JuSt LeT U DrEaM
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
АРХИВ
РОУЛПЛЕЙ ЛИСТ
Гласувайте за форума:
Гласувай за мен в BGTop100.com Гласувай за тази страница в Българския ТОП RealTop.net
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 2 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 2 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 120, на Пон Ное 05, 2012 8:15 pm
Юни 2017
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
   1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930  
CalendarCalendar

Share | 
 

 Родени в хаоса

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Ин Стефани
The Mistress
The Mistress
avatar

Местожителство : Чикаго
Scorpio Dog

ПисанеЗаглавие: Родени в хаоса   Пон Авг 01, 2016 8:46 pm

РП заглавие: "Родени в хаоса"
Жанр: Фентъзи
Автори: В. и К./Ин и Ян

Герои на Ин:

покажи/скрий списък:
 

Герои на Ян:
покажи/скрий списък:
 

ПОЯСНЕНИЯ ЗА СЪЗДАНИЯТА:
покажи/скрий списък:
 

ПОЯСНЕНИЯ ЗА СВЕТА:
покажи/скрий списък:
 

РЕЧНИК:

Spoiler:
 




Последната промяна е направена от Ин Стефани на Съб Авг 06, 2016 3:11 pm; мнението е било променяно общо 3 пъти
Върнете се в началото Go down
http://elemental-witches.forums.lu
Ин
The Mistress
The Mistress
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Родени в хаоса   Вто Авг 02, 2016 6:04 pm


''Тук съм. ... Вече съм тук.'' - Шеймиъс Бихбаумдзен. Благородник. За него важи репликата: ''Гаден до самия край.'' Настоящо местожителство: Горната земя, замъкът Сиркониум.

Беше между петата и шестата луна от 3 326 цикъл на новото броене. Принадлежало на стотици поколения от рода Бихбаумдзен, парчето земя бе рай за животни и растения. Неговите пищност и красота граничеха с божественото. Не приличаше на нищо виждано досега. Говореше се, че самата Майка природа е обитавала някога този въздушен остров и затова той е така неповторим и в мир със себе си във времето.
Замъкът Сиркониум се намираше буквално в сърцевината на тази дивна растителност. Сега той тънеше в дебела синкава мъгла. Само върховете на кулите се виждаха в далечината с малките си бели флагове движени от нощния хладен полъх. Масивната постройка плуваше в дълбок среднощен покой. Дори запалените факли пред голямата двойна порта мъждукаха едва-едва.
Стъпките отекваха тежко по плочките на коридора, който изглеждаше безкраен. Дългата нощница шумолеше около босите крака. Дишаше шумно и насечено, а сърцето препускаше като див мустанг.
- Дай ми това! - изтръгна припряно светилника. Не можеше повече да търпи хленчещия прислужник, затова се отскубна от костеливата му ръка. Затича се колкото нозете позволяваха.
В стаята беше пълен мрак. Обитателят й не харесваше светлината, понеже тя променяше сетивата му. Персоналът отдавна знаеше, че не бива да дразни собственика, защото тогава смъртта щеше да им се стори самото избавление.
В мига, в който отвори вратата, усети натиска от стройното стегнато тяло, ръцете му на врата си и лекия отблясък на очите му, впити в белотата на лицето му. Той търсеше утеха и сигурност. Искаше да има на кого да се уповава. Искаше част от силата му. Искаше него.
Отстъпи една-две крачки назад, за да понесе изненадващата му близост. В суматохата изпусна светилника и той се строши на пода. Фитилът просъска възмутено, но после продължи да догаря лениво. Този път не беше просто кошмар. Страхът беше оправдан. Започваше се. И двамата го бяха усетили.
- Тук съм. Ще се погрижа за всичко. Вече съм тук.
Младото тяло се сгърчи от болка и после се отпусна вяло в ръцете му.
Навън се развиделяваше, но в стаята остана все така тъмно. Ритуалът щеше да бъде завършен съвсем скоро. Избраният вече бе определен и Лабиринта се готвеше да приеме Древните навярно за последен път.


*** *** *** *** *** *** ***

''Ей, ти! Спри да начукваш пържолата ми!'' - Канна Тива. Благородно потекло. Занимава се с бизнес, и когато става въпрос за нейното, е безкомпромисна. Настоящо местожителство: Средната земя.

шлапа* - дребна медна монета
ваатбудели* - същества живеещи в земята, пясъчни акули


- Изчезни от погледа ми, третокласно месо такова! - дебелакът го срита толкова силно, че малкото слабо телце едва не се прекърши. То се сви на топка, а съществото, неразличимо по вид, изплю в прахоляка всичките налични лиги, които допреди се намираха в устата му. Сухата кашлица мъчително раздираше дробовете му, докато с усилие се опитваше да си поеме дъх. Голотата му бе грозна и отблъскваща, наред със слаботелесието и мръсотията, впила се във всяка негова пора.
Канибализмът и свободната любов не бяха нещо ново за този свят. Жаждата за сладко хуманоидно месо се бе запазила хилядолетия напред, но сега бе по-скоро привилегия и удоволствие на богатите. Когато те си поръчваха от така наречените менюта в по-изисканите заведения, можеха да получат доста интересни и екзотични блюда. Можеха и да ловуват вечерята си и да вършат с нея всичко, за което перверзният им ум можеше да се сети, преди да я изядат. Това бе нещо като полулегален бизнес и порочен кръг. Срещу заплащане, по-бедните слоеве осигуряваха на богатите съответните забавления. И за двете класи животът явно не означаваше много, стига да не беше техният живот. Мелезът тук не ставаше за нито едно от изброените по-горе неща, и само след няколко мига щеше да бъде бракуван завинаги и оставен да бъде разкъсан от ваатбуделите.
Мазникът тръскаше крак, сякаш се опитваше да се отърси от отвратително усещане за досада. Нещото се свлече в нозете му, а миризмата, носеща се от въпросното нещо, можеше да ти докара спазми и мигрена едновременно.
- Пресен ли е? - провикна се доста силно, за да надвика шумотевицата от минувачите и тълпата, излязла от тържището. Приближи се, но изглеждаше крайно отегчена. Явно гледката на добре подрязаните й нокти беше по-интересна от ставащото. Когато не й отговориха в рамките на две мигвания, тя се втренчи в ядосания шеф-дебелак, а после кресна на бияча му: - Ей, ти! Спри да начукваш пържолата ми! Искам да е още жив, когато го дерат.
Биячът можеше да се закълне, че никога не бе изпитвал подобен смразяващ страх да пъпли така по плещите му, изправяйки се дори пред дузина мъже, а камо ли под погледа на сама жена. Пък той далеч не беше от плашливите.
Шишкото-шеф се зачерви още повече, готов директно да я отсвири, но вглеждайки се в детайлите, веднага му стана ясно, че е по-добре да смени подхода и то не само, за да отърве кожата.
- Този дънгълак ли? Та той е същинско рагу - мазнотата в гласа му можеше да граничи само с... не, всъщност нямаше какво да й съперничи. - Сигурно ще ви приседне. Защо по-добре не влезете с мен и не си изберете нещо от витрините вътре. Фина дама като вас не може да яде какво да е.
- Жалко. Трябваше ми нещо, което не е било обработвано с химикали. Но сте прав. Сега така като го гледам, - тя го вдигна от праха и повдигна брадичката му. Вгледа се в очите отсреща и прочете там всичко - май не си струва вниманието. Ще ми глътне сума ти пари, за да го оправя. Не си заслужава. Може би в съседното заведение ще имат нещо за мен.
Канна се врътна и ускори крачките си.
- А, не, не. Вземете го. Ще ви го дам само за две шлапи - дебелакът внезапно се оживи. Предпочете все пак да реализира някаква печалба, отколкото да остави шанса му да отлети съвсем.
- Една, и го опаковайте добре - промърка хищно с гръб към тях. В очите й блестеше особен блясък, предшестващ бруталното й задоволство от покупката.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Родени в хаоса   Съб Авг 06, 2016 3:43 pm


„Извини ме...“
Сталк Уайн. Настоящо местожителство: Горната земя; Тайна? Винаги заспива по време на къпане.

Слънчевите лъчи мързеливо пропълзяха между зелените добре оформени храсти в градината. Все още даряваха светлина, но не и топлина. А вътре, между дебелите стени на замъка, липсваха и двете. Сякаш там можеше да останеш изолиран и недостижим както за пронизващия утринен вятър, така и за благия дар на слънцето. Дори птичите песни, или квакането на жабите от близкото езеро, не можеха да бъдат доловени отвъд ледения мрамор. Стените на този замък представляваха затвор, но едновременно с това и подслон по време на буря за господарите си. Уви,за някого другиго бяха именно причината за лошото начало на иначе хубавия ден.
Ето от какво не можеше да те предпази никой и нищо на вселената – дразнителя ти!
Голямата и леко ръждясала брадва се заби само на сантиметри пред току-що нахлулия в стаята. Всички навярно бяха дочули тътена от напразния сблъсък на острия тежък метал с непробиваемия гладък под. Когато и последното ехо утихна в края на коридора, Могуей се наведе и взе в яката си длан чуждото оръжие, с което другият се надяваше да го убие.
- Този път прекали, не смяташ ли!? – изръмжа с типичния си тембър, който сякаш бе завещан само за настоящия му опонент. – За малко не ме лиши от някой крайник!
- За малко не се брои. – другият все пак отчете присъствието му с типичния си неутрален тон, което бе привилегия за всеки друг, освен Могуей. Той приемаше дори всяко вдишване и издишване на Сталк за провокация.
- Може ли да знам какво правиш в стаята на господаря?! – попита го с поглед, впит в арогантната физиономия на другия. Пръстчетата на свободната му ръка се разхождаха леко по красивото извито острие на брадвата. Направи крачка напред, а изскърцването на черните му ботуши прозвуча като открита заплаха.
Сталк с безмълвен поглед проследи извивките на татуировките, покриващи и двете му ръце. Водеха началото си малко под лакътя и макар сега да се скриваха изпод черния му потник, Сталк бе наясно, че се покриваха целия му гръб. Знаеше за дракона и символиката, криеща се зад това древно митично същество. Не можеше да скрие от себе си факта, че таеше известна доза любопитство и към вечния си дразнител. Може би в противен случай изчисленията му щяха да са точни и брадвата да се намира в мозъчната му кора, вместо в ръката му.
- Не съм длъжен да докладвам на теб, но и сам можеш да видиш, че приготвям  дрехи за господаря. И за да ти спестя втория въпрос – имам разрешението му да се намирам в стаята му, както и да докосвам дрехите му. – усмихна се на последното си думи, умишлено провлачвайки ги като мъркаща котка. Знаеше, че самообладанието му изкарваше Могуей извън нерви, затова дори сдържаше смеха си, въпреки че на моменти изпитваше известни трудности. – За разлика от теб, аз поне имам някакъв вкус за облекло. – смигна му насреща и в следващата секунда брадвата премина през него като през призрак. Много пъти му беше повтарял, че трябва да вземе мерки срещу внезапните си изблици на гняв, но очевидно никое „за малко“ не се броеше.
- Извини ме... Сега ще вървя. В печката има патица, трябва да я намажа с масло... Мисля, че и на теб ти е време да се връщаш на поста си. Господарят може да се ядоса. – отбеляза и се оттегли хвърляйки заднишком поглед върху свитите юмруци на Могуей. Той и неговата дива същност не можеха да се примирят с един изкуствен тип като Сталк, или по-скоро с проекциите му. Той беше навсякъде и нямаше нищо по-досадно и объркващо от това. А Шан Могуей най-мразеше това да се чувства объркан. Мразеше тези...този... тип, а това от своя страна го караше да таи разни съмнения към него. Дали бе само фантазиране или не, Могуей нямаше намерение да се откаже, докато не разбере истинския му произход и причината да е тук, подвизавайки се като доверен човек на неговия господар. Пристъпи напред, а ботушите му продължаваха да поскърцват, дразнейки гладкия мраморен под. Дланта му се пресегна и отново се уви около дървената дръжка. С рязко, но премерено движение изтръгна брадвата от стената, без да накара  и една частичка от нея да се отрони на пода. Остана само черната пукнатина, напомняща на белег, но знаеше, че има достатъчно прислужници наоколо да се погрижат за заличаването ѝ.
Някъде в близката горица се намираше едно езеро с лотоси. През лятото те разкриваха красивите си бели и розови цветове и тогава оригиналният Сталк обожаваше да плува, проправяйки си лениво път между носещите се на повърхността зелени лотосни листа. Това обаче беше леко само в представите му, защото реално той заспиваше в мига, в който потопеше цялото си тяло в прозрачната течност. Слънчевите лъчи успяваха да стигат до нея и я правеха така приятно хладка, че Сталк вече от няколко часа похъркваше в блажен унес, облегнал глава на един камък. Този път не се знаеше дали и господарят му можеше да го събуди само чрез мисловна команда. Не че беше трудно да се досети и сам къде е...


„ Дам... По повод това... Май е най-добре да започна с обяснението!“
Антъни Майлс. Ученик в Академията, настоящо местожителство: Средната земя; Тайна? Умението му да лъже, с което изумява и самия себе си.

- Антъни! – извика цялото име на сина си, което означаваше, че е ядосана или шокирана от нещо и напът да се ядоса. Рядко се случваше на най-малкия Майлс да чуе цялото си име, което му действаше като неочакван удар от гръм. За капак и през ум не му мина, че майка му ще се прибере толкова рано, защото беше казала, че ще поеме и нощната смяна в болницата. Обикновено се случваше както му бе казала, но очевидно точно сега нещата трябваше да се объркат тотално. Всъщност откакто се бяха преместили в Средната земя, всичко се обръщаше бавно, но сигурно, наопаки.
- Антъни Майлс! – излезе с болезнена яснота между прасковените устни, добавяйки дори фамилното име, щом видя сина си, който току-що изскочи от банята. Ръцете му бяха все още мокри, но сега да посрещне майка си бе неотложна работа. Съжаляваше само, че не я беше чул кога влиза през входната врата.
- Мамо, добре дошла! Как беше работата? Нямаше ли да поемаш нощна смяна?Гладна ли си, в хладилника още има ябълков пай?! – изстреля първите си мисли, попитвайки да отвлече вниманието ѝ от каквото и да е, за което беше малко закъснял.
- Първо... Ще ми кажеш ли защо в стаята ти има ранен гол мъж? – тя скръсти ръце пред гърдите си и по-лошо предзнаменование от това нямаше. Антъни остана втренчен в непроницаемия ѝ очаквателен поглед, а мислено бе изкушен от близката стена, в която му идеше да си разбие главата. Кога, по дяволите, беше влязла през проклетата врата? Изостави го само за минута, за да си измие ръцете след като проми раната, а за това време майка му го беше намерила!? Да не говорим пък колко нелепо звучеше въпросът ѝ...
- Дам... По повод това... Май е най-добре да започна с обяснението! – завърши с уверена нотка, която майка му все още поставяше под съмнение. Тя приседна на стола в трапезарията и премахна черния ластик, с който връзваше дългите си къдрици по време на работа. Заигра се с износения си аксесоар, слушайки разказа на Антъни.
- Това е...братовчед ми, Дейвид! Да, нали помниш онзи далечен братовчед, който уж ни бе обещал да ни посети. Ами ето какво му се е случило. Решил е да ни изненада и най-сетне да ни навести, но преди да стигне дотук го нападнали бандити.
- Бандити. – повтори майка му, леко повдигайки вежда.
- Да, знаеш добре колко е опасен този квартал! Пълно е с разни улични банди,  вандали, гангстери... Както да е, нападнали горкия ми братовчед и му откраднали колата с всичкия багаж, включително и дрехите... Тези върху него... – той кимаше периодично, подканвайки майка си да последва примера му. – А накрая го ранили с някакъв нож, но той успял да се измъкне и да побегне. Накрая намери нашия адрес и звънна на вратата. И после го намерих в това ужасно състояние.
- Боже мой... Това е наистина ужасно.
- Мда, несъмнено!
- А защо не ми се обади веднага, щом видя, че е ранен? Знаеш, че съм лекар, можех да изпратя линейка да го откара в болницата и да се погрижим за него. – тя го погледна сериозно с доза притеснение и объркване. Никога не можеше да е сигурна какво се върти в главата на малкия ѝ син, а това неведнъж ѝ сервираше неочаквани изненади. Въпреки това обаче, тя бе решила, че като майка трябва да му вярва.Или по-скоро осъзнаваше, че няма правото да изразява съмнение.
- Да, помислих за това, но... Бях наистина паникьосан и реших да му окажа първа помощ незабавно...както ти си ме учила. Беше ме страх да не умре преди линейката да дойде, аз просто...не мислех какво точно правя...
- Но вярваше, че е правилното нещо, нали? – Берта довърши изречението и обгърна бузата на сина си с длан. – Проверих раната му. Свършил си чудесна работа, гордея се с теб.
- Мамо... – започна, показвайки признаци на разчувственост, докато майка му не развали прекрасния момент.
- И все пак си наказан, защото не ми се обади. Една седмица никакъв плейстейшън...
- Мамо!?
- Не съм свършила. От сега нататък ще се грижиш за братовчед си, докато се възстанови напълно. И никакво кръшкане от училище, ясно!?
- Не знам защо ми причиняваш това... – главата му клюмна в отговор, а кучешкия му поглед докара само спонтанна усмивка на лицето на Берта.
- И аз те обичам, скъпи! – разроши косата му с топлите си пръсти и отправи усмивка към някого другиго. Антъни се опули насреща. – Дейвид, по-добре ли се чувстваш? Синът ми ми разказа всичко, но мисля, че е най-добре да си почиваш в твоето състояние...
- А, нищо му няма! Нали, братовчеде!? – за миг се озова до другия, обвил ръка около рамото му. Стори му се, че бива изгледан на кръв, но продължи да се хили, сякаш всичко си е наред.
- А, да, Дейвид , сигурно си гладен, нали?
- Да!
- Не!
Чуха се два различни отговора в един глас, при което Майлс се спогледа с „Дейвид“, който всъщност беше издирван от някои органи на реда и реално не бе намерил пред вратата си, а в задния си двор... – Не, мамо, не е гладен... Нужна му е почивка.– натърти упорито на негативния отговор, опитвайки да наложи своето мнение по въпроса. Другият обаче не изглеждаше като някой дотолкова послушен, съдейки по сбърчените му насреща вежди и пронизващите светли очи. Какво си мислеше, че може да го изплаши ли? В същият момент Антъни усети как косъмчетата по цялото му тяло настръхват и преглътна шумно, отмествайки поглед.
- Добре, тогава ще приготвя нещо за Дейвид, а вие вървете в стаята. Тони, моля те да го наглеждаш.
Щом се върнаха в стаята на Антъни, той се настани на стола си, отбягвайки погледа на предполагаемия престъпник, докато той от нищото не реши да се покатери на бюрото му и да отвори прозореца с ясното намерение да се чупи.
- Хей, ти! Стой! Долу! - задавайки му разни кучешки команди, Майлс сграбчи фланелата му, която бе всъщност негова, но му бе оставил да облече. Задърпа го назад, или по-скоро задърпа дрехата с все сили, надявайки се да не я скъса. Беше с картинка на един от любимите му фантастични филми. – Какво си мислиш, че правиш? Връщай се обратно! – изтръгна през зъби последното. Костваше му всичките усилия да опита да задържи масивното тяло на беглеца, обвивайки пилешките си ръчички около кръста му. Усещаше потиснатата мощ, която бушува в него. Можеше да усети и как кръвта се състезава като на рали във вените му. Докато се осъзнае бе избутан и заклещен до стената, която гърбът му намираше за прекалено твърда, но приятно хладна, докато останалата част от него се чувстваше като в смъртоносен капан.  Срещна сериозно заплашителната физиономия на „Дейвид“ и замига на парцали.
- Слушай ме! Не знам кой си ти, или какъв беше този театър долу, но за твое добро... сега ще ме пуснеш да си тръгна. – проговори с дълбокия си глас, а дъхът му пропълзя като ръмжащ звяр по бялата кожа на лицето. Майлс се подсмихна, което в миг накара другия да замръзне на място. Очите му опитваха да не издават недоумение, но досега не му се получаваше и погледът му винаги си бе достатъчно изразителен. Особено, когато бе изпълнен с желание да те разкъса.
- Не, ти ме слушай! Аз знам кой си Ти! – освободи се от хватката, възползвайки се, че другия я бе разхлабил достатъчно. За жалост това не го накара да отстъпи назад и да му върне поне малко от личното пространство. – Явно ти се губят спомени, но ми разказа всичко. Разказа ми, че си ловец!  За това, че си бил натопен и че те издирват! Не ми даде обяснение само за това, защо те намерих гол в задния си двор, но ще стигнем и до тази част. Всичко с времето си... – сдоби се с ръмжащ отговор, който не успя да разкодира, но и не смяташе за нужно. – Виж, вече казах на мама, че си братовчед ми Дейвид, който е бил нападнат и ограбен до шушка, тя настоя да останеш поне докато раната ти заздравее. Така че оставаш поне дотогава, ясно? – ръмженето продължи в две минути с променливи октави, като през това време Антъни се разтърси из гардероба, следван неотлъчно с поглед от новия си гост. Накрая измъкна някакво черно яке и му го подхвърли.
- Не че нещо, но блузата ми ти стои ужасно нелепо, а нямах по-голяма от тази. Можеш да я прикриеш с това. Беше на бившия на майка ми, доста напомпан симпатяга. Запазих го в случай, че някога порасна достатъчно, за да ми става. – направи му жест да побърза, защото можеше да долови аромата на храна, идващ от кухнята. Вечерята навярно беше готова.
Чернокосият нахлузи тънкото кожено яке и се отправи към вратата, непосредствено до която се намираше Майлс. Неочаквано се отклони от пътя и се спря отново точно пред него, този път бавно защипвайки блузата му между пръстите си. Усещаше го как стиска парчето плат, като че бе на границата на контрола си. Притаи дъх, неспособен дори да преглътне.
- Само да кажеш и една дума на някого... – насочи показалеца си към него със заплашителен шепот.
- Гроб съм, стига да ме слушаш. – трепна с вежди и закима на многото незададени въпросителни, изписани в отсрещния поглед. Беглецът го стрелна многозначително като го пусна и пооправи дрехата му. Майлс се подсмихна и си позволи да направи същото. Наистина не изглеждаше като някой, който реално осъзнава какви са последиците от това да прибереш потенциален престъпник в дома си. Но и далеч не изглеждаше като някой, който въобще не знае какво върши и защо.
- Да знаеш, че никак не си страшен. – отбеляза с прекалено широка самодоволна усмивка и това сякаш незабелязано от него, успя да провокира другия. Само едно нищо и никакво движение на главата му бе достатъчно да му изкара ангелите. Може би не всичките, но поне един се върна при създателя си.
- О, Боже мой... Не прави така никога повече!– измърмори на себе си, а после и на него, забързвайки несъзнателно крачка. Надяваше се да не сънува кошмари тази вечер.Не и сега, когато най-сетне бе намерил средството, с което да задвижи плана си.
//
„Това бе запознанството ми с него. Когато се връщам в този начален момент, осъзнавам едно всеки път. Везните не спират да търсят баланса, но едната от двете винаги натежава. Неизбежно беше и двамата да не знаем всичко един за друг. По този начин аз го опознах по-добре от самия него, а той остана сляп за онова, виреещо вътре в мен.“ – Антъни Майлс.


Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Родени в хаоса   

Върнете се в началото Go down
 
Родени в хаоса
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Eastern adventure RPG :: Роулплей терен :: Чужбина и незнайните измерения-
Идете на: