? Той още не си бе тръгнал?!
Ю Дже рязко погледна часовника си, който показваше почти 7 и половина. Останалите му мисли в момента оставаха неизвестно. Бяха така много и се надвикваха мощно в главата му, че не бе възможно да се разкодират. Тъмнокосият мъж побягна към летището, на няколко пъти пресичайки на червено.

- Мин Хи! Ким Мин Хи! - чувстваше се досущ като влюбен тийнейджър от романтична драма, но колкото и клиширано за изглеждаше, чувството бе неописуемо. Това вълнение и безпокойство, каращо сърцето му да пърха някъде извън гърдите му…
- Мин Хи! - извика колкото му глас държеше, продължавайки да се озърта като някой луд. Главата му не можеше да се спре на едно място, а очите му се напрягаха, а да зърнат търсеното в огромната тълпа. Защо имаше толкова хора наоколо? Не му трябваха, никой не му трябваше. Само той, само неговия асистент. И наистина като по драмите, в мига, в който отчаянието започна да обзема мислите му, усети нечия ръка да потупва рамото му.
- Ю Дже… - промълви и му се усмихна, точно както в представите му. - Какво правиш тук? Дойде да ме изпратиш ли? Но откъде разбра за полета..
Високата и тъмнокоса стройна фигура се приведе плавно напред, а дългите й ръце притеглиха Мин плътно към себе си. Усети аромата му, усети топлината му, почувства и туптенето на неговото сърце. В този миг думите сами дойдоха измежду устните.
- Не. Не съм тук, за да те изпратя. Тук съм, за да те задържа и да те отведа със себе си… Мин Хи, аз… не искам да те пускам. Наистина не искам, затова мога ли да те задържа? Да те задържа, точно както сега. - Дже погали копринените кичури коса на момчето, което след минута с отдръпна от него, за да срещне погледа му. Уверявайки се в неговите думи, русокосият внезапно уви малките си ръце около чуждата шия, заставайки на пръсти, като опитва балерина.
- Дали можеш да ме задържиш? Защо питаш подобно нещо? Глупчо! - изплези се весело насреща му, а в следващата секунда се възползва от момента, открадвайки си малка сладка целувка. Вкусът на чуждите устни издаде закуската на Мин - палачинка с малиново сладко.
***
- Какво е това?
- Как какво? Не виждаш ли, че са цветя?
- За мен ли са?
Ю Дже кимна вяло, продължавайки с подредбата на филмовите дискове.
- Как се сети, че обичам цветя в саксия? Колко мило. - другия зърна малката бяла картичка, изпаднала между листата и я прочете. - Какво?! „Честит ден на секретарката“?! Хей, какво е това?
- Това е моят въпрос… Наистина не знам какво е. - Дже повдигна рамене и продължи заниманието си. Всъщност, дори не знаеше за какво става въпрос, докато не бе замерен с гумено пате по главата.
- Айшш. Ти! Какво искаш?
- Аз не съм ти секретарка! Знаеш го, нали?
- Разбира се, никога не съм казвал подобно нещо. - изсумтя иронично Ю, вдигайки „гуменото оръжие“ от земята.
- А каква е тази картичка?
- Нямам представа, не купувал никаква картичка. Може да е попаднала там случайно.
- Лъжец.
- Какво, лъ… Лъжец? Ела насам! Веднага!
- Секретарката е в почивка. - вирвайки нос, русокосият се обърна и се запъти в неизвестна посока, докато другия не хукна след него.
- Ей, върни се, чакай. От кога стана такава непослушва секретарка?!
- Ето, току-що сам ме нарече така.
- Това беше в кръга на шегата, ти също се нарече така!
- Аз имам това право!
- И аз имам това право! Ще ти го докажа… - гоненицата завърши в спалния, щом Шин Ю Дже затръшна шумно вратата, хващайки Ким Мин Хи.

~THE END


Върнете се в началото Go down
http://elemental-witches.forums.lu
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: EIA   

Върнете се в началото Go down
 
EIA
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Eastern adventure RPG :: Странични занимавки :: Лични изяви-
Идете на: