JuSt LeT U DrEaM
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
АРХИВ
РОУЛПЛЕЙ ЛИСТ
Гласувайте за форума:
Гласувай за мен в BGTop100.com Гласувай за тази страница в Българския ТОП RealTop.net
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 3 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 3 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 120, на Пон Ное 05, 2012 8:15 pm
Септември 2017
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
    123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930 
CalendarCalendar

Share | 
 

 Пустото градче (нейде из Шотландия)

Предишната тема Следващата тема Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3  Next
АвторСъобщение
Jaejoong.
Паднал
Паднал
avatar

Местожителство : Сеул
Aquarius Buffalo

ПисанеЗаглавие: Re: Пустото градче (нейде из Шотландия)   Пет Дек 04, 2015 7:53 pm

Джеджунг въобще не беше добър събеседник.
Спомни си за една случка от преди може би триста или четиристотин години, в която из една гора видя момиче с черна шапка, черна рокля и черни обувки. Лицето и беше бяло като сняг, но тя излъчваше нещо странно от себе си. Беше красива, по свой си начин, докато тъмнината бликаше от нея.
"Изгубих се..." - думаше му тя с уплашеното си и тънко гласче, което накара Дже да се усмихне само при мисълта за тревогата в звученето и. - "Помогни ми да се измъкна, моля те... моля Ви... всичко тук изглежда еднакво..."
Нищо чудно, че и изглеждат еднакво, гората беше омагьосана. Мястото се намираше из едно загубено кътче на Източна Европа, където все още бушуваха войни, хората се чудеха как да оцелеят и предаваха себе си в ръцете на този и на онзи, за да оживеят. Беше смехотворно един човек какво е готов да направи, за да се опази. Но пък те поне имаха право на свободна воля, избираха сами какви да бъдат, докато ангелът нямаше как да бяга от своята демонична същност.
"Продай ми душата си и ще намериш изход, красавице." - зъбите му, издължени (типично за такъв като него), сияеха на лунната светлина. Синкавият оттенък на косата му просветваше измежду лъчите, които яркият полумесец пръсваше из цялата гора.
"Какъв си ти?.." - рече момичето и отстъпи крачка назад. Тя сякаш беше надушила необикновените му способности, повечето се осъзнаваха чак след клетвата да предадат чистия ангел, приемайки безчувствието в сърцата си, докато умрат. Дори Бездушните умираха.
"Аз съм ангел. Искам само да кажеш няколко думи, да ме последваш и ще видиш." - после продължи да говори за себе си. Неговата себичност и нарцистичност му бяха като втора природа, почти перфектно сливаща се в една безкрайна спирала от черно и червено, от нестихваща и необикновена енергия, течаща в кръвоносните му съдове, и себеобичта. Неговото обаче минаваше границата на себелюбието, защото той не спираше да говори за себе си. Чудно беше как с Миг успяваха да разменят толкова много думи...
- Нямам нищо специално наум.
Това беше много интересно, защото досега беше виждал всевъзможни дяволски изчадия по всички точки на света, но те винаги търсеха нещо, винаги беше на оживени места, в които можеше да го открият. Всеки преследваше своя изкривен идеал, онова нещо, за което мислеше, че си струва да живее, но подобно нещо като "смисъла на живота" и "земно призвание" нямаше. И нечистият най-добре знаеше това. Всяко същество непрестанно преоткриваше все по-ужасни хоризонти и все по-мътни цели, за които мисли, че си струва да пожертва своя живот. А ако беше безсмъртен - чудесно. Можеше да си гони едно нещо, до докато не му писне. Джеджунг е бил свидетел на много такива - масово съществата, открили всичко това, което смъртните до днес познаваха, бяха тласкани от своето любопитство, от своя инстинкт на живи, ала не съвсем. И просто отиваха. Без да се интересуват. И то защо? От скука. И любопитство, което беше отвратително чувство...
Маршът на сърцето му спря за момент, когато онзи отново започна да говори. Обясни, че е намерил една стара и забравена къща над хълма, където мисли да си остане. Ким перфектно се досети къде беше това. Не беше на особено голямо разстояние от мястото, в което потомъкът на самоизкушилото се зло, се бе закотвил.
Миг попита дали иска да му прави компания, което за миг наруши обмена на вещества в полуизгнилото му тяло. Сепна се, после завъртя пръст около кръглата повърхност на чашата и я хвана, отпивайки бавно, сякаш не желае да го прави, но не знаеше какво друго е способен да свърши, за да си спечели малко време за отговора.
Отметна синкавия си бретон встрани, погледна червенокосия и задума:
- Добре знам къде се намира това място, но сигурно виждаш, че аз не съм особено подходяща компания. Никога не съм бил такава. - не, че му отказваше, напротив - имаше нещо, което го караше да се надява тайно, че кръвопиецът ще иска да бъде в неговото обкръжение, това може би щеше да улесни изпълнението на 'душевния данък', който дължеше на Луцифер. В миналото си с дъщерята на Мефистофел бяха решили да избягат в човешкия свят и да създадат техен си потомък, а за това Дже трябваше да плаща, жънейки със сърп душите на всички заблудени, които му се връзваха и искаха нещо от него. - Ако все пак настояваш, нищо не ми пречи и да дойда. Но да знаеш, че има по-хубаво, просторно, затъмнено и приятно място, на което мога да те взема с мен. Купих къщата преди около седем века, в последните пет години се застоях тук, защото е тихо и хубаво.
Градът беше ужасно грозен всъщност, пълен с три вида хора: работохолици, неспособни да обърнат внимание на друго извън обсега на работата си; 'нормални' хора, които просто вършеха ежедневните си задължения, и естествено - нечистоплътните и гнусни твари, които се помещаваха в тази кръчма всеки час. Разделението между хората беше факт, в очите на Дже те обаче винаги бяха еднакво ужасни и дори върколаците ги превъзхождаха. Но сега, когато поживя сред чак такава маса от тях (нищо, че тук бяха необичайно малко, в сравнение с огромните градове, които е населявал), започна да си изгражда едни критерии, от скука, нищо повече.
Спря котешките си синьозелени и студени очи върху тези на Миг.
- Искаш ли да останеш в моята 'резиденция' по време на приятния си престой в този загубен град?
Натърти на последната дума, защото това бе къща, дето дори не знаше защо е закупил. Беше само на три етажа, с по четири стаи на етаж, и макар за самотник, пак му беше тясна. Беше свикнал на своя черноземен лукс, пригоден за нещастните му виждания към света, затова тази къща беше една от най-малко любимите му, но беше на добро място. Спокойствието и липсата на външни дразнители беше нещо хубаво, което той откриваше тук съвършено.
Върна реда си на мисли върху Миг, нещо в него прикрито се надяваше той да приеме предложението му. Изгаряше от желание за това, макар да не си го признаваше, дали беше просто една глупава ирония, една нещастна случайност, че всичко се разви така? Или Всевеликият имаше нещо да му каже и да му предаде урок, използвайки вампирът като своя пешка, за да накара всепознатият на всички демони Ким Джеджунг, да се научи за нещо?
Разбира се, винаги той беше изтърсакът, но неговият перфектен брат-близнак далеч не беше толкова познат и не блестеше с качествата на нашия герой, Луцифер винаги го е предпочитал само защото му се подчиняваше винаги, а и повече се поддаваше на човешката си природа. Докато в този тук, всичко човешко бе чуждо за него, нещо отдавна закопано вътре в него, нещо, което никога не би нарекъл свое.


Последната промяна е направена от Jaejoong. на Съб Дек 05, 2015 9:43 am; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
KIM JUNSU
Вампир
Вампир
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Пустото градче (нейде из Шотландия)   Съб Дек 05, 2015 5:02 am

И отново... Не вярваше в съдбата, но проклетницата вярваше в него. При това напълно. Може би бе дори влюбена, това щеше да обясни защо така упорито го преследваше и се вкопчваше в него, отказвайки да го остави намира. Тъкмо бе започнал да се успокоява, щом чу любезното измъкване на ангела. В този момент го хареса, заради това че дори преписа вината върху себе си. Не бе като да е наистина лоша компания, това описание прилягаше по-скоро на Миг. Та, всичко вървеше според надеждите на вампира, докато другия не продължи с приказките. Голяма грешка. Защо? Защо!?
Червенокосият смяташе, че е предостатъчно отегчителен събеседник, че да откаже напълно ангела, а вместо това той дори му предложи да го отведе в своята собствена къща. Добре, този глагол звучеше прекалено ненамясто в случая. И отново... С какво бе заслужил това? Всъщност съвсем сам си го търсеше, затова и си го намери. Но въпреки всичко продължаваше да отрича, че онзи, попитал „Искаш ли да ми правиш компания”, беше той. Признаваше, че доста прилича на него, но не беше той, не можеше да бъде. Миг отдавна бе обрекъл себе си на красивата и сладка самота и никога не би търсил нечия компания. Особено на така опасна персона, която бе по-древна и по-могъща от него самия и навярно всички останали свръхестествени създания. Нима можеше да е толкова глупав, че да се навре сам в устата на звяра?
- Хм... – от устата му излезе някакво хм-кане, докато вампирът избягваше погледа на тъмнокосия, шарейки с очи около дървената маса и двете чаши върху нея. Неговата бе наполовина празна, но нямаше намерение да я доизпразва. Ето, че можеше да си направи равносметка към коя страна спадаше характера му. Песимист. Определено. Той сам се причисляваше към заклетите реалисти, но надали някой, който не разбира съвсем себе си, би могъл да гледа реалистично на каквото и да е.
Изведнъж се запита защо се панира толкова, след като така или иначе след смъртта си кръвопийците отиват в Ада. За него нямаше никакво особено цветущо бъдеще, така или иначе нямаше какво да изгуби. Единствената цена, която не би платил, бе да продаде душата си. Този сувенир бе единственото ценно нещо, което му оставаше в този „живот” и макар да бе все още способен да го сподели с някого, да дава парченца от него на другите, никога не би го дал за продан. Единствено тази разлика за него беше пределно ясна. Предполагаше, че ако приемеше сделката на ангела, той ще поиска точно това от него в замяна. Точно затова и трябваше да не се замесва с него, но въпреки това подобно предизвикателство трудно се отказваше. Миг беше наистина странен прилеп. Упорито се опитваше да страни от всякакви неприятности, но същевременно веднъж разпален, адреналинът във вените му нямаше да угасне, докато не докаже пред себе си, че бе достатъчно силен да преодолее всяко предизвикателство, което така обичната му съдба, му поднасяше.
- Е, защо пък не... -  измърмори почти на себе си, оправяйки леко намачкания ръкав на черното си палто. Сетне срещна погледа на ангела, а стъклените му очи го изгориха с палавия танц на уверените кехлибарени пламъчета. Мм, ядеше му се черен шоколад. Въпреки че не можеше да усети вкусът му, долавяше горчивият му оттенък, а и все още пазеше спомена за насладата, която му носеше през човешкия му живот. Купуваше си редовно по един черен шоколад, който бе способен да направи всяка болка красива, а всяка самота – приятна компания.
- Ще дойда... – отговори официално на поканата на ангела, прокарвайки хладни пръсти през яркочервените си кичури. Знаеше, че това не предвещава нищо добро, но сега приемаше с ясното съзнание в какво щеше да се забърка... или не съвсем. Винаги съществуваха неща, едни или други вероятности, които по някаква причина на момента ти убягват...
Върнете се в началото Go down
Jaejoong.
Паднал
Паднал
avatar

Местожителство : Сеул
Aquarius Buffalo

ПисанеЗаглавие: Re: Пустото градче (нейде из Шотландия)   Съб Дек 05, 2015 9:41 am

Нямаше нищо по-хубаво от тишината.
Сякаш можеш да се изгубиш из невижданите и дебри, докато изпадаш в себеотчаяние, нестихващо желание да бъдеш погълнат и принесен в нейна жертва, мълчейки и отдавайки необходимата и почит, която заслужаваше. О, пресвещена тишина, пресвещена загуба, пресвещена демоничност, нещата, които изпълваха целия живот на ангела. Той се вещаеше да живее в тях до края на своята мъглива вечност, до мига на сетния си час, който никога нямаше да настъпи...
Изпитваше някакво неописуемо желание за усамотение, което вече бе получил, но искаше още, и още, и още, и още. А същевременно искаше нечия компания, нечие присъствие, за да се чувства значим и принадлежащ към това общество. Разбира се, че той никога нямаше да бъде част от него, не и пълноценна, никога нямаше да си има своите ежедневни задачи, по които да припка, своята съпруга, която да гледа с обожание всяка вечер, своите деца, които щеше да учи на морални ценности.
Неговият син с дъщерята на Мефисто беше израснал изтърсак, надалеч от баща си, на когото всъщност дори не му влизаше в работата дали онзи е жив и здрав, дали се учи, защото просто в Дже имаше някои променливи настроения, породени от почти напълно забравената му човешка същност, но той никога не би им се поддал за повече от няколко секунди.
Да си безсмъртен си имаше и хубава страна. Нямаше да ти се налага да се тревожиш дали ще свършиш всичко, което искаш, през живота си, защото ще имаш предостатъчно време за всичко, а и никой не може да ти навреди. Нито физически, нито психически.
Физически, Джеджунг си беше надарен с изключително твърда и плътна кожа, която сякаш бе изкована от метални сплави (което не беше съвсем лъжа), кръвта му беше гъста, а с времето бе изгубил своята безчувственост и с нея всичко, за което да се притеснява. Общо взето, той беше милиарди пъти над всички онези там, на които в някои моменти искаше да прилича и подражава, но след това се сещаше, че е на милиарди пъти по-угоден хал от тях. Те остаряваха, умираха и след двадесет години костите им вече бяха изгнили надълбоко в почвата, а телата им се превръщаха в храна за бактериите. Беше отвращаващо. Докато той си стоеше вечно млад, без да се налага да гние под почвата, без да се чуди като му дойде денят да го погребат, кой ще присъства и кой ще го помни, когато се спомине. Нямаше смисъл да се съобразява с каквото и да е, защото щеше да си съществува до края на света, а след края - отначало.
От устните на Миг се изтръгна някакъв звук, който явно изразяваше, че се е замислил за нещо, а след секунди, които се сториха на нашия Дже като цяла вечност, но думите на червенокосия бяха изречени твърде тихо, за да може ангелът да е сигурен, че са истина, а не просто плод на въображението му, а секунди след това Миг потвърди, че ще придружи падналия в дома му.
Чернокосият просто се изправи, вдигна чашата си и допи последното останало наведнъж, повдигайки рамене леко пред останалите, които го гледаха. Количеството в чашата му не беше малко, но той не усещаше вкус - можеше да оцелее без храна и вода до когато си реши, беше му все едно дали е погълнал всичко от спиртната напитка, или не.
Взе черното си палто от мястото до него, след което излезе от бара, придружен от кръвопиеца.
- Предпочиташ да ходиш, или да опиташ нещо по-интересно?
Абаносово черните му криле се появиха и се развяха леко, а за негов късмет тук нямаше хора.
Беше се стъмнило вече, още по-тъмно бе станало от преди малко, сега може би беше вече осем вечерта, а студеният вятър сякаш бе на нишки, които безмилостно жилеха кожата на Дже, доставяйки му неимоверно удоволствие.
Върнете се в началото Go down
KIM JUNSU
Вампир
Вампир
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Пустото градче (нейде из Шотландия)   Съб Дек 05, 2015 1:04 pm

Надяваше се. Сега осъзна, че нещото, от което толкова упорито бягаше бе надеждата. Но тя, за негово нещастие бе неизменна част от всяко едно живо същество. Бе сянката, която дори да не забелязваш, си беше там, около теб. Винаги щом загубеше някого, Миг най.ясно можеше да разграничи любовта и омразата. В онези гибелни мигове той от всичко таеше най.голяма омраза към собствените си надежди. Защото знаеше, че краят е винаги предизвестен. Знаеше, че надеждите са безсмислени, когато си наясно къде ще му излезе краят. И все пак, колкото и надълбоко да заравяше всички свои очаквания, всички напразни надежди, те по някое време успяваха да изплуват на повърхността и да му напомнят болезнено за безсмисленото си присъствие. А това го караше да се чувства слаб. Толкова слаб и безсилен. Защото надеждата бе нищо повече от едно досадно и безполезно нещо. Нито повече, нито по-малко.
Кривата усмивка се появи, сякаш като декорация на лицето му. През последните минути бе започнал да се усмихва прекалено често и това бе тревожна новина. Сигнал за нова опасност. За миг безмълвно ахна, щом другия разпери огромните си криле. Вятърът, който те запращаха към вампира на всяка втора секунда бе така освежаващо омайващ, също както лекото им мъгляво сияние. За миг завидя благородно за красотата, която притежаваха крилете му. Не за способността му да лети, това за Миг не беше новост. Вампирът имаше способността да се превръща в прилеп с човешки размери, така че се бе носел из въздушното пространство и преди, но за него не си струваше усилията. Отнемаше му прекалено много енергия, а и огладняваше по-бързо, затова избягваше да се трансформира.
Сега обаче му се предлагаше златната възможност да бъде носен от ангелски криле и това за миг пробуди отдавна умрялото чувство за романтика на вампира. Идеята накара усмивката му да се задържи една идея по-дълго върху лицето му, а извитите му плътни устни да потреперят леко. Не знаеше какво да каже, затова просто кимна потвърдително, защото знаеше, че и това ще е достатъчно ясен отговор. Доближи се до ангела, щом той му даде знак. Не се сдържа и погали едното му крило, а пръстите му за миг се изгубиха сред непреброимите меки черни пера. Обходи всеки участък, до който стигаше ръката му, сетне заобиколи и прихваща рамената на ангела, а той от своя страна повдигна бедрата му на нивото на кръста си и рязко се отблъсна то земята. Внезапното съпротивление на въздуха не позволи на вампира да изпадне в шок от действието на другия, но му беше ясно защо си го бе подхванал по-стабилно. В противен случай щеше да полети обратно към земята, разбивайки се в някой камък, или дърво. Наблизо нямаше океан, така че надали щеше да се спаси. А беше особено болезнена процедура, когато счупените кости се регенерираха. При вампирите ставаше толкова бързо, че болката бе четворна. Да не говорим, ако някой вътрешен орган откажеше. Май наистина трябваше да благодари на ангела, задето бе така внимателен към него. Навярно не искаше да пострада, преди да успее да сключи сделка с него. Да, щеше да бъде голяма загуба.
Сега осъзна, че другият трябваше да е не просто ангел, а паднал ангел. Съдейки по скромните му наблюдения, същества като тях обичаха първо да оплитат жертвата в лепкавите си, сладки мрежи. Усещаше как другия вече бе започнал да плете своята. Единствено се питаше как е възможно нищо в държанието и думите му да не подсказва, че има задни мисли. Нищо не издаваше бъдещите му кроежи, това как ще се превърне в паяк, ловко обгръщащ поредната си жертва в прозрачната си, но желязна паяжина. Изглеждаше така естествен, сякаш всяко негово движение, всеки трепет, бяха напълно спонтанни. Никога преди не бе виждал такова явление. И навярно именно това прекомерно нормално поведение будеше у вампира двойно подозрение. Трябваше да е нащрек и си повтаряше това като мантра, но щом двамата полетяха и през очите му се откри безкрайният хоризонт, Миг в миг забрави за всичко. Почувства се така лек, сякаш току-що бе захвърлил цялата тежест на безрадостното си съществуване, на жалката си същност. Не помнеше нищо от онова, което всяка една секунда го караше да съжалява, че е още жив. Не мислеше. Не обичаше, не мразеше.
Просто наблюдаваше обсипания с дребни звезди небосвод, които проблясваха замъглено иззад купестите тъмни облаци. А щом ангелът се устреми надолу, за да се приземи до заветната цел, червенокосият несъзнателно бе преместил ръцете си, които сега обвиваха кръста му. Съпротивлението с насрещния вятър бе огромно. Огнените кичури на вампира се развяваха яростно във всички посоки. Не смяташе, че косището му ще прилича на нещо, след като се приземят на земята. Но и не го интересуваше особено, защото не отиваше на бал. Макар че имаше подобно усещане. Тук, горе се бе почувствал толкова специален, като онези принцеси от приказките. Но той навярно бе по-скоро немилата-недрага пепеляшка, чиято магия щеше да се развали, щом голямата стрелка удари полунощ. Вампирът вярваше, че щастливият край е просто приказка, която все още не бе довършена.
Върнете се в началото Go down
Jaejoong.
Паднал
Паднал
avatar

Местожителство : Сеул
Aquarius Buffalo

ПисанеЗаглавие: Re: Пустото градче (нейде из Шотландия)   Съб Дек 05, 2015 8:02 pm

Имаше нещо.
Начинът, по който Миг галеше крилете му, му напомняше на всички онези далечни спомени, в които неговото момиче го правеше. В момента изпитваше усещането, че именно нейната топла и мека ръка се намира там. Именно заради това не направи знак на червенокосия да спре. Сякаш Тя отново беше там, отново го искаше, отново го обичаше, отново го изпълваше с онази така мека радост, която никой паднал ангел не би си позволил да почувства. Сякаш костите му бяха станали течни, а краката му се подкосяваха, усещаше милиардите пеперуди,напиращи да разпорят областта под стомаха му, и да отлетят. Усещаше пулса си забавен, а минута след това - учестен, но всичко това изчезваше, когато в ума му се появеше тежката и ужасна реалност, че вампирът никога не би бил като нея. Но все пак надеждата, че те имаха общо, оставаше и го глозгаше отвътре безжално, вината за напускането и издираше всяка негова тъкан като с ренде, главата му се замайваше, когато си спомни, че тя никога не би го погледнала отново. Къде ли беше в момента? На кого ли се кълнеше? Какъв въздух дишаше?
Стегни се, в името на Дявола!!!!!
Ужасно дълъъг миг предстоя, дробовете му се изпълниха с въздух, който машинално след това изпуснаха, съсредоточи се върху истинския свят, направи няколко крачки, за да се оттърси от нервите и от топката, заформила се надълбоко в корема му, преглътна буцата, която бе заседнала в гърлото му, и се съсредоточи.
Когато Миг вече се намираше на гърба му, той почуватва някаква топлина. Не телесна топлина, тялото на вампира беше мъртвешки ледено (защо ли?), а температурите може би бяха отрицателни.
Помогна му да се задържи, защото иначе падането би било много неприятно, прихвана го здраво, отстъпи голяма крачка назад и с бърз тласък се отдели от земята. Летеше в посоката на вятъра, което го улесняваше. Черните му криле се движеха бавно и грациозно, почти сливайки се с тъмнината на нощта, така бленувана от цялата му грозна същност, защото в нощта се чувстваше истински жив. Истински необходим, истински себе си. Обичаше нощта.
Погледът му бе забит право надолу, а когато наближиха мястото, на което трябваше да останат, малко забави своя ход на движение и с думите 'дръж се здраво', се заби като стрела с бясна скорост надолу. Устните му се свиха в хоризонтална линия, след което се разтеглиха в неговата типична полуусмивка, а синкавата му коса се разпиля навсякъде, а червенокосият слезе от гърба му, като първо разхлаби своя захват около Дже.
Почувства се някак празен отново, спомняше си как неговата възлюбена стоеше по същия начин, държеше се точно както и Миг.
Но сега не ставаше въпрос за нея. Ставаше въпрос за него. Нещо в него караше Джеджунг да се стопля душевно, да се чувства пълноценен, нещо в присъствието му го правеше различен. Харесваше му, че се бяха срещнали. Харесваше му, че беше предложил да дойдат тук. Харесваше му, че бяха в такава близост един до друг. Беше извратено, но му харесваше.
Отвори вратата на дома си, правейки знак с ръка на новодошлия.
- След теб.
И веднага след това, ангелът се шмугна в къщата, затваряйки след себе си. Вървеше плътно до новия си познат, упътвайки го по извитите стълби, след което се озоваха пред голама метална врата, която падналият отвори с едно движение.
- Настанявай се удобно.
След което чу познат до болка глас в главата си.
'Този е последният.'
Луцифер.
Върнете се в началото Go down
KIM JUNSU
Вампир
Вампир
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Пустото градче (нейде из Шотландия)   Нед Дек 06, 2015 3:08 am

Не се доверявай на никого. Това беше всеобщо правило за всички живи същества. Но истината бе, че дори вечното съмнение не може да те предпази от нечие предателство, от това нечия да се протегне към теб и да отнеме живота ти. Съмнението бе като нож с две остриета. От една страна ти даваше неясна преднина, а от друга мигновено убиваше възможността да изпиташ нещо истинско към някого. Вампирът дори нямаше нужда да се съмнява в нещо, за да види как то ще си отиде от него. Защото притежанието бе началото на изгубването. Нищо не можеше да бъде вечно до теб. Понятието вечност бе прекалено и дори някой да бе дарен с безсмъртие, рано или късно щеше да намери друг, за който да живее. Колелото се въртеше непрекъснато. Нови срещи, нов приятел, нова любов, нова загуба... И така до безкрай, за някои.
Но сега сякаш всичко бе добило една простота, която улесняваше нещата. Червенокосият знаеше защо бе тук. Навярно все пак дори безсмъртието не беше вечно. Никой не можеше да пребори времето, а и честно казано, поне вампирът вече нямаше такова желание. Винаги се беше чудил дали някой като него щеше да се бои от смъртта. Дълбоко в себе си осъзнаваше, че един ден ще настъпи и неговият ред, в тази област изключения нямаше. Сега, макар ни късно, можеше да признае пред себе си, че страхът го съпътстваше, макар и почти незабелязан. Спотайваше се някъде там, напомняйки му колко съжалява... за почти целия си живот. Колко ли пъти се бе заричал, че няма да си тръгне, докато дробовете му не се изпълнят с удовлетворение, дори само за секунди... Но, казано направо, вампирът очевидно имаше твърде високи критерии, затова и никога не се бе чувствал на мястото си в този свят. Нито като човек, нито като кръвопиец. Обръщайки се към миналото си, бе като че никога не бе присъствал никъде. Той помнеше всички хора, оставили следи в живота му, но виждаше как самият той не бе оставял следи в техните. Не бе способен да се впише където и да е и щом го осъзнаеше, просто си тръгваше. Какъв бе смисълът да оставаш, когато си парченце от друг, изгубен пъзел, незнайно къде разпилян. През последните минути бе започнал да се пита... дали пък Адът нямаше да му хареса? Дали пък точно там не беше мястото на някой като него...
Отвърна поглед от големия ромбоиден прозорец, в който бе загледан досега. Известно време се бе умълчал, но това не бе нещо нетипично за него.
- Хубаво е... Но сериозно ли живееш тук съвсем сам? – възкликна с лека изненада, след което се придвижи до средата на голямото помещение, където се намираше ангела. Закратко спря поглед върху стройната му фигура. Бе кръстосал крака на един от луксозните фотьойли, обвити с тигрова кожа. Едната му ръка все още опитваше да оправи разрошената му от летенето коса. Стъклените очи на вампира със сподавен копнеж проследиха движението на дългите му пръсти, преплитащи се между синкавите кичури. Усети странен прилив на кръв под мъртвешко бялата си кожа, когато ангелът срещна погледа му. Очите му изглеждаха още по-аленосини, така огрявани от огъня в камината. Намери блясъкът им за крайно предизвикателен и жадуващ...нещо. Или някого.
- Позволи на мен. – изневиделица каза, като се бе намерил точно до другия, а ръката му собственически се бе заровила в чуждата коса, привеждайки я в някакъв ред. Това обаче бе нищо повече от повод за установяване на близост. Вампирът прехапа устна, щом осъзна как го деляха незначителни сантиметри от ангела и колко добре можеше да види лицето му сега. Беше гладко, с ясно очертани скули, които му се прииска да нарисува. А тъмносинята му коса бе също толкова копринено мека, както си бе представял. Можеше да долови остатъчният аромат на алкохолната напитка, която скоро бе погълнал на екс. Дъхът му галеше плътните му устни и най-накрая осъзна, че бе напът да ги слее с отсрещните. Но вече беше късно. Бе късно просто да се отдръпне, правейки се, че нищо не е станало. Чуждият поглед жадно го изгаряше, а скоро усети как ръката на ангела се обвива около врата му, притегляйки го към себе си. Това не беше целувка, поне не обикновена. Бе нещо твърде особено, за да го разбере веднага. Но го усещаше. За първи път така ясно. Ангелските устни възбудиха всичките му сетива и сякаш експлозия от цветове избухна в съзнанието му. Никога не си бе и помислял, че е възможно да се почувства толкова жив...
Върнете се в началото Go down
Jaejoong.
Паднал
Паднал
avatar

Местожителство : Сеул
Aquarius Buffalo

ПисанеЗаглавие: Re: Пустото градче (нейде из Шотландия)   Нед Дек 06, 2015 9:57 am

Какво ли беше да забравиш?
Простосмъртните не си спомняха части от своя живот, не помнеха хора, детайли и моменти, забравяха за обещанията си, за нещата, които трябваше да свършат, за парите, които дължаха на съседа, за имена, дати, за всичко. А Джеджунг бе погълнат от нещастната, но сладка и красива вечност, чиито детайли бе неспособен да изтрие от ума си. Те бяха запечатани там и никога нямаше да си идат. Всички войни, на които бе станал свидетел, всички човеци, срещнал на улицата случайно, всички свръхестествени, чиито души бе поставил в джоба си, всички думи, които е изрекъл. Разбира се, и той 'забравяше' понякога, но не в истинския смисъл на думата. Забравяше, когато на него му беше изгодно така, а съзнанието му се хилеше злобно, докато всеки се заблуждаваше от 'истината' в лъжата му. Да лъже и мами не бе новост, не беше нищо необичайно в ежедневието му, дори беше експерт в това. С годините се беше отракал така, че вероятно би бил способен да надхитри и самия Луцифер. Но за всеобщото благо беше да не му се налага да опитва. Не го беше страх от баща си, напротив, дори до известна степен може да се каже, че 'ученикът превъзхожда учителя', по-скоро нямаше желание за това, а причините бяха необяснимо, даже за самия него. Можеше и да се дължи на така наречения мързел, един от Седемте гряха, които бяха като негова втора природа. Беше влюбен в греховете си, в демоните, заровени надълбоко в главата му, които постепенно си изкопаваха пътя обратно. Всичко там си беше негово. Самичък си го беше изковал, а сега беше горд с плодовете на своя труд.
Стоейки на един фотьойл, намиращ се в почти самия ъгъл на стаята, ангелът все още се опитваше да оправи косата си, защото едва ли имаше посока, на която да не стърчеше. По-скоро беше разпиляна и в посоки, в които бе невъзможно. И не, нямаше такова нещо като 'момчешки чар'.
Дългите му и бели пръсти се спускаха по синьочерната му коса бавно и равномерно, когато вдигна погледа си от земята и го заби право в този на Миг. Той сякаш издаде външно някаква изненада (или на друго чувство, неопределено от Дже), когато осъществиха очен контакт. Беше чел, че е неловко да гледаш някого право в очите, но като за безчувствен изверг, на него въобще не му беше неприятно.
Сякаш с едно движение, червенокосият вече се озова при него, прикани го да му позволи той да оправи прическата на падналия ангел, а преди да има време за възражения (каквито не би имал, ако ще цялото време на света да бе негово, което всъщност си е така), пръстите на вампира вече се бяха загубили в синкавата (и в момента - ужасно безформена) кадифена коса на Джеджунг.
Близостта им не беше нещо, което някой е способен да игнорира, и дори Ким да мразеше някой да се намира на толкова малко разстояние от някого, в момента се наслаждаваше. И дори искаше още. Искаше Миг още по-близо до себе си!
Извращенията, обзели главата му, я завъртаха като географски глобус, а той се опитваше безуспешно да прогони тези мисли оттам. Защо се чувстваше така?
Когато онзи се отдръпна малко, сякаш по първичен инстинкт Дже уви ръка около крехкия му врат, придърпа го към себе си и усети какъв ли вкус имат устните му.
Дори не съзнаваше какви ги върши, в този момент цялото му съществуване бе опиянено от близостта на другия, от кожата му, докосваща неговата, от устните им, които водеха ожесточена борба за надмощие, от всичко, което би било способно да се случи между тях...
Изведнъж ледена вълна на здрав разум го заля, отдръпна се рязко и сведе поглед надолу:
- Какви ги върша... - сви устни безпомощно, след което отклони поглед от земята, но избягваше да срещне този на Миг. - Съжалявам.
Тайно се надяваше, че разигралата се сценка между тях бе се харесала и на двете страни, вътрешно го усещаше, знаеше, че е така, но не можеше да преглътне, че си позволи да изглежда като абсолютен глупак. Не се е интересувал от репутацията си никога досега, какво се случваше с него в момента? И докога щеше да продължава, защото определено не му харесваше...
Изпита чувство на задоволство, че бе направил всичко това, но този момент набързо отмина, замени се с една тънка нотка на отчаяние и самосъжаление.
'О, Безсмъртни, какво се случва с мен?
'
Върнете се в началото Go down
KIM JUNSU
Вампир
Вампир
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Пустото градче (нейде из Шотландия)   Нед Дек 06, 2015 11:04 am

Щом другият се отдръпна, червенокосият усети студа около себе си. Отново. Онова добре познато чувство на вледеняваща празнота, която до днес нямаше кой да запълни. Но устните на същия този ангел бяха успели. Не знаеше как, не можеше да си го обясни. А навярно подобно обяснение не беше нужно никому. Ситуацията, в която и двамата бяха изпаднали в момента обаче, бе крайно неловка. И докато синекосият успява поне за се извини любезно, то Миг не бе способен дори да продума. Съзнанието му отвъд разума бе все така опиянено от случилото се, от безкрайната гама ярки чувства, която го бе озарила. Разумът му от своя страна съвсем ясно осъзнаваше, че навярно вампирът бе позволил на една огромна грешка да се случи току-що. А извинението на другия успя да втълпи и чувство на вина у вампира. За какво се извиняваше, по дяволите? Извиняваше се човек, който бе извършил нещо лошо, намесвайки и друг против волята му. Това бе обидило червенокосия, но той, разбира се, не каза нищо. Прокара леко палец по пулсиращите си устни, които остатъчно усещаха отдадеността на чуждите такива. Не смяташе, че се бе заблудил в преценката си, но след думите на ангела остана със смесени впечатления и объркан в плетеницата от вероятности. За миг се ядоса на другия и на себе си. И двамата или не бяха наясно какво искат, или избягваха съществения въпрос, който иначе би могъл съвсем бързо и лесно да ги изведе от сложните им размишления.
- Наистина ли съжаляваш... – успя да излезе измежду устните на вампира, но въпросителна интонация липсваше. Гласът му бе станал хладен като внезапен полъх на нощния вятър, който кара косъмчетата по кожата ти да настръхнат. Червенокосият привидно спокойно се бе настанил на фотьойла в близост до камината и съсредоточено наблюдаваше танцуващите над съчките пламъци. Умело прикрил учестеното биене на сърцето си, по лицето му отново не се четеше емоция. Стъклените му сфери издаваха една сурова непримиримост, но също и надежда другия да върне последните си думи назад. Мразеше да чува тези думи. „Извинявай”, „съжалявам”, „вината е моя”, „не исках да го направя”... Подобни безполезни думи само будеха парещи спомени у вампира. До един неприятни, до един все неща, за които не искаше да мисли никога. Това бяха моментите, когато някой просто решеше пръв да си тръгне то живота му, оставяйки след себе си пустотата, която с времето Миг бе свикнал да усеща. Но онова, което мразеше, бяха вечните извинения на тези хора. Лица, обсипани с гримаси на съчувствие, на съжаление. После тези думи, които мразеше да чува. Те отлично знаеха, че този сценарии ще ги направи да изглеждат като жертви, не като предатели, не като палачи... Затова и бе всичкият този сценарии. Дори когато вампирът беше жертвата, отново се чувстваше виновен за всичко, и отново той бе палачът. Онзи, който слагаше край. Хората така и не разбраха, че той не търсеше извиненията им, нито съжалението им. Не му трябваха трошичките мухлясал хляб, които всеки път му оставяха като утешителна награда. Не беше някой, дотолкова жалък, че ще тръгне да пълзи и моли за още една капка фалшива топлина и загриженост. Не, не и той.
Припомни си защо се бе самонаказал да гледа света отдалеч. Защото мразеше да се чувства зависим от когото и да било. Това проклето чувство го съсипваше всеки път, щом допусне някого достатъчно близо до себе си. Започваше да му пука прекалено много, започваше да мисли прекалено много... А другите никога не го заслужаваха, и досега никога не му бяха отвръщали със същото. Не че той някога се бе умолявал за това. Никога нямаше да приеме изпросена топлина и любов, това бе нещо, което хората сами решаваха с кого да споделят. Работата беше там, че нито любовта, нито приятелството, беше за един човек. Затова и връзките между хората, а и не само хората, бяха най-сложното нещо. Не това просто да започнеш връзка, а да я съградиш здрава, да я опазиш. За това трябваха двама души.
- Знаеш ли... Единственото, което някога съм притежавал истински, това е душата ми. Какво всъщност представлява тя, любопитен ли си? Душата е нищо повече от един сувенир, пазещ всичките ти спомени. Всичко преживяно, всичкото щастие, всичката болка. Всичко, до което са се домогнали сетивата си. Всяка гледка, всеки звук, всеки допир, всеки вкус, всеки аромат. – заговори, заигравайки се с някакво малко топче, което се намираше на голямата маса, отрупана с разни взаимоизключващи се неща. Погледът му настоятелно преследваше топчето, за да може тялото му да реагира и да го улови навреме.
- Това е всяка една душа, а дали ти някога си се замислял точно по този въпрос... – изреше тихо част от мислите, които можеше и да си премълчи. Може би донякъде му бе любопитно да чуе отговора на умълчалия се ангел. Беше странно, че сега Миг бърбореше повече, наистина необичайна гледка.
Ангелът все така упорито отказваше да срещне погледа му. Не можеше да го накара насила, очевидно му трябваше още време. Не бе като да нямаха вечността пред себе си, но Миг пазеше една тайна за себе си. Той никак не бе от търпеливите, което бе изненадващ факт, предвид безразличното спокойствие, което винаги лъхаше от него. Не можеше да чака дълго. Не и за нещата, които го вълнуваха. А сега  виновникът за туптящото му като подплашена сърна сърце, мълчеше и не се осмеляваше да го погледне. Това откъсваше по едно листенце от оставащото му търпение. Всяка секунда бе подлудяваща. Сърцето му изпомпваше кръвта със светлинна скорост и това причиняваше болка. Красива, но горчива болка. Очакваше отговор от другия, а все още не бе отговорил на самия себе си.
Върнете се в началото Go down
Jaejoong.
Паднал
Паднал
avatar

Местожителство : Сеул
Aquarius Buffalo

ПисанеЗаглавие: Re: Пустото градче (нейде из Шотландия)   Нед Дек 06, 2015 3:40 pm

Горчивината бе смисъла на цялото му съществуване.
Вледеняващата му кръв бушуваше бързо из цялата му снага, сякаш имаше безброй змии, преследващи се взаимно, под кожата си. Черната течност, намираща се в него, се бунтуваше бясно и все едно напираше да излезе оттам всеки един момент, сякаш всичката тази кръв бе готова да разкъса кожата му и да бликне на огромни струи, обагряйки в черно всичко наоколо.
Заигра се с един син кичур коса, замисли се върху станалото. Дали все пак не беше постъпил грешно, задето се отдръпна така? С действията си, Миг явно демонстрираше, че се наслаждава поне малко на случващото се между тях. Тънките въжета на огън и наслада, удрящи се безмилостно между тях, не даваха мира на съзнанието на ангела. Как е възможно нещо толкова грешно да е толкова красиво, толкова приятно?
Но на кого ли му е влизало в работата, че Дже е грешник? Та нали именно грешките бяха най-сладки в този живот? Та нали и той самият бе породен именно от една такава? Той бе роден с призванието да причинява грехове, та нали именно татко му - всеизвестният на всички Луцифер, бе покровител на смъртното прегрешение Горделивост? Защо тогава той да не изпълнява именно онова задължение, да причинява нещастие на хората? Макар и да бе лишен от воля какъв да бъде, имаше право на свободен избор дали да изпълнява всичко онова, което му е отредено, или не. А той вече избра своя път, беше късно да се отклони от него. Пък и не искаше. Беше си неговият път, сам си се нареди така, сега ще си го извърви, както подобава.
Кичурът все още се въртеше около дългия му, млечнобял пръст, а притеснението се разливаше скоростно изпод кожата му, разяждайки всеки милиметър от него, без да пита за позволение.
Миг отправи прикрит въорос към него. Попита го наистина ли съжалява за сценката, разиграла се преди малко между тях. От устните на ангела се изтръгна само едно тихо 'мхм'. Не беше способен на нищо повече.
Какво му ставаше, държеше се като някоя влюбена човешка тийнейджърка, която току-що се е блъснала в готиния батко от по-горния клас, когото си е харесала. Толкова жалък се чувстваше че ако имаше как, сам би се пресрещнал някъде и сам би се спукал от бой!
'Добра работа, синко.' - Луцифер прошепти в главата му. - 'Най-сетне ще си получиш урока, който от толкова мръсни години ти кроях.'
Злобният и заканлив, блудкав, грозен, ненормален смях на олицетворението на Ада, накара скулите на Дже да замръзнат. Стоеше неподвижно за момент, след което затрепери. Беше като в някой евтин филм на ужасите, където главната героиня чуваше гласове и всички я мислеха за шизофреничка. Само дето онова беше измислица. Не беше истинско, а просто една постановка, за която им плащаха. Докато историята на Дже беше реална. В нея нямаше каквито и да е съчинения, чуваше всичко, което претендираше да чува, а в момента гласа на Всемогъщия си беше факт. И го караше да се чувства объркан. Какъв урок? Какво се случваше? Да не би Миг да бе просто поредната пионка в играта на Дявола, примамена от самия Него да подчини неговия невръстен син на изкушението, на което той би трябвало да подчинява? Отчайваше го мисълта, че бе допуснал някого в такава близост до същността си, осмели се да му се отдаде, дори за няколко секунди, а сега се оказваше, че всичко бе един фалшив театър, лишен от каквото и да е чувство, освен това за психическото изтезание на Джеджунг.
Гласът на неговия другар прозвуча. Той обясни какво за него представлява душата му, колко е ценна, какво пази тя, че това е единственото нещо, което си е било само и единствено негово, а в същото време си играеше с едно топче за пинг-понг, което по незнайна причина стоеше на голямата, излъскана, дървена маса, намираща се близо до фотьойла, където червенокосият се бе разположил.
- Това е всяка една душа, а дали ти някога си се замислял точно по този въпрос..?
Всяка една струна на срам изчезна след този въпрос. Погледът му като куршум прониза този на събеседника си, а сякаш цялата река от увереност, която пазеше, се разля машинално в ума му.
Изправи се, отиде до другия ъгъл на стаята и наля скъпо вино в две чаши, като същевременно говореше:
- Да, перфектно знам какво е. Колкото и да не ти се вярва, и аз самият все още имам такава.
Подаде му чашата с тъмночервената течност и се върна на мястото си, като отново го гледаше право в очите, а ледените черти на лицето му бяха, както обикновено, безизразни. Вече беше разбрал що за глупост кроеше новия му 'другар' и нямаше да си позволи да се окаже една муха, една жертва в лепкавата му мрежа. Всичко беше нагласено така, че накрая Дже да се окаже изтеглилият късата клечка. Но нямаше да го допусне!!! Беше по-хитър от Луцифер. Беше по-умел от него, знаеше, че е така, но именно заради тази си горделивост, вече беше изритан от Ада.
- Истината е следната. Роден съм син на един небесен прегрешител и една глупава землянка. - дотук добре. - Баща ми завидял на Господ за неговото управление над всички и му се приискало да е като него. Да има хора, подчинени на волята си, да се подвизава като божество. След това бил изритан от Рая заради неуважението и неверността си. Превърнал се в символ и олицетворение на злото, предателството, горделивостта, прегрешението. - и истината продължаваше да се сипе от меките устни на ангела. - Когато веднъж скитал по Земята, срещнал специален вид жена, единствена по рода си. Единствена, способна да се влюби в един изгнаник, в създанието, сложило ръка над Ада. И така и станало. Наивната ми майчица мислела, че макар и отвратителен, Луцифер е искрен с нея. Колко смехотворно, нали? И така, след няколко години аз и брат ми се появихме на бял свят. Ние сме двете страни на една монета. Докато той е по-верен и от Мефисто, аз винаги се противопоставях на баща си. И бях проклет да набирам потенциални души, които да принасям в жертва. - и истината свършва дотук. - Нищо не е по моя воля. Не исках да стане така. И ето ме сега, тук, в издирване на някой, който си струва да бъде примамен на страната на мрака. - ако не знаеше, че сам бе съчинил тая глупост, чак беше готов да си повярва на думите. Фалшът бе толкова добре прикрит, че сякаш всичко идваше право от сърцето му, без каквито и да е намеци на изкривение и лъжа. Поне прелъгваше всички убедително. Нещо в него му даваше способността да убеждава, че черното е бяло.
Котешките му очи все още се взираха в студените очи на Миг, а всякакви спомени за станалото преди малко бяха изчезнали. Все едно не е имало нищо. Все едно е било просто плод на техните въображения.
- 'Този е последният.' - каза тихо на себе си, отпивайки от виното си. - Какво ли означава?
Върнете се в началото Go down
KIM JUNSU
Вампир
Вампир
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Пустото градче (нейде из Шотландия)   Пон Дек 07, 2015 12:00 pm

Вампирът мълчаливо слушаше разказа на ангела, като на въртеше бавно в между пръстите си мръснобялото топче за пинг-понг. Това обаче като упражнение за него и помагаше на мозъка му да асимилира няколко неща наведнъж, същевременно анализирайки ги. Но това бе един доста сложен и древен метод, така че нямаше да го обясняваме. Наред с всичко друго, погледът на червенокосия детайлно преминаваше през всеки един предмет на масата до него. Голям черен глинен свещник с три поставки. Чашите с вино, които неотдавна тъмнокосият бе поставил. Ръждясали клещи. Някаква празна бутилка със скъсан етикет, негоден за разчитане. Плюшена птицечовка. Туба с майонеза. Цял ананас в купа с други по-дребни плодове сред които личи, червено грозде, банани, киви и т.н. Порцеланов сервиз за чай. Няколко бисквитки, две от които оръфани. Шапка, от която стърчаха няколко дълги пера, Миг се надяваше да не са ангелски. Три черни изкуствени рози, поставени в също толкова черна ваза, чиито гравирани рисунки дори не си личаха заради тъмния цвят. Черен восък, разпилян по почти цялата покривка.
Това можеше да види от своята страна, като нищо не го учуди особено, освен плюшената птицечовка. Цялата маса, както и останалата атмосфера тук бе стабилно готическа... Но какво, все пак, правеше онази плюшена птицечовка на тази така готическа маса?! Ангелът не му изглеждаше като някой, който обича птицечовките, но пък за сметка на това на вампирът му допадаха и често се спираше около някоя река да ги наблюдава.
- Дано не възразяваш... – обади се по едно време, когато другия бе направил пауза между историите. Набързо се пресегна към правоъгълната маса и взе плюшената птицечовка в скута си. Видя крайно обърканият поглед на г-н Ангел, който навярно недоумяваше защо на Миг му бе притрябвал някаква си птицечовка, която той споделяше толкова сериозни и важни неща от миналото си. Нямаше да крием, вампирът от километри надушваше кога в дадена приказка имаше скрито и покрито. Знаеше, че тъмнокосият криеше най-малко някоя-друга съществена част, но нямаше да си прави труда да го разпитва допълнително. Защото бе разбрал, че му няма доверие. Малко не разбираше как така двамата си бяха сменили местата, защото в момента само Миг имаше правото да няма доверие на онзи, който навярно го бе довел тук с едничката си цел да вземе душата му.
- Ако трябва да бъда честен с теб, не разбрах какво общо има с мен твоята история, нито защо реши да ми я разкажеш... Но все пак оценявам искреността ти, наистина. – рече в отговор, щом другият завърши разказа си. Дясната ръка на червенокосия галеше плюшената птицечовка в скута му. Същата онази ръка, която допреди секунди бе заровена между сините кичури на ангела. Ангел, чието име дори не знаеше.
Знаеше, че е самовлюбен глупак, който не знае какво всъщност иска. Знаеше, че обича да си играе с хората и „хората”. Знаеше част от историята му. Знаеше, че му няма доверие. А още не знаеше името му. Не че това за Миг, който сам се бе отрекъл от името си, значеше нещо...
За миг затвори очи. Нещо в погледа и държанието на ангела се беше променило изведнъж и той така и не разбра защо, но подозираше, че има общо с историята му. А също и с очевидния факт, че нямаше доверие на вампира. Запита се дали не е най-добре да си тръгне, докато все още може. А можеше ли? Беше го страх, че ако опита да си тръгне, другият ще го задържи и отново ще успее да го обърка. Объркваше го, при това го докарваше до лудост. Чувствата му бяха така смесени, че трудно успяваше да ги разграничи. Знаеше, че трябва да си тръгне. Но го беше страх. От това, че ангелът ще го остави да си отиде и навярно никога вече нямаше да го срещне... И от това, че щеше да го спре... И двете опции го ужасяваха, затова реши дори да не повдига въпроса, поне докато не се почувства достатъчно готов за това.
- И тъй... Значи в крайна сметка съм тук, за да вземеш душата ми... Затова ли е всичко? – този път издокара суха въпросителна нотка, макар че навярно знаеше отговора и на този въпрос и това бе поредният реторичен такъв. Това, последното, което спомена синекосият, за примамването на страната на мрака. Навярно визираше именно краденето на чужди души. Но чакай, дори не можеше да се нарече крадене, защото никой не е способен да вземе нечия душа, без тя да е дала съгласието си за това. В крайна сметка всичко бе въпрос на силна воля, или липсата на такава.
- Спокойно, не възнамерявам да му дам единственото нещо, което имам и винаги съм имал... – каза някак утешително на плюшената птицечовка в скута си, галейки я успокояващо, сякаш му беше дете. Не, Миг не бе изгубил разсъдъка си. И не, не използваше ирония. Просто беше странен. Не за самия себе си, а погледнато от страничен наблюдател, може би. Но дори през годините, в които изтърпяваше собственото си наказание, все пак упражняваше гласовите си струни и често разговаряше с дърветата, с прилепите и другите горски обитатели. И навярно звучеше странно, но имаше и колекция от изоставени плюшени играчки, които бе намирал по пътя си и просто ме вземал за компания. На тях пък почти всяка вече рецитираше любимите си поеми. Като се замисли, животът му не бе чак толкова лош. Въпреки всичко намираше начин да не прекъсва заниманията, на които се наслаждаваше душевно. Защо въобще се бе отклонил от думата си и бе отишъл в онзи проклет бар? Да, проклет беше, задето го срещна с ангела. Сега се чувстваше така , сякаш доброволно позволяваше да си играят с него, а това чувство не му бе особено приятно. От какви дяволи бе налапал въдицата и се бе съгласил да дойде тук? И какво въобще следваше сега? Щяха просто да си седят на идиличната семейна атмосфера край огнището и да се изповядват един на друг ли? Червенокосият не си падаше по изповедите, така че май щеше да пасува.
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Пустото градче (нейде из Шотландия)   

Върнете се в началото Go down
 
Пустото градче (нейде из Шотландия)
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 2 от 3Иди на страница : Previous  1, 2, 3  Next

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Eastern adventure RPG :: Роулплей терен :: Чужбина и незнайните измерения-
Идете на: