JuSt LeT U DrEaM
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
АРХИВ
РОУЛПЛЕЙ ЛИСТ
Гласувайте за форума:
Гласувай за мен в BGTop100.com Гласувай за тази страница в Българския ТОП RealTop.net
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 3 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 3 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 120, на Пон Ное 05, 2012 8:15 pm
Септември 2017
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
    123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930 
CalendarCalendar

Share | 
 

 You are you are, my favorite medicine~

Предишната тема Следващата тема Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4  Next
АвторСъобщение
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Вто Юни 20, 2017 9:10 pm

Seung Jae Min написа:
Слънцето бавно залязваше и нахлуваше през отворения отворения прозорец на градската болница. Нюансите, които хвърляше по коридора бяха сякаш нарисувани с маслени боички. Може би другите ги успокояваше това. Треньора на футболния отбор стоеше близо до вратата на кабинета на лекаря. Тропаше нервно с крак. Беше скръстил ръцете си пред гърдите и напрежението му си личеше от километри. Имаше едно, две момичета от клюкарския вестник на колежа. За къде без тях? Дже стоеше в белия коридор и броеше за пореден път колко бели плочки има на това място. Обикновено би си задавал тъпи въпроси ... от сорта на „Защо има бели плочки там, а не тук?”, “А защо изобщо трябва да са бели?“, „А ако не се наричаха бели дали щяха да ги сложат?“. На кратко, все глупави въпроси, които да го държат буден по цели нощи, докато не открие, че няма смисъл. Сега обаче .. съвсем друго му беше на главата. Опитваше се всячески да не затвори очи, защото там стоеше само образа на Шин, който се измъчва от неясна болка. Виждаше как беше паднал на тревата и усещаше отново онова чувство на ... паника. Обземаше го страхът, че може нещо да се е случило с Шин. Вярно, беше тук само от ден, но не искаше да го вижда как се мъчи по болниците. Не искаше да вижда как страда, как се разпада, как го боли.

Погледна кръглият часовник на стената. Беше минала само минута, но защо му се струваше като век? Сякаш се чувстваше толкова нищожен, дребен и безполезен докато Шин вътре сигурно слушаше докторчето като послушен ученик. Въздъхна и седна на един от столовете до вратата на кабинета. Извадих телефона си и започна да разглежда снимките от мача. Шин изглеждаше някак щастлив там, а снимките бяха толкова ужасни, но без фокус, така щеше да е. Докато прелистваше картинките стигна до онези когато бяха в ресторанта. Спря се на онази, където Юн държеше купата с рамена и стисна зъби с такава сила, че усети как ченето го заболява. Изключи телефона и го прибра. Сложи ръцете си на главата и впи пръстите си в скалпа. Искаше му се Шин да излезе и да е добре.
-Кристофър, нали? Може ли да те питаме нещо за новия член на футболния отбор? – чу женски глас, но не погледна от къде идваше. Дори направи нещо ново, най-приятното нещо, което можеше да се случи за деня. Изключи звука на жената, на коридора, на часовника и просто наостри уши за вратата.
Отначало беше само леко пулсиране. Леко странно чувство. После прерасна в електрически шок, който сякаш се заби в цялото му тяло карайки го да скочи на крака. Накрая се превърна в чувство на облекчение, неудържима емоция на спокойствие и релакс. Погледна към вратата, а от там се появи Шин. Веднага застана пред него като покорно кученце, което чака стопанина му да го потупа по главата.
-Нищо сериозно. Обикновено претоварване. Случва се на много спортисти...Просто не трябва да играя известно време. – странно, но защо нещо накара Дже само да кимне. Шин не би премълчал нещо по-сериозно, нали? Все пак четири години са нищо, нали?
Още не направил и първата крачка, Шин го спря и му каза, че иска да остане сам. В този момент Дже осъзна нещо. Четирите години си бяха там и създаваха твърде голяма пропаст. А тя трудно щеше да се запълни. Ако изобщо беше възможно. Вярно, преди беше трудно покрай всичките му фенки, но сега .. след толкова време ...
Все пак направи това, което поиска. Без да осъзнава, че сам реши да се превърне в малкото кученце на Шин. Поне това му дължеше, нали? Поне това, след като си тръгна без да каже нищо тогава. Без дори да успее да му каже, че плана за проваляне на поредното осиновяване не проработи. Но Шин така или иначе не знаеше, че Дже използваше всяка здрава мозъчна клетка да измисля начини да опропасти шансовете си за добро семейство, защото реално вече имаше такова носещо името Пак Шин Юн.

Вървяха мълчаливо по улицата, като Дже внимаваше да не му се пречка. Не искаше да го тормози или да го дразни, особено след това, което преживя на трасето за тренировки. Можеше и да е лепка, но не искаше да кара Шин да се чувства зле. И без това много му се насъбра, че и да се разправя с глупак хлапак като Дже. Изведнъж всичко му причерня. Всичко се завъртя и сякаш нощта стана по-тъмна от обикновено. Настигна Шин сложи ръката си на рамото му обръщайки го към себе си. Хвана го за яката на дрехата и го бутна към стената.

-Ей принцесо на драмите, стегни се. – извика му. Можеше да усети как беше повишил тон, което не беше типично за него. Но явно годинките на търпене и преглъщане си казваха думата в такива моменти, и за него.

-Искаш да играеш футбол, давай. Искаш да изпотрошиш даскалото, давай. – стисна малко по-силно яката на другата му и го притисна още повече към стената. Може би ако пробваше с агресивен подход нещата ще се подредят. Видя, че с добро не ставаше.

-Можеш да постигнеш всичко, което си навиеш на ума, стига да го поискаш. – поредният изблик, който Дже не искаше да получава, но какво да се прави. Веднъж почнал поне да стигне до края. – И ще го постигнеш, но не трябва да понасяш всичко сам. Поне сподели, проклет кретен.

-Пак Шин Юн. – спря за момент и се отдръпна. Пое си дълбко въздух и пак придоби старата си глупава същност. – Знаеш, че съм тук за теб. Затова не премълчавай нищо, защото следващия път ще те ступам от бой.
***

На другия ден Дже тактично реши да не повдига първи каквата и да е било тема. След снощното му избухване не мислеше, че има правото дори да поглежда Шин в очите, но поне за нещо се радваше. Успя да се овладее преди да е изтърсил нещо, за което ще съжалява в момента. Поне повече от сега. А и не искаше да изгубва Пак Шин Юн отново, макар да усещаше, че ходи по тънък лед, по въже и всеки момент може просто да пропадне.
Лекциите минаха както обикновено. Досадни, но какво да се прави. Тренировките на Шин също минаха добре, по-скоро неговата липса от тях, но имаше нещо, което изключително издразни Дже и го накара в същия момент да осъзнае колко му е липсвало и това. Проклетите фенки се появиха. Явно научили за новият футболист, който въпреки болката е успял да играе. Ай проклетници. Бяха се стълпчили на групичка и се радваха на играещите, а някой дори пищяха щом някое от момчетата удари гол. Няколко наблюдаваха Шин, който си стоеше спокойно на скамейката. Осъзнаваше защо момичетата го харесваха толкова. Те винаги си падеха по лошите момче, а Шин лъхаше на нещо опасно. Явно им действаше както меда на мухите.
Преди да се е усетил Дже стисна ръцете си, до болка, в юмруци. Облегна се на пейката зад себе си и сложи единия си крак върху тази под него. Сложи ръцете си в джобовете на дънките и си пое въздух. От слушалките на врата му се разнесе поредната мелодия акомпанирана от китари, барабани и думи на език познат ни като немския. Харесваше го. Беше груб, но и красив. Студен, но и приятен за слушане. Странно, но в това отношение му напомняше на ... Черен облак се появи върху Дже и лицето му придоби нов нюанс. От миличкото, вечно ухилено човече сега беше приел ролята на мрачен кретен, както веднъж го беше нарекъл Юн.
-Съъънг. Джеее. Мииин. – чу познатия звук на досадата и тъпизма. Факта, че изчурулика името му не помна особено. Все едно му забиха кол в сърцето. Извърна глава назад и погледна познатото лице. А как я мразеше. Дразнеше го гласа и, присъствието и, цялото и съществуване. По-добре щеше да е за планетата Земя ако я нямаше. – Или предпочиташ Кристофър?
Най-нагло се настани до него и го побутна с левия си крак по неговия десен. Дже затвори очи и впи пръстите си в дланите, за да не стане и да я завлачи за косите някъде където да свърши съществуването и. Всъщност момичето не беше лошо. Дълга кестенява коса, хубави и фини линии на лицето. Сладникава усмивчица, чипо носле и очи, които ще те накарат да потънеш в тях. Имаше хубава фигура и беше най-ужасното създание на света. Ужасен характер, ужасно държание.
-Разкарай се, Ок Ньон.  – заяви най-спокойно и отново затвори очи.
-Успеха ти се е вдигнал. – заяви изведнъж и тогва го накара да я погледне само с едното си око. А значи това бил проблема. Принцесата на татенцето не иска да учи и затова идва тук.
-И какво искаш да направя? Да се потупам по рамото? – отново върна поглед на фенките на Шин и стисна зъби. Усети някаква странна болка в челюстта. За жалост болката се премести в ръката, защото идиотката го удари.

-Стани си пак същия двойкар. Спри да отваряш учебниците – каза направо, което накара Дже да се усмихне.
-Ами ако съм решил да се поправя. Може просто да ми е писнало от една и съща оценка. – застана в седнало положение – И скъпа, учебник от четири години не съм хващал. Не можеш да ме виниш за своята тъпотия.
Секунди, две, направо безценни в мълчание когато онази идиотка забеляза на къде гледа Дже и само леко го сръчка в ребрата, а след това започна да му шушне на ушенце.
-Да не би брат ми да си е харесал някое момче от онази групичка?
-Ще ти се. Тия по-скоро бих ги пуснал в казан с токсини отколкото да ходя на срещи с тях. Но са по-хубави от теб. – даже докосна лицето и, при което последва поредното сбиване.

Кратка тишина, в която Ок Ньон размишляваше върху живота си, дали иска да го запази или не. Е поне на Дже му се искаше да е така. Заради нея стана всичко. Като толкова е искала по-голям брат да беше избрал някой друг. Джун, Хуан, Мин Ки, малко ли бяха? Ама не, тая проклетница искаше точно Дже. Да и се не види.
-Ти па мязаш на момиче понякога. Тогава, ти гледаш сънародника? - тя имала акъл, ти да видиш. -  Май трябва да отида да го заговоря. – и това му трябваше. Изправи се и застана пред нея и клекна така, че очите им да се срещнат. Хвана я за главата и допря челото си до нейното. Стисна зъби и през тях започна да говори.

-Доближиш го на десет метра ще се озовеш на дъното с рибките от „Малката русалка“ да пееш „Под морското дъно“. – усмихна и се както преди и се дръпна. Само дето тая така или иначе не се предаде и реши да се опита да се качи върху Дже, което доведе само до нейното вдигане от земята и пльосване на една от пейките. – Стой долу тъпачке! – Бяха последните му думи преди да тръгна извън стадиона. Имаше нужда от бягство. Далеч от Ок Ньон, от Шин и от фенките, които го дразнеха. Сам не можеше да се познае. Направо беше комично. Как можеше да ревнува точно него? Уж за толкова години трябваше да свикне, ама на. Явно беше подценил положението.
***

Футболното отборче имаше среща и затова Дже сметна, че няма смисъл да седи там, като плашило. Беше се скътал в общежитието и правеше разместване. Всъщност искаше да разкара леглата. За целта дори викна няколко момчета от съседните стаи. Разбира се първо говори с домакиня, да не вземе да стане проблем. Накрая Дже благодари на момчетата за помощта и се огледа. Всичко си беше като в родната Корея. Без легла. Без възрастни. Без проблеми, почти.

Започна да оглежда творението си и остана доволен. Малко пререждане и изнасяне на мебели и стана чудничко.  Със сигурност на Шин щеше да му хареса и най-вече да се наспи, защото ако продължаваше със среднощните събуждания ще се наложи да ходи с каска, случайно Дже да не го фрасне с тигана по дебелата кратуна.

Минути по-късно не издържа и извади телефона си. Започна да пише съобщение и тогава се спря. Хвана се за главата и я удари няколко пъти в близката стена, че да му дойде акъла. Та нали така правеха ревнивите женички. Накрая спря и погледна телефона, така и така половината съобщение е написано, поне да си го довърша, па здраве да е.

"Скъпи Шин, ако се прибереш в близките
петнадесет минути .. ще ти изпълня едно желание.
Каквото поискаш! Времето ти започва да чете. 14:59
"


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Вто Юни 20, 2017 9:11 pm

Park Shin Yoon. написа:

Броеше секундите. Оставаше малко до финала, а още никой не беше вкарал и един гол. Не беше особено трудно да се предвиди развоя на събитията, особено скуката, която бе по-интересна тема от днескашните тренировки на Шин Юн. Тъмнокосият младеж си седеше послушно на скамейката, а погледът му с ясно отегчение пробягваше по терена. Не стига, че беше нов ученик, ами и сега се чувстваше като наказан, без да е направил нищо. Е, беше изпотрошил малко училищна собственост, но май брат му вече плати за нея. Ха, още бе странно да употребява онези думи, означаващи членовете на семейството. Нямаше и как да се почувства част от такова. Никога не бе бил и дори не знаеше какво представлява. Но ако включваше това по-големите да отговарят за кашите на по-малките, значи Шин на този етап перфектно го устройваше. Наистина никой нищо не му бе споменал. Нито за масата и прозореца в столовата, нито за вратата на покрива, нито за стъклото в мъжките тоалетни. Макар че нямаше свидетели на последните две. Дже нямаше да го издаде, пък в тоалетните нали нямаше камери... Надяваше се да няма.
- Хей, ... Грегъри!  - някакво лигаво женско гласче го извади от мислите му. Дори не бе сигурен, че говорят на него в началото, но после се убеди, че е така. Много жалко.

Непознатата девойка му се усмихна насреща и заговори с леко  закачлив поглед. – Аз съм о долен курс, навярно не ме познаваш, но исках да знаеш, че онзи ден те гледах и беше невероятен... – и нататък съвсем умишлено забрави да я слуша. Дори бе направил грешката да я удостои с поглед. Останалите четири момичета стояха на около десетина метра зад нея и също бяха втренчили погледите си в него. Странно защо, но получи някакво тъпо дежавю. С изключение на русите коси и сините очи, всичко друго пасваше. След като острият му предупредителен поглед да се разкара не свърши работа при тази блондинка, Шин просто премина към единствената възможна опция – игнор.

Затвори очи и позволи на миналото отново да поседне в скута му. Предпочете болезнените спомени на отминало щастие пред жалкото си, мрачно настояще. Някъде сред тъмнината на съзнанието му се открои онзи конкретен  момент. Изписването му от болницата, което му бе донесло чувство, възможно най-близко до определението „радост“. Беше се борил да проходи цял месец след триседмичната кома, заради която се чувстваше като че се бе сраснал с леглото.
Десният му крак все още му правеше проблеми и затова се придвижваше с патерици. Но не се чувстваше като полуинвалид. Чувстваше се като прероден, като върнал се от дълбините на Ада. Нямаше никаква представа откъде се взе странният му оптимизъм онзи слънчев следобед. Навярно просто му се стори чудо отново да види света. Този, извън мръсните стъкла на болницата. Беше се разходил в парка. Нищо не се бе променило. Птичките щъкаха наоколо и кълвяха трошички. Децата се състезаваха с колелетата си. Цветовете на пролетта бяха същите, каквито ги помнеше. Осени го мимолетното чувство на сигурност и утехата, че може би и при него животът се бе запазил същият. Имаше наум нещо, или по-точно някой конкретен човек. Странно защо, но докато се изкачваше по тясното стълбище на сградата на сиропиталището, сърцето му ускори ритъм, и здравият му крак се подкоси, а ръцете му затрепереха. Надеждите се изсипаха като шкаф с инструменти върху него и той насмалко не се търкулна назад по стълбите. Някак си успя да се задържи и продължи към вратата с невероятни усилия.
 
За миг замръзна, щом пристъпи прага. Видя го точно там. Видя Дже, приседнал в любимия си ъгъл на стаята. Четеше поредната манга, смеейки се на забавните моменти. Също както преди. Шин се усмихна по навик и понечи да го смъмри за нещо както винаги правеше. Но после образът му бавно избледня и изчезна. В ъгълът, онази плашеща празнина му се присмя и стъпка тлеещите пламъчета на надеждата. Усмивката му бе като залязващо за последен път слънце. Сърцето му се сблъска с реалните факти и натежа като камък. Дже не беше дошъл нито веднъж на посещение в болницата, не беше и тук... Дже  просто го бе изоставил, а Шин все пак се надяваше да го намери тук. В онзи миг това бе единственото чудо, което искаше. Другият да се върне. Ала чудесата рядко се случваха, какво остава едно след друго. Благодарността му че се отърва жив след онази катастрофа обаче, бързо се превърна в проклинане.
 
Щом подпря патериците си до стената и се свлече в стария ъгъл осъзна, че небесата просто си играеха с него както им падне. Бяха решили да го изпитат, както биха казали повечето хора. Онова, което Пак Шин Юн би казал бе, че просто някой там горе обичаше да вижда само страданието и мизерните животи на хората по света. Затова никой не беше щастлив, или поне „единствено и само“ щастлив. Никой.
Облегна се бавно на хладната стена зад себе си, предавайки се пред неумолимата болка, стягаща го в гърдите. Знаеше защо халюцинацията му оживя. Всичко си беше все още тук. Любимите манги, както и тетрадките на Дже бяха разпилени по земята в същия вид, в който за последно ги бе видял преди повече от месец. Както и календарът, с който и двамата отброяваха дините до големия мач. Ароматът на Дже се носеше от възглавниците и одеялата, от всичко, до което се беше докосвал. Усещането за него витаеше в пространството. Досадните кряскания, с които го събуждаше всяка сутрин, отекваха като далечно ехо насред мъртвата тишина. Всичко бе непокътнато. Всичко бе все още тук. Освен него.
 
Липсваха само няколко негови парцалки и куфарът му. Другото оставяше да събира прах и да напомня. Но нищо не беше по-болезнено от времето. То бе най-дългата величина и най-голямата дистанция. И поради необясними причини когато искаш да минава бързо, времето сякаш спираше. Съществуваше и обратният вариант, но сега той не ни вълнува. Откакто го бяха изписали от болницата, Шин Юн се връщаше в стаята си всеки следобед, посядаше в същия онзи ъгъл и вземаше календара, зачерквайки поредния отминал ден, поредното сиво вчера, в което Дже отсъстваше. Не знаеше защо, но още го пазеше.
Когато кофти споменът избледня и си отиде с така познатия сюжет , Юн отвори очи. Играта май тъкмо бе приключила и все пак единият отбор успя да вкара. Фенклубът си беше още тук, но сега го дебнеха отдалече, за негово щастие. Но където и да се озърташе, не виждаше Дже Мин. Проклетникът се бе изпарил за пореден път без да му каже нищо. Тъмнокосият се изправи бавно, забелязвайки как двама негови съотборници се запътват към него. Сега пък какво ли щяха да искат...
- Хей, Грегъри, айде идвай с нас на бар. – каза единия, като ползваше такъв английски, че Ши трудно го разбра.
- На бар? – повтори той, повдигайки въпросително вежда. Бе доста предубеден за такива места, дори в Корея ги посещаваше само по работа.
- Е, първо ще идем да хапнем нещо и като стане време ще отидем. Нали знаеш, да забием някоя мацка.
- Няма да дойда, нямам такова желание. – отвърна сухо и понечи да влезе в училището, но същия нахалитет го спря с ръка. Кръвта му кипна, когато посмя да го докосне. За кой се мислеше?
- Ей, стига глупости, идваш с нас, нали сме отбор!? –занавива го глупакът, ала нямаше начин да му промени мнението.

- „Не!“ – рече с висок тон и блъска другия, разкарвайки ръката му от себе си. – Запиши си тая дума в речника! – добави през зъби и влезе в сградата. Не знаеше как се бе удържал да не го пребие, но определено трудно щеше да се сдържи да не посегне на някоя друга училищна собственост.
Изведнъж обаче му дойде прозрение. Знаеше мястото, на което щеше да бъде в безопасност тук. Тоест, останалите щяха да бъдат в безопасност от него. Картата му за библиотеката вече беше готова. С бърза крачка се запъти нататък, а когато устременият му поглед  зърна вратата, гримаса на успокоение премина през лицето му. Още щом влезе и пое мириса на стара и нова хартия, младежът се подсмихна и тръгна към красивите дървени рафтове, обсипани с книги.

Започна да разглежда в захлас. Тук определено можеше да се изнамери всичко. Имаше даже комикси, навярно за изучаване на арт специалностите, но Шин не устоя и на тях. Накрая си взе два комикса, едно научнопопулярно списание за космоса и два учебника по химия. Последното не бе очаквано от никого. Всъщност дори Дже не знаеше, че е говорил с учителката и е записал допълнителни часове по химия. Мда, предвид оценките, с които Мин си го спомняше, надали би повярвал, ако му каже. Всъщност и за него самия не беше никак лесно да се сдобие със шестица за срока, но така  или иначе трябваше да се намира постоянно на работа, за да не полудее в мисли за миналото, което все още пареше по кожата му.  Защо точно химия ли? По-нататък ще стане ясно.

Първоначално се спря на научнопопулярното списание. За него космосът бе единственото спасение от Ада на Земята, така че темата силно го вълнуваше. Предимно картинките му подсказваха за какво иде реч, защото имената на всичките му космически кораби и спътници и сродни неща бяха написани неразбираемо за Шин. Поне успя да схване смисъла, което си беше рекорд предвид лошия му английски. Въпреки че нямаше да се откаже от химията, реши да вземе тия учебници в стаята си, защото щеше да учи по тях някой уикенд. Все пак половината от времето му щеше да преминава в превод от английски на корейски. Вече се бе оборудвал с няколко молива и цветни маркери, за подчертаване на важните неща, които го интересуват. Поне комиксите бяха лесно и разпускащо четиво. За миг се запита, ако можеше да притежава нещо свръхчовешко, какво щеше да е то. Навярно просто би искал е един изкуствен интелект, без душа и чувства. Не ги искаше. Не му трябваха. Бяха като никому ненужни прашни и остарели вещи, отдавна нефункциониращи нормално. Всяка тяхна кауза бе изгубена още преди началото ѝ. Така беше...

- Какво зяпаш, мре ли ти се?! – не се сдържа и рязко вдигна глава в посоката на погледа, изтърсвайки спонтанно корейския еквивалент на „веднага престани с каквото правиш“. Усещаше нечии очи върху себе си още откакто беше влязъл в библиотеката. Това бе единственото нещо,което ме му позволяваше да се отпусне и наслади на иначе спокойното и свещено за него място. Какво беше това, по дяволите?! Сега и да умреше, пак щяха да го преследват ли? Какво, щяха да скочат от някъде, за да видят къде е отишъл? Ами какво, ако се окажат в  рая, а той в Ада? Ще убият някое херувимче, за да си спечелят специално място до него? Разбираше тази мания по красиви момичета в родната си страна, но защо,в името на дявола, същото се случваше и тук?
И тогава го осени прозрението, което чакаше. Още щом срещна нейния поглед. Ами че тя беше корейка. И таз добра, колко азиатци имаше в това училище?

- Ти там, да не си глуха? Престани да ме зяпаш така, или се разкарай оттук! –каза, напълно поддържайки амплоато си на лошо момче.
Ако продължаваха да му досаждат обаче, Шин се заклеваше, че щеше да им покаже колко отвратителни бяха всъщност „лошите момчета“. Щяха сами да се откажат от фенството си. Приседналата на съседната маса тъмнокоска обаче, изглеждаше сякаш има голяма нужда от психиатър. Така и не продума нищо, но не отлепи погледа си от него. Когато видя, че е на път да го изкара от нерви, реши да му се представи.
- Не се казвам "Ти там". Казвам се Ким Хьо Рин. И няма да се махна, защото библиотеката е за всички ученици. – рече и някак важнически отметна кичур от дългата си коса.
- Името ти не ме вълнува. – изсумтя Шин. – Какво ще кажеш да първата опция тогава?
- Зяпането си остава. Докато няма закон, забраняващ зяпането, ще си зяпам когото поискам.
- Вярвам, че това е признак на жестоко неуважение. – каза с подигравателна усмивка. Чудеше се защо ли още се занимава с това момиче. Навярно не вярваше да използва острия си език срещу него. Или може би не бе поредната фенка.
- Не ме вълнува. Не изпускам от очи онова, което прихване погледа ми. – отговори все така спокойно. Имаше вид на някой, който не бърза, защото знае, че в края на играта ще спечели онова, което иска. Вялата усмивка върху розовеещите ѝ устни бе една от най-зловещите картинки, на които Шин се бе натъквал. Но навярно просто комиксът му беше повлиял и вече си фантазираше какво ли не. Реши, че е най-добре да си тръгне първи, а и вече наближаваше късен следобед. Съобщи на изхода кои четива ще задържи при себе си известно време и попита за срока, сле докйто трябваше да ги върне. Пъхна ги в раницата си и тъкмо, когато излезе от сградата, телефонът му иззвъня. Имаше ново съобщение. Странно, почти никой му нямаше номера. Надяваше се да не  поредната загадка от заварения му брат, Аресен. Трябваше да си признае, че го намираше за интересен човек, но не вярваше , че другият изпитва каквито и да е братски чувства към него. Хм, бе сгрешил. Съобщението беше от Дже.
Шин прочете странният есемес и се почеса зад врата в недоумение. На какво си играеше сега този глупак... да не би да се опитваше  да води някакви преговори за примирие между тях двамата? Беше в грешка,ако мислеше, че това е възможно. Но идеята да го заблуди, че е възможно, успя да изкуши Шин Юн и веднага над главата му се появи светеща крушка. Той забърза крачка към първия магазин, разположен близо до общежитията.

Ако трябваше да бъдем честни, имаше и втора причина да бърза толкова. Почти сигурен бе, че в момента не го гонеше параноята и не си измисляше, че някой го следи. Имаше някакво силно развито усещане когато реално бе така. Също както в момента. Макар и да не бе видял никой, когато се обърна два пъти назад, чуждото присъствие все така дразнеше съзнанието му. Имаше прекрасен слух, така че можеше да открои този точно конкретен повтарящ се звук на една и съща походка. Обувките бяха с малък дебел ток, който също издаваше своя специфичен звук.
Почувства се една идея по-спокоен в малкия супермаркет и докато избираше разни чипсове и снаксове от рафта, внезапно в краката му се търколи някаква зелена бутилка. Шин сведе поглед към нея и я вдигна, защото забеляза корейските букви върху етикета. Да, без съмнение беше най-известният корейски алкохол.
- Това е един от малкото магазини извън корейския квартал, където продават соджу.  – чу познат женски глас и вдигна поглед. Право пред него беше старкърката от библиотеката. Отново не сваляше погледа си от неговия, сякаш искаше да внуши, че макар да е жена и то корейка, не познава думата „срам“. – Възползвай се. – добави с предизвикателна нотка след половин минута и прехапа едва доловимо  долната си устна. Това някак си докара на Шин ледени тръпки и накара веждите му да се включат в неразбираща гримаса. Наистина не искаше да го казва и наум, но тази сигурно бе сериозно болна от някой вид неизвестно за него психическо разстройство.
- Защо не... – измърмори в отговор и на отива не към касата взе още няколко бутилки соджу. Без друго възнамеряваше да пие тази вечер. – А ти... Надявам се няма да ме следиш до стаята ми. – отново се обърна към ненормалницата, която стоеше на няколко метра пред него. Странно, никога не го бе доближавала, спазваше такава, сякаш премислена дистанция, но въпреки това вътрешно го ужасяваше с присъствието си.
- Няма нужда, знам, че си в номер 207. Аз съм в номер 211, в случай, че се зачудиш някога. – отговори подредено и стегнато на въпроса му, като че бе някакъв самопрограмиращ се робот. Без да чака Шин да каже още нещо, тя му обърна гръб, а косата ѝ ритмично подскочи около рамената ѝ. Докато тъмнокосият плати и излезе от магазина, от нея отдавна нямаше и следа. Най-сетне почувства облекчението от дългоочакваното спокойствие са бъде замалко сам, без сталкърки наоколо. Съзнаваше, че вече рядко ще има такива моменти на блаженство, но нямаше време за губене. Трябваше да се прибере, защото петнадесетте минути изтичаха, а офертата си я биваше.
***
Стоеше пред Дже с непроницаем поглед и едно никакво изражение. Другият очевидно стоеше с наострени уши за него и веднага, щом чу ключът на влиза в ключалката се бе придвижил до вратата в малкото коридорче. Още в първата секунда се бе оказал почти лице в лице с Дже Мин, чиято физиономия отново му отне възможността да си поеме нормално въздух. Чувството беше, като че си имаше куче. Много досадно куче, което независимо от настроението на собственика си, всеки път стоеше до вратата и го посрещане с радостни пламъчета в очите и готовност за игра. Не знаеше само дали и Дже бе в готовност за игра, но може би скоро щеше да си проличи. А и съобщението му провокираше Шин Юн доста открито и за много неща. Сам задвижваше фабриката на въображението му, а там никога не се знаеше какво може да ти хрумне. Всъщност беше ясно. Всичко. От А до  Я.
Тъмнокосият бе избутал другия, за да пристъпи в стаята и да остави раницата си на земята. Първо трябваше да покаже каква бе забавената му реакция за снощната реч на скъпия му съквартирант. Не, не беше забрави ли буква от думите, които му каза. Помнеше ясно дори паузите и удивителните, забиващи се в главата му като добре заострени колове.
- Дже, ти отиди и застани там. – продума му Шин, сочейки му единия празен ъгъл на стаята. Нещо отчете, че е настъпила рязка промяна в обзавеждането, но това бе добре дошла за неговия репертоар. В момента отстрани изглеждаше като някой режисьор на филм, напътстващ актьорите. Но реално самият той играеше главната роля.
Изкара една от зелените бутилки соджу и с демонстративна извивка на ръката, като при забавен кадър, я засили към отсрещната стена. Тя се удари шумно и грубо, пръсвайки се на множество парчета, които се разпиляха навсякъде по пода около Дже. Глупчото от своя страна просто стоеше замръзнал на мястото си, навярно стреснат от грандиозното завръщане на стария си другар. Веднага успя да улови ужасът в очите му. Знаеше го. Предполагаше, че за него винаги бе бил най-плашещият човек, когото е познавал. Предполага и че заради това си тръгна без да поглежда назад.
С умишлено тежка походка, Шин се запъти към Дже, преминавайки през счупените стъкла. И все пак внимаваше да снесе подхлъзне върху алкохолната течност, която се срещаше тук-там. Ароматът на корейското подобие на водка вече се носеше из въздуха в помещението. Какво по-добро начало от това? Пиянските вечери винаги завършваха със счупени чаши или бутилки, но защо никога не започваха по този начин? Не бе задължително всичко да върви по обичайния си ред, нали така?

Без да каже нищо, Шин прихвана собственически талията на Дже и го вдигна върху себе си. Върна се по същия маршрут като остави онемелия си съквартирант върху мекото одеяло в безопасния край на стаята. Приседна по турски срещу него, а другия веднага впи поглед в ходилата му.само две-три стъкълца се бяха залепили за кожата, наранявайки я леко. Нямаше никакви сериозни щети, на които може би Шин се бе надявал.  Из тишината се понесе смехът му.

- Виж ти, прав беше. Способен съм на всичко, стига да го поискам. Също като теб. – погледна го с усмивка, криеща нова порция ирония и обвинения.
- Исках да счупя първата бутилка със соджу, направих го. Исках да те пренеса дотук като чувал с картофи, направих го. Сега искам да пия. И това ще направя. – кимна с гримаса на пълно безразличие. -Надявам се да си доволен.  – добави и сетне се зае да изсипе всичко от раницата си. От нея заваляха всякакви вредни неща за хрупане. Довлачи и прозрачната торба с бутилките соджу заедно с две стъклени чаши и картинката беше завършена. Дже взе една бутилка и я отвори като сипа първо на него. Шин го погледна с повдигнати вежди.
- А, да.. само дето няма да се изповядвам. – вметна той с крива усмивка. - Не аз съм този, който дължи обяснение на другия, ако схващаш...

Надигна чашата си и изсипа наведнъж цялата спиртна течност, която мигом попари гърлото му. Малко можеше да потанцува след някоя друга чаша, но като цяло не ставаше като шумните пияници по улиците. Алкохолът задвижваше тялото му и му даваше странната нагласа за нещо, което иначе не би извършил, защото не би било в неговия стил.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Вто Юни 20, 2017 9:13 pm

Seung Jae Min написа:
Дже беше легнал на земята и гледаше тавана с тъпо изражение. Не разбираше защо изобщо беше изпратил смс-а. Защо изведнъж с появата на Шин му беше толкова трудно да остане сам в тази стая. Та нали досега все бягаше от хората и всички техни подобни. Ебаси майтапа. За момент му се прииска всичко да е като преди няколко дена. Нощите да се превърнат в неговата любовница, която да носи със себе си отровата на собственото му падение. Искаше отново чувствата му да са потъпкани, волята му да си е заминала, вярата да е смачкана, болката по отминалите дни да е непоносима. Искаше всичко това да си е на мястото, защото така виждаше, че няма смисъл да се бъхти, да се мъчи, да страда по някой, който така или иначе нямаше да го погледне по онзи начин. Безсънните нощи, неговите палачи, инквизитори и неговото падение. Непоносими, прекарани в терзание от свършени глупости и предстоящи лоши постъпки. Онези нощи, дошли с бързината на изстрелян куршум и отминали по-бавно и от отравяне, защото преди всичко Дже намираше собственото си съществуване, поне без Него, за просто едно безсмислено нещо.

Погледна за пореден път часовника на телефона си и изпухтя от досада и отегчение. Застана в седнало положение и скръсти ръце. Пое си въздух и се опита да се овладее. Сам не знаеше какво му става. Просто стоеше там и чакаше със забих поглед към вратата, сякаш тя беше най-интересното нещо на света, но сам знаеше, че не е така. Онова,което трябваше да се появи всеки момент беше интересното нещо. Интересния някой. Единствения и неповторим. Онзи, който само за миг осмисли живота на Дже.
***

Гледаше чашата пред себе си и не беше много сигурен за това. Имаше много неща, в който просто не го биваше, а пиенето беше едно от тях. Реално беше толкова не на ти с алкохола, че една чашка му стигаше. А после следваше излагацията. Няколко пъти Ок Ньон го беше напила и беше направила компромати. За жалост всеки път беше различен. Веднъж просто заспиваше, друг път ставаше крайно агресивен. Веднъж дори беше налетял на най-добрата приятелка на сестра си. Тази мисъл буквално го накара да изтръпне.
Приближи треперещата си ръка до малката чаша. Обви я с длан и се зачуди за нещо. Сега какво ли щеше да е? Дали пък няма да избяга отново? Или дори по-добре, да тръгне да тича наляво-надясно като побъркан. Може би просто ще кротува. Не искаше да показва на Шин тази си страна. По-добре той да го приемаше за един дребен кретен. И тогава чу гласа му, който го подканваше да надигне чашката.

В момента, в който изля съдържанието се почувства малко по-добре. Течността се разнесе по гърлото му и за момент го опари, но по онзи приятен, странен начин. Вече беше свършен факт, така че нямаше смисъл да го мисли много, много. За жалост нито се беше научил да пие, нито да се напива, нито пък да изтрезнява мирно и кротко. Но пък имаше и нещо друго. Когато са положени толкова усилия, или липсата на такива, за да се натряскаш защо ти е да изтрезняваш. Такива мисли винаги са го удряли, като че с чук по главата докато открие отговора им. А и нали алкохола имаше една цел, да те накара да си щастлив, да те отпусне, да те накара да се почувстваш добре и на сутритна да ти го върне тъпкано. Точно като любовниците. Вечер са ти най-добрия приятел в леглото, а на сутринта ако не си им направил закуска майка ти жална.
Втората чашка беше на лице и Дже вече го усети. Онова познато сгряване, онова леко пропукване. Сякаш стените на срама и ограничението се сринаха и всичките неловки моменти излязоха на яве. Почувства се особено добре. Някак феерично, приятно, свободно. Погледна Шин и скръсти ръце си докато зае същата поза на краката като него. Кратката пауза от пет минути между двете чашки не помогна много, но и той не беше най-добрия пияч. Май дори сестра му щеше да издържи повече.

-Да съм те карал да се изповядваш? Мнеее. Само споделяй от сега нататъка. Не е трудно. – пое си дъх и за момент погледна в една точка. Чак сега видя, че Шин има черни кръгове под очите. Май е от липсата на сън? Интересно. Да го беше видял по-рано да беше изхвърлил леглото още на първия ден. Но уви кретена не споделяше.

-Ако искаш .. аз ще започна. – замисли се, какво ли да сподели .. какво точно да му каже и тогава лампичката присветна. – Днес заплаших онова изчадие, което ми се води сестра, че ако те доближи или дори погледне ще я убия. И съжалявам, че не го направих преди четири години. Може би ако бях убил единственото дете на семейство Канг щяха да ме оставят.

-Все още не знам, където греших в плана. Този път дори се постарах, ама на. Наистина трябваше да стигна до убийство, че да ме оставят. – Дже погледна третата чашка, но само я сложи пред Шин. Както казахме, така и не се научи да пие, а и не мислеше, че е добра идея да продължи.

-А когато исках да ти се обадя г-н Канг реши, че телефонът ми е за боклука и го хвърли през прозореца на самолета. Онази досада му помогна. Би ли направил живота и ад? Така както тя направи моя? Не, нали? Шин не е такъв. Шин изглежда страшен, но вътрешно е душица.

-Същия ден когато трябваше да е онзи мач проклетницата се появи с едни бабаити и ме замъкна към самолета на баща си. Знаеш ли, свикнала е да получава всичко, което поиска. – Дже преглътна тежко при мисълта за онова създание зло и за момент се хвана за слепоочието. Малко му се зави свят, но нищо, което да го притеснява. Само моментно състояние повлияе от чашките. Което му напомни. Хвана третата и я вдигна към Шин, колкото да ги ударят една в друга и после пак на екс.

-Ох нещо много горещо стана. - хвана якето си с две ръце и го смъкна от раменете си, след което последва същото и с жилетката, като го хвърли някъде до него, а може и много далеч от него. В момента представа му за разстояние май бавно гаснеше, като свещичка на прага да изгори.

Бавно се присламчи по-близко до Шин и сложи ръцете си под брадичката, а дланите му обвиваха лицето. Вгледа се внимателно с Юн и килна глава на една страна. Беше хубаво да е тук, но и малко. Все още му се струваше като сън. Като някаква гавра от по-висша сила. Е знае ли човек, може пък и да се окаже за добре всичко това. Внимателно подбра следващите си думи. Не знаеше дали беше добре да споделя, че го беше търсил след това, но му казаха, че Шин е в болницата и само толкова.
-Ами ти? Беше ли ти скучно без мен?
***

Вечерта беше в разгара си. Дже се изправи и за момент май му се зави свят. Хвана се за главата и застина. След като очертанията на нещата се върнаха към нормалното продължи напред и отиде до шкафа, където имаше табакера, а в нея нещо, което беше по-скоро порок на Дже. Още когато се премести тук и започна да се сбива с този и онзи реши, че лесният начин да се справи с болката е опиатите. Тревата беше нещо като спасение, бягство и в същото време сладко мъчение. И все пак беше нещо, което рядко използваше, но усещаше, че сега е добрият момент да се занимава с нещо. Прекоси стаята и отвори прозореца, а след това се върна при Шин. Подаде му табакерата. Скоро стаята беше леко задимена, а Дже се хилеше като тотален идиот. Както казахме, малко му трябваше да го хване. А и този импулс се беше превърнал в нещо, което просто му трябваше. Не го искаше, но го търсеше. И когато се опита да се откаже едно малко гласче му казваше, че няма начин. За жалост волята на Дже беше толкова нищожна, че е чудно как стигна до тук.

За момент погледна малкият цилиндър и само въздъхна. Никога през живота си не мислеше, че ще стигне до там, че да употребява трева, за да се сдържа покрай Шин. Винаги имаше силите за това, дори повече. Помагаше на фенките му, които приятелят ми май харесваше. Но май беше грешно да го нарича приятел, сега. Затвори очи и тежка въздишка се отрони от гърдите му. След толкова време без него, сега Мин се чувстваше като корабокрушенец, който е успял да стигне до сушата.
Малка дръпка и подаде изделието на Шин. Димът изпълни устната му кухина. Слезе надолу по трахеята, стигна до дробовете. Изпълни цялото му тяло и всичко вътре посрещна това малко, сиво, проклето нещо с фанфари, розови листчета и ликуване. Самата му душа се почувства спокойна, добре, уютно, у дома. И целият свят просто изчезна за миг или два. Истината беше, че не използваше тревата, за да се пребори с болката преди време. Използваше я за да предизвика нещо близко до това, което усещаше когато беше близо до Пак Шин Юн. Макар и за момент, макар и просто илюзия се нуждаеше точно от такива емоции. Бавно издиша и дима се разнесе из пространството. Отвори очи и вече света беше прекрасен. Почувства се прекрасно. Усети и онова замайване. Вярно, беше мания, слабост, глупост, но беше тази на Дже. А и на времето мислеше, че да се пристрасти към нещо такова си беше просто гениално. Маниакално пристрастяване, което го караше всеки път когато главата му каже, че трябва с няколко дръпки да го задоволи, пък ако ще и човек да убие за тях. А и по този начин виждаше света по-различен начин. Така откриваше, че обича всички, а не само един. Така осъзнаваше, че Ок Ньон е душица, а той е изверга. Че има проблеми, които не беше споделял на никой, дори на себе си. Че в него живее един друг Дже, различен от онзи който всички познават. Онзи който планираше всеки път бягство от осиновяване и който тайно се надяваше да не разделят с Шин. Не веднъж беше стоял буден и гледаше заспали Юн, само за да се увери, че не е тръгнал никъде.

-Шин, знаеш ли какво харесвам на щатите. – пое си въздух защото усещаше как ще се разсмее, а това никога не свършваше добре. – Филмите излизат по-скоро отколкото в Корея. Вземи за пример. Когато в Корея дойде „Здрач“, тук вече съмваше. Или беше обратното ... не помня. Но пък имаше и нещо лошо на щатите. Тук всеки момент може да те нападне я ченге, я крадец. Зависи от късмета ти. Аз предпочитам крадците. Да не говорим за дилърите на дрога. – показа тревата в ръката на Шин – корупцията, демонстрациите. Трафика. Транспорта, о този транспорт. Политиците, но те май навсякъде са зле. Директорката и самото даскало. Дупките на пътя, националния отбор по бинго. Макар не знам дали има такъв. И най-голямото зло от всички е Батман, който навярно е участвал в земетресението, което стана преди няколко седмици. Горкия Робин, толкова обиди отнесе.
За миг от секундата Дже се изправи и му хрумна нещо ново. С подскочи стигна до телефона си и го свърза към колонките, които преди седяха до леглото му, но вече си имаха ново място. А именно в единия край на стаята. Макар че няколко пъти се поряза докато стигне, но здраве да е. Пусна да звучи Block B - NalinA и с тичане типично за момиченце отиде в банята, че да вземе метла, лопата и един парцал. Чак сега осъзна, че е егати идиота. Можеше да пусне плеъра по-рано, ама то си трябва акъл за тая работа. Погледна към Шин и се засмя. Осъзна, че съквартиранта го гледаше сякаш беше някакъв НЛО – Непостоянен Лигавещ се Олигофрен.
-А ни бой са. – вдигна ръка Дже и се разсмя. – Само малко да пошетам. Не искам скъпоценната принцеса Шин Юн-а да се нарани.

Когато всичко беше чисто и сигурно за Нейно Височество Юн, Дже отиде при него и хвана дънките си като леко ги надигна докато се наведе. Погледна Шин с една невинна усмивчица, която само той можеше да извади. Разбира се беше нищо пред тези на Шин, но какво да се прави. Не всеки беше добър в това.
-Хайде ставай, че сигурно се схвана.
***


Двамата подскачаха, правеха странни движения с ръце, крака, глави. Буквално се бяха разлигавили до степен, в която нямаше измъкване. Но поне Дже се надяваше и Шин да си прекарва времето добре, че със сигурност на сутринта ще има да го налага с тигана. И както се лигавеха Дже усети как краката му леко се подкосяват. Веднага сложи ръка върху рамото на Шин, но това, което направи беше само да го повлече с него на земята, върху одеялото.

-Хей, Пак Шин Юн. Да харесваш някой е трудно нещо. – подаде бавно и приближи лицето си до това на Шин. Усети дъха му, топъл и смесен с миризмата на алкохол. Усети и топлината на тялото му. Близостта и факта, че пред погледа му нещата леко почнаха да се размазват не беше на добре. – Но да му се довериш, е още по-сложно. Затова ми стигна само да ме харесваш.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Вто Юни 20, 2017 9:14 pm

Park Shin Yoon. написа:
След втората бутилка времето започна да тече неусетно. За Дже това стана още след третата чашка, защото той едва ли бе способен да пие повече от това и да остане в будно състояние. Шин осъзнаваше, че го познава добре, или поне онова, което бе останало от стария Дже. Недоумяваше защо е заменил част от себе си с онзи непознат, когото на моменти виждаше, щом го погледне в очите. Сякаш опитваше да смени цялата си самоличност, да стане изцяло един непознат за Шин. Това ли бе целял през тези четири години? Да го изтрие и от спомените си, като че никога не бе съществувал. Навярно и за него беше просто „грешка“, както пишеше и на бележката до малкия Шин, изоставен от родителите си на сметището. Те отдавна ще да го бяха забравили.  

- Ако трябва да съм честен, дори очаквах да не ме помниш. – призна си тъмнокосия с горчива шеговита усмивка, след което погълна поредната порция пареща течност. Соджуто по принцип бе сладко, но сега нагарчаше на езика му. Навярно и водата щеше да му горчи с всичките мисли, които го гонеха. Но това му беше готиното на алкохола – не ти пукаше. Наистина не ти пукаше от един момент нататък. Както и да се чувстваш, каквото и да мислиш. Нямаше никакво значение. А точно сега през главата на Шинюн преминаваха хиляди мисли, чувствата го преизпълваха, смесени като разбъркана мозайка, както никога преди.
Беше свикнал да се чувства жив само и единствено, когато болката му напомняше. Но в момента се чувстваше по-жив от всякога. Почувства се достатъчно силен да издържи всичко, да поеме контрол на самия себе си, но това бе просто илюзия. Алкохолът в кръвта му смекчаваше характера му, изглаждаше ръбовете. Караше го да се отпусне независимо какво се случваше. Затова и никога не пиеше, когато се занимаваше с другата си незаконна работа. Знаеше, че за много мафьотски фамилии бе традиция да обърнат няколко чашки, за да подкрепят приятелството си, но Шин винаги намираше начин да се измъкне то това и да компенсира с нещо друго. Не искаше да го виждат с розовеещи бузи и разнежено сърчице. Това не беше за техния поглед. Сега обаче бе перфектното време да пие, надали щеше да намери по-перфектно.

Подхвана третата бутилка със скритото желание да изключи мислите си, ала знаеше, че това бе невъзможно, освен ако не бе в безсъзнание. Дори хората в кома можеха да чуват. Личният му опит бе доказал това. Последните пет дни, в които беше в кома, бяха най-ужасният му кошмар. Понякога се връщаше в сънищата му и го задушаваше. През онези няколко дни, момчето се беше борило да се събуди, да поеме отново контрола върху тялото си. Чувстваше се като нищо повече от един вкочанен труп. Крещеше в съзнанието си, заповядваше на крайниците си да се размърдат, но уви, без никакъв резултат. Виковете му отекваха в мозъчната му кора и нищо. В един от дните наставникът, придружен от някаква любовница, бе дошъл да го види. Или по-скоро бе дошъл да разбере, дали е още жив, или е успял да умре вече. Още преди да влезе в стаята, Шин беше чул и разпознал грубия му дрезгав глас.
- Виж, наистина не предполагах, че тва изчадие не е пукнало. Знаеш ли колко го чаках? Тая е третата седмица, ама копеленцето се инати още. – каза с нескрита досада и неприязън. Смяташе, че няма от кого да крие желанието да се отърве от поне едно бреме. – Виж го само, сигурно отдавна си  отишъл... Ако не бяха тия системи, навярно отдавна да почива в мир. – продължи наставникът му, вече приближил се до леглото му. Усещаше смърдящият му дъх наоколо, за което не му и бяха нужни работещи сетива. Разбра, че го е осенило ужасяваща идея, още щом започна следващото си изречение.
- Скъпа Кара, ти какво мислиш? Нужно ли е да го мъчим повече? Защо просто не го оставим да отиде на едно по-добро място? Да го гледам така ме измъчва...
„Измъчва те, гъза ми! Планираш да ме убиеш!? Мамка ти мръсна...Толкова ли ниско ще паднеш, бе, долен жилав нещастник!!?“
Озъби му се и съжали, че другият не можеше да чуе мислите му в този момент. Интересни неща щяха да се изсипят оттам по негов адрес. И повечето бяха без капка цензура, напълно откровени изповеди. Никой ли не искаше да разбере какво представлява, ама съвсем искрено?
- Не зная, скъпичък... Това не се ли брои за убийство? – отвърна му женски глас, навярно въпросната Крала. Ха, дори тя изглежда бе по-умна от тоя старчок.
- Как, какво?Не, как ти хрумна? Та ние ще му помогнем, ако го отървем от тия системи. Представи си как душата му агонизира, заклещена в това мъртво тяло... Пък и... трябва ли пак да пропиляваме десетте хиляди за един мъртвец, когато можем да си направим някоя екскурзия в Европа? М? Не беше ли мечтата ти да я обиколиш, Клара? Мисля, че няма да имаш друга възможност...
„Само посмей да ме убиеш и ще се върна да те преследвам до края на дните ти! Няма да те оставя да наебеш нито една курва повече! Десет хиляди? Екскурзия в Европа? Само толкова ли струвам, негоднико!?“
- Ама какво правиш, скъпи, това не са ли поддържащите системи... Наистина ли смяташ да убиеш горкото момче? – обади се плахо и провлачено Клара, явно опитваща да го спре с приказки. Съдейки по името ѝ, сигурно беше просто поредната проститутка, която тоя стар пръч беше купил. Как бе скрил от социалните, че краде пари от даренията? Трябваше да си сляп, че да не разбереш.
„Смърдящ дърт ебач! Махни си мръсните ръце оттам!!! ЧУЙ МЕ! НЯМА ДА УМРА! Няма да умра, за да си направиш кефа!“
Шин продължаваше да крещи, но думите не можеха да се изтръгнат измежду застиналите му устни. Беше като образ във филм на ужасите, пуснат на без звук. Той се чуваше от ясно по-ясно, но това не стигаше. Трябваше и другите да чуят. Трябваше да докаже, че е жив.
„ЖИВ СЪМ!! ЧУВАТЕ ЛИ МЕ!? ЖИВ СЪМ!“
Извика  все сили и усети как главата му запулсира.
- Господи, виж! Виж! Момчето мръдна ръката си! – изписука Клара, та чак Шин чу подскока ѝ от изненада. – Това значи, че не е умрял, нали?
- Какво.. Проклятие, бях убеден, че е хвърлил топа. – отвърна наставникът с открито разочарование, а в същия миг още някой влезе в стаята.
- Извинете ме, но е време да прегледам отново пациента, трябва да отчета състоянието му. Да сет видели някакви промени, докато бяхте тук? – попита докторката с делови тон.
- Не. – каза равно мъжа.
- Да, да! – изписука пак Клара. – Той си мръдна ръката, видях го с очите си!
„Хахаха, хванал си си прекалено искрена курва, стари ми глупако“ засмя му се в мислите си, но знаеше, че никога нямаше да забрави този момент и тоталното падение на старчока в очите му. Това се запечата в паметта му, а отмъщението му не закъсня. Когато Шин навърши пълнолетие и най-сетне се махна от приюта, бе забъркал наставникът в една сделка с трафик на хора, в която той бе за нещастие погрешно разбран и убит по бавен и мъчителен начин. Шинюн бе останал наблизо незабелязан да слуша писъците му и всичките му молитви за избавление, а накрая и молбата за бърза и мигновена смърт. Това бе най-жестокото нещо, което бе извършил, макар и не собственоръчно. С това му престъпление демоните го държаха в ръцете си, това бе тяхната златна карта. А Шин я бе скрил дълбоко в един ръкав, даже го беше зашил, за да може да не излиза оттам. Знаеше, че това няма да спре демоните му. Знаеше, че когато решат да го съсипят, щях без проблем да я използват. Но това в момента не го вълнуваше. Стоеше срещу Дже и слушаше меденото му гласче, което му казваше, че е добра душица. Това накара сърцето му да се свие, но и за се разтопи едновременно.

- Щеше ми се да бях умрял... – така отговори на въпроса му „Беше ли ти скучно без мен?“ и тога видимо го стресна и накара да опули очи срещу него. Но Шин внезапно замени сериозната си физиономия с крива усмивка. – Бъзик, бе. – добави и разроши косичката му. Близостта на Дже го караше да се размеква още повече, съвсем от само себе си.
***

Не бе очаквал другият да пуши трева, но очевидно бе новото занимание на непознатия Дже. Поне си беше чиста трева, дори без никотин. След всяко свое дърпане му подаваше ръчно навитата цигара, а Шин я поемаше, всеки път със загадъчен и леко отнесен поглед. Още  с първата си дръпка бе усетил как тетрахидроканабинолът взаимодейства с централната нервна система. Бе леко и гъделичкащо усещане, поне ако можеше да го опише с думи. Пък и го караше да си припомня нещата, които бе учил по химия и биология.
Съвсем скоро последва и очакваната лека еуфория, последвана от силно изостряне на сетивата. Устните на Шин образуваха лека усмивка, този път наистина приличаща на такава. Погледът му обаче скришно се разхождаше по Дже, който разбира се не бе забелязал промяната у своя съквартирант. Вече бе останал по тънката си бяла ризка, която бе разкопчана почти до средата и чиито ръкави бяха навити до над лакътя. Шин се наслаждаваше на гледката, която му бе предоставена. Но скоро и тя не му беше достатъчна. Тъмните му ириси пропълзяха по извивката на устните му, сетне по тази на шията му, спускайки се до петте все още закопчани бели копчета.

- Дже Мин-а... – каза бавно, сякаш прогаряше дрехите му с поглед, това навярно се случваше поне някъде във въображението му.  – Още ти е топло, нали? Май трябва да се отървеш от това. – каза със спокоен глас и преди да изчака какъвто и да е отговор, просто използва пръстите си, за да разкопчае онези дразнещи копчета, които без друго бяха закопчани накриво. Кой обичаше криви неща?
Другият едва преглътна, защото цигарата бе все още в притворената му уста. Не искаше да го признава, но изглеждаше секси с тази проклета цигара, поставена между устните му. Никога не го беше виждал в такава светлина и следващите му мисли накараха косъмчетата по гърба му да се изправят. Почувства се като леко ударен от електричество, когато върха на пръстите му непредумишлено докосната гърдите на другия. Сетивата му само напомняха за превъзбудата си, а Шин едва преглътна и се отдалечи достатъчно, за да скрие копнежа за още. Можеше просто да продължи, границата се престъпваше лесно. Щеше да прокара цялата си длан по млечнобялата му кожа, да изучи всяка извивка на едва забележимите му плочки, да намери мястото, което най-много го възбуждаше и да чуе сладките му стонове. За миг си представи изпотеното му от страст, зачервено от смесица между срам и екстаз лице, придружено с премрежен поглед и дъх, излизащ на пресекулки между влажните му устни. Усети как огромна вълна на възбуда залива съзнанието му и щеше да направи нещо, за което по-късно..да не съжалява. Но другият отново се измъкна тактично, шмугвайки се в банята за нещо-си-там. Ако трябваше да бъде честен Шин не успя да чуе какви ги пелтечи другия след „Шин“, както по негов спомен започваше изречението.
Удари си два-три плесника, за да се опомни, преди съквартиранта му да се е върнал. Господи, що са трева пушеше този идиот? И защо само на него му влияеше по такъв начин? И оттогава си припомни онзи ден, когато подобна на сегашната глупост му бе хрумнала без да е пил алкохол, или пък пушил трева. Сви длани в юмруци и удари гардероба. Поредната жертва, която просто бе в неподходящото време и в неподходящата (фатална) близост до него. Дори и да се лишиха от всичките си мебели заради неговата агресия, пак щеше да е налице стената, която нямаше как да разкарат. Това със сигурност нямаше да им бъде простено от директора на училището.
Когато Дже се завърна, Шин отново бе заел мирна позиция в седнало положение на земята, където си стоеше допреди секунда-две. Съквартирантът му обаче си беше поставил за цел да го раздвижи, което всъщност беше прекрасна идея. Трябваше да изкара от себе си насъбраната енергия, защото иначе за всичко и всички щеше да настане страшен момент.

- Чакай, да го напрайм кат хората. – вече го мързеше да говори, или по-скоро му се заплиташе езикът, затова я подкара по следната процедура, на жаргон. Дже му разбра думите и пусна песента да върви от начало. Двамата заеха някаква импровизирана поза като за начало, както правеха всички кей поп групи преди да започнат танца си. Подреждаха се по определен начин и израженията на лицата им казваха „вижте ни, всички сме много готини“. Е, в момента лицата на Шин и Дже изразяваха нещо от рода на „глейте ни, кви сме олигофрени, ама сме сладки олигофрени, тва е важното“. Шин се ухили широко, а Дже все още опитваше да направи някаква секси стойка, но онзи върху него, така наречения „скъпоценната принцеса Юн-а“, му пречеше, и то донякъде умишлено. Вече чувстваше как се забавлява и лигата го хвана като закъснял вирус.

Песента започна, а с това и началото на импровизирания им пиянски танц. Двамата размахваха ръце и крака, без да съзнават и да им пука дали тяхното изобщо можеше да се нарече „танц“. Обективно мнение по въпроса не из трябваше, да не бяха тръгнали на кастинг за идоли, я! Мисълта пораждаше забавни спомени, защото като малък Дже искаше да стане музикант, пък Шин певец. Но човек не можеше да разчита на детските си мечти и рядко някой ги осъществяваше. Особено с тяхното мизерно дередже, в което бяха като малки, не смееха да си мечтаят дори да обилен и вкусен обяд.

- Айшш, спри малко, спри. Разваляш всичко! – внезапно рече и тропна недоволно с крак като някоя примадона. Навярно навлизаше в образа си на принцеса Юн-а. - На тва танц ли му викаш? Чай, глей ся...как се прави! – каза, заставайки Дже да се спре за секунда, след което доби сериозно изражение и задвижи тялото си по начин, по който никога не бе предполагал, че може. Преоткри сам на какво всъщност бе способна една сбирщина от кокали, мускули и месо. Не му бе минавало през ума преди, че бяха възможни толкова чупки на толкова различни места. Плеска ръце в такт с музиката и продължи с импровизирания си танц, обикаляйки Дже, който от време на време опитваше да имитира движенията му.


Следващата песен пък го удари право в емоциите. Просто се оказа следващата в плейлиста, но когато Дже понечи да я смени, Шин го спря и взе една от празните бутилки соджу, търкалящи се насам-натам по пода. Въпросната бутилка бе въображаемия му микрофон. Тъмнокосият обичаше тази песен. Навярно бе една от малкото, които го разчустваха. Песента бе Jung Yeop - Thorn Flower и сякаш разказваше историята на душата му.
- „Когато се огледах в очите ти, ми се прииска да ти кажа, че те обичам.“ - запя с чувство. Нещо, което последно беше правил на осем годинки. – „Когато протягаш ръка към мен, копнея да те приема в обятията си...“

Някъде по средата на песента, Дже се опря на рамото му и за едно мигване го повлече със себе си на „леглото“, което представляваше просто едно меко одеяло, постлано на земята. Хм, май малкият палавник съвсем умишлено бе разкарал двете легла и на тяхно място сложил, забележете, едно единствено одеяло. Да, беше достатъчно голямо да побере и двамата им, но не в това беше въпросът.
- Хей, ей, Сънг Дже Мин!? – потупа го леко по зачервените бузки, но другия не издаде и звук след като завърши последното изречение, от което Шин и дума не разбра. Трябваше официално да заяви, че бе виновникът горкото дете да е в това състояние, в което бе сега. Отлично знаеше, че ще го напие само с две чашки, дори остана  изненадан, че изпи и третата до дъно.
Дже сладко премлясна и се нагоди за сън като успя няколко пъти да сръчка Шин в стомаха.

- Айййш, ти, малък... – поде Шин, ала мисълта му отлетя като птичка от гнездо, след което той опря ръка на лакътя си и положи глава та разтворената си длан. Надвеси се леко над другия. Погледа го около две минути, след което въздъхна. – Как възнамеряваш на спиш така, глупаче? – прошепна и се огледа. Бавно и тихо отвори най-долния шкаф гардероба, който можеше да достигне с ръката си и затършува вътре. Когато не откри възглавница, награби някаква хавлия и я нави на руло. С едната си ръка повдигна внимателно главата на Дже, а с другата пъхна импровизираната възглавница под рошавата му кратуна.


- Какво си правел без мен? – изцъка реторично, след което последва завиването. Грабна плюшеното одеяло от земята до Дже и го покри с него. Не му се слушаха сополи и кихавици на сутринта, пък и не искаше да го зарази, ако го хванеше някакъв вирус през нощта.  В интерес на истината Дже винаги беше по-болнавия, докато за вирусите сякаш Шин бе като връх Еверест. Нито веднъж не се бе разболявал сериозно и никога не му се бе налагало да постъпва в болница. Поне до онази вечер...
Внезапно от нищото усети как нещо стоварва върху него и рязко отвори очи. Погледна към Дже, който отново се бе обърнал с лице към него, но този път бе поставил собственически ръката си върху гърдите му. Шин изсумтя и понечи да я отдели от себе си, но другия само го придърпа по-близо до себе си, карайки го да замръзне на място. Айш, ама този досадник наистина ли спеше, или бе особено любвеобилен насън? За миг присви очи в съмнителен поглед. Отново повдигна глава, оказвайки се точно на три сантиметра от сладкото личице на другия. Всичко у него го дразнеше. Невинното излъчване, чаровната усмивка, на които никой не успяваше да устои... Защо му влизаше под кожата по този начин? Защо някой като него... А трябваше ли да е точно той?

Мисълта му прекъсна и на нейно място се появиха множество многоточия. Не знае дори дали осъзнава какво прави в този момент. Но никой не правеше нищо без някаква причина.
Устните му се оказаха върху тези на Дже. Задържаха се там повече то десет секунди, попивайки мекотата и остатъчния вкус на соджу от тях. Сетивата отново се изостриха, поемайки всяко приятно чувство за наслада. Нещо толкова грешно му се струваше толкова правилно. И всяка частица от него копнееше за още.
Осъзна нещо. Дойде му като гръм от ясно небе, въпреки че не беше отдавна очевиден факт.
Вече не си говореха както преди. Не се смееха както преди.Не бяха способни на това. Душите им бяха изпълнени със срама и вината, с омразата и горчивината от предателството. Но там някъде проблясваше нещо живо и красиво. Бе като малка светулка, магически прогонваща непрогледния мрак там, през където прелети. Шин не знаеше какво представлява, но колкото и малка да бе светлинката ѝ, тя го стопляше. Стопляше хладното му, полумъртво сърце. Как бе имал нужда от една такава светулка през най-трудния си период – четирите изминали години без Него. Защо ли се бе появила чак сега? Сега, когато той вече бе изгубил пътя в непрогледната тъмнина, която го бе обгърнала така изведнъж. Нима можеше да намери пътя си отново?


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Вто Юни 20, 2017 9:15 pm

Seung Jae Min написа:
Какво точно значи една целувка? Някога питали ли сте се този въпрос? Едно такова просто на глед действие, какво точно означаваше? Е всъщност не беше просто. Никак даже. В целувката винаги се криеше много повече от едно обяснение, една молба, едно извинение. Един жест. Тя криеше толкова много. Страх, топлина, болка, щастие, тъга, топлина, страст, желание и още милиони емоции. Усмивки по посрещане, сълзи при сбогуване. Целувката беше и обричане, отдаване. Напътстване. Доказване. Признаване. Тя беше самото доказателство, че хората не са конструирани да живеят сами. И всичко това се криеше в едно на пръв поглед просто движение. На една толкова мимолетна ласка.
Както беше затворих очи ги отвори и погледна Шин. Тялото му се твърди, изтръпна. Винаги виждаше Шин в различна светлина от просто приятел. За него Юн представляваше спасителния пояс. Неговият най-добрият приятел. Неговото истинско семейство. Израснаха заедно, споделяха и мъките и тъгите заедно. Шин поемаше „вината“ на Дже, а той му даваше единственото нещо, което можеше – любовта си. Това момче, което макар студеното си държание криеше повече топлина от всеки друг, който познаваше. Досега винаги се беше сдържал. Криеше чувствата си от момента, в който разбра, че са там. Изгради стена, която да ги спира, тухла по тухла оставайки единствено с чуденето, какво ли ще е ако ...
Плахо, несигурно повдигна ръка. Вкопчи я в косата на Шин, залепвайки устните му още повече към своите. Осъзна, че като всяко първо нещо, като всяко прекрачване на невидимите бариери изпита онова приятно чувство на гъдел. Истината беше, че в момента Дже усещаше как кръвта му беше пред кипване, беше пощуряла от момента, в който падна на земята, заедно с Шин. Вените ми бяха през взривяване. Всяка една емоция се блъскаше в него, противоречия, съгласяване, отдаване и желанието да се дръпне, но и да остане. Всичко в Дже, частиците, молекулите, клетките, всичко в него пулсираше и вибрираше.
Сладката, приятна целувка, която бавно се превръщаше в нещо по-сериозно и по-сериозно изваждаше всичко онова, което Дже беше скрил от Шин. Всички онези забранени чувства, копнежи, желания. Ако алкохола и тревата можеха да го превърнат с по-свободна и лекомислена негова версия, то това го накара да изгуби здравия си разум. Просто в момента реши, че иска ... не, че трябва да прекрачи онази граница. Може би преди тази вечер на чернокосия никога не му беше хрумвало, че Дже имаше такива чувства към него, но сега поне се надяваше да вдене. А през всичкото това време, дълбоко вътре имаше една искра, която гореше за нещо повече от просто приятелство.
Бавно, провлачено махна ръката си от Шин и я спусна към бузата, брадичката, шията до гърдите. Усети ритъма на сърцето му да барабани по повърхността, а това на Дже ... то биеше учестено, лудо. Копнеещо. Чакащо. И тогава се запита. Дали Шин осъзнаваше, че си беше намерил място в цялото съществуване на Дже? Дали разбираше факта, че си беше проправил път към сърцето, съзнанието, душата му? И дали знаеше, че колкото и да му се искаше на Дже да го задържи за себе си, но го спираше момента на евентуално отблъскване и спиране на всички контакти.
Стисна плата на дрехата му в юмрук, точно там, където трябваше да бъде сърцето му, точно там, където искаше да бъде, но го беше страх да се състезава с всичките онези момичета от тогава, че и сега. Погледна го в очите и за момент дъха му секна. Руменеещите бузки, леко хлътналия поглед. Устните на Шин бяха меки. Много меки, приятни на допир каращи всяко чувство за срам и мислите, че това е грешно да изчезнат. Странен беше Шин. Имаше една нотка на внимателно и чувствително създание. Въпреки че беше прям, остър, избухлив и често гневен по някаква причина Дже усещаше, че сега всичко това беше като потушен огън, само за да остави място за друг, по-силен и по-опасен пожар.
Прокара едвам забележимо език по устните си. Още имаха вкуса на Шин. На сладостта на алкохола, на горчивината от дима на изгарящата трева и на самият него. Пусна дрехата му и леко се усмихна. Погали го по лицето с опакото на ръката си само въздъхна. Колко пъти беше разигравал такава сценка в главата си през годините? Сигурно стотици, хиляди пъти. И накрая винаги всичко завършваше по един и същ начин. Някои биха го помислили за страхливец, за шубе, че не беше признал през цялото това време, но всъщност проблема беше друг. Не искаше да губи единствения си приятел, защото как ли би се почувствал Шин ако му беше споделил за чувствата си още в началото? Още си спомняше деня, в който си призна пред себе си за тях.

***

Беше положил глава върху коленете на приятелката си. Внимателно изучаваше нежната длан, като че ли се опитваше да открие нещо ново и различно, но уви нямаше го.  Нямаше нищо. Нито изтръпването, нито електричеството, нито самата тръпка от това да си с някой. Беше чел някъде, че това усещаш когато си с човека, който харесваш. Странно. Май трябваше да смени тактиката. Можеше да се сети за всичките момичета, които пърхаха около му само защото го мислиха за плюшена играчка, но никога не го беше карала да се чувства по-особено от създание създадено да го мачкотиш, да му се радваш като на кученце и да искаш да си го прибереш. Остави ръката и върху гърдите си, а неговата отгоре и. Затвори очи. Въздъхнах.
-Хонг-нан ... защо ме търпиш? – попита изведнъж и погледна нагоре, право в очите момичето. Знаеше отговора и. Винаги беше едно и също, никога нищо не се менеше. Беше се наслушам на обяснението, което всяка девойка му даваше и някак го дразнеха. Жегваха го от вътре, изкарваха най-лошото от него.
-Как защо? – започна момичето с особено писклив гласчец. Все едно му забиха игли в тъпанчетата. Всъщност май трябваше сам да се попита „Как я търпя?“. – Защото сме сладка двойка.
„Ама че тъпачка.“ заяви пред себе си Дже и се изправи. Разкара ръката и от себе си. Седна на леглото пред Хонг-нан и хвана кичур коса между пръстите си. За пръв път се чудеше защо изобщо ги търпеше. Не виждаше смисъл в това да се занимава с момичета. Беше твърде ... пискливи, досадни, изморителни. Унищожителни. Ако имаше образ, който да изобрази Дявола то това щяха да са жените.

-Знаеш ли .. – приближи се малко по-близко и по-близко. Внимателно постави ръката си върху нейната. – бих – сложи другата си ръка върху дясното и рамо и леко я бутна назад. – искал – сложи единия си крак между нейните, лицето му се приближи заплашително до нейното – да – затаи дъх и мина от устните по брадичката към ухото и, без да я докосва. Единствено дъха му и нищо повече. Нарочно се бавеше. Не каза цялото изречение направо. Караше я да е нетърпелива. Да го моли с поглед. А той от друга страна само се усмихваше с една невинна физиономия. Изведнъж спря. Погъделичка ухото и с дъха си и каза твърдо. – Не те виждам повече.
С тези си думи се дръпна от нея. Пукаше ли му за това, което прави? Абсолютно не. Всички бяха еднакви, а и в главата му беше само едно. Какво ли прави Шин Юн сега? Нали щеше да иска да наблегнат на ученето вместо да слушат как момичетата се кикотят за това колко готин бил Юн? Сигурно не. Защо му е да се занимава с учение когато можеше да се живее живота.
Излезе от къщата на Хонг-нан и за довиждане получи ... можеше да се закълне, че това бяха половината мебели от стаята и летящи към него. Е едно беше сигурно. Твърде много врява вдигаше за едното нищо. Да каже, че са били сериозни отношенията им, добре, но това си беше чисто и просто забежка. Не е като да са били пред женене, а и ходеха само няколко дена.

Върна се в сиропиталището и когато мина покрай двора веднага чу познат глас. Беше на Шин Юн. Тръгна натам и точно когато се канеше да го извика се спря. Застина на място. Пред него се откри гледката на Шин Юн, който се целуваше с момиче под онова дърво, където приятеля му обичаше да си подремва. Гледаше и пламъчето в очите му изгасваше заменен от нещо ново. Някаква празнота. Странна тъпа, досадна болка като че от отрязан крайник се появи в сърцето му. Сякаш имаше рана, която мина през него. Почувства се тъжен и бесен, гневен и някак опиянен. Искаше да избяга, но и да остане. Искаше да ги раздели, но нещо го спираше. Да не би да харесваше това момиче? Та дори не знаеше как се казва.
Секунда или две, който му се сториха като хилядолетие ми трябваха, за да се съвземе. Обърна се и тръгна навътре в постройката. Май беше време за някой урок. Странно, но през годините беше свикнал да приема уроците като бягство, а не като наказание.
Липсата на апетит и безсънието бяха само началото. Странното чувство не изчезваше, а само го запълваше. Задушаваше го, притесняваше го. Заспиването беше като ад. Щом затвореше очи виждаше само едно. Онази целувка. Онази проклета целувка. Спомняше си желанието да развали момента и несигурността, която придоби в онзи миг и така тихо, без никой да разбере започна да проклина всяка една вечер.
Събуждането пък се превръщаше в изпитание за волята. Да стане ли? Да види ли отново онова момиче, което явно му се заби в главата като досаден пирон? Да отиде ли на училище? Струва ли си наистина? Струва ли си да се тревожи за това? За жалост спомена остана болезнен, явен, прогарящ душата и съзнанието на Дже. Не можеше да го изтрие, колкото и да се опитваше. Бавно откри, че всеки нов ден в мъка.
Няколко дни по-късно видя подобна сценка, но този път с друга девойка. И странно, но чувството се засили. Гнева се увеличи до неизменно. Ръцете го засърбяха. Усети гъдел в душата. Отвратително чувство, което сякаш го намушкваше, сякаш забиваше нож в душата му. Отмести поглед и тръгна на някъде, далеч от това място, но когато разбра какво всъщност се случваше се спря. Очите му се разшириха. Дъхът му секна. Ушите му зашумяха. Колко тъп беше само. В този момент разбра, че не е харесвал момичето, а ... най-добрия си приятел.

Застина на място. Погледна земята и впи болезнено пръсти в скалпа си. За миг, само толкова беше нужно, целият му свят се завъртя. Чак сега разбра, че онова липсваше чувство, празнотата всъщност е заради Шин. Че вече някой се е насадил най-нахално в сърцето му. Мисълта за Шин Юн бавно започна да се разпръсква като отрова по съществуването му. Обсебвайки всяка една мозъчна клетка, всяка една представа за това що е любов. От онзи ден нататък Дже започна да смята любовта като напаст, жесток импулс, който му харесваше да притежава.
За жалост и друго нещо се появи. Чудеше се как ли да го съобщи на Шин, дали е наред да го каже на глас? Май не. Просто щеше да се държи както досега. Та той беше най-добрия му приятел и някак не искаше да го изгуби. А и му стигаше възможността да е близко до човека който обича. Щеше да се отнася с Шин като с бижу. Да не прави нищо, което да не му харесва. Просто щеше да е негов приятел и нищо повече само и само, за да не го загуби.
***

Гледаше внимателно Юн в очите, макар и концентрацията да му отиде на кино още в момента, в който нагълта първата глътка алкохол. А с нея и контрола изграден през годините съжителство просто изчезнаха. Сигурно ако беше с всичкия си в момента щеше да се дръпне, защото със сигурност на сутринта Шин ще го гони да го пребие. Чувстваше се като използвач, като някой, който просто се възползва от момента / макар че ... той самия не беше момина сълза в момента /. Най-страшното беше, че изобщо не му пречеше развоя на събитията.

Вдигна ръцете си и ги сложи на първото копче на ризата на Шин. Разкопча го. Същото последва и с останалите и за миг сложи ръцете си на хълбоците му. Усети леко стягане в Шин и това го накара само да се подсмихне. Странно приятно електричество се разнесе из цялото му тяло забивайки в една определена точка. Покара пръстите си по плочките на корема му, по гърдите изучавайки внимателно тялото на Шин само с допир. Накрая се спря на раменете му и свали ризата от гърба му. Накрая го прегърна през врата и впи устните си в неговите. Напълно изключвайки и с последната си капка здрав разум. Напълно пренебрегвайки малките ангелчета на уж „Добрия“ и „Лош“ Дже, които му крещяха още в момента, в който хвана чашката. Намираше най-умното нещо, което можеше да направи в такива моменти да е просто да не мисли. Да изключи мозъка си, това, което те дърпа назад, всичко и да се остави на интуицията. Тя щеше да му нашепва правилните неща, правилната посока стига да я слуша. Едно беше сигурно. Интуицията на следваше правила, морални ценности, предразсъдъци. Подсъзнателно щеше да му казва какво, как и кога да направи.
Притисна тялото си към това на Шин. Искаше да му се отдаде покорно. Трепетно, някак жадуващо. Малката целувка бавно се превърна в будуващ пожар. В ненаситен танц. Очите му бавно придобиха онзи типичен премрежен, влажен поглед с блясък от сладострастие. Страните на лицето му се изчервиха, а сърцето му заби дори по-бързо от по-рано. Откъсна устните си от тези на Шин и леко, феерично, като че беше направен от най-финия порцелан, докосна кожата по шията му оставяйки след себе си лек хлад от студената вечер и усещането, че някога е бил там.
Този тип взаимоотношения с човек, чийто предпочитания не знаеш винаги беше малко ... сложна работа. Пипкаво си е. В такива моменти действаш воден от сетивата си. Предпазливо стъпваш върху почвата. Наблюдаваш реакциите на другия. Та нали част от удоволствието е не само ти да се чувстваш добре, но и другия. А и щеше да бъде честен пред себе си като каже, че имаше намерение да присвои всяка частица от Пак Шин Юн, да остави смътен спомен, че му се е отдал с удоволствие, възбуда, страст. Че за една нощ е бил напълно негов и обратното.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Вто Юни 20, 2017 9:16 pm

Park Shin Yoon. написа:
Имаше нужда от спасение. Никога не беше искал да забрави, но имаше нуждата да го направи... А през всички тези години дори не бе опитал, не успяваше да прогони един определен индивид от ума си, но това бе, защото все още се държеше за шепа невъзможни и немислими чувства. Чак сега разбра, че невъзможното всъщност беше именно това да го забрави. Сънг Дже Мин не беше кой да е в живота му. Беше единственият. Онзи, който по необясним начин открадна сърцето му. Как ли бе успял, при положение, че беше негова противоположност и непрекъснато го дразнеше? Трябваше по-рано да се досети, че не би търпял току-така някой с подобен характер. Дали нещата щяха да са различни сега, ако бе получил това прозрение дори ден по-рано? Беше късно за такива въпроси.

Вълна от хиляди усещания завладя сетивата му като палитра с омешани цветове. Усещаше нагорещеното тяло на Дже до себе си, сладкият омаен аромат на дъха му, който обгръщаше лицето му. Щеше му се да каже, че не знае защо не се изненада. Не се изненада, че другият отвърна на целувката му, че потърси сам устните му за още. Знаеше причината, която не се коренеше в алкохола в кръвта му, а в чувствата, стаени в сърцето му. Всъщност Шин не можеше да остане сляп за това. Знаеше отдавна, навярно отпреди самият Дже да го осъзнае за себе си. Можеше да го види в погледа му, в малките отенъци, които носеха жестовете му. Дже Мин се държеше с него по специален начин и макар това между тях на пръв поглед да беше просто дълбоко истинско приятелство, ако си с човека почти непрекъснато няма как да не забележиш, че там се крие и нещо друго, нещо различно и непознато. Шин го виждаше в очите на приятеля си всеки път, в който погледите им се срещаха. То бе там, но сякаш на нкодиран език, който Юн не владееше. Постепенно нещата все повече ву се изясняваха. Дори усмивката на Дже към него носеше своите скрити послания. Спотаена надежда, всеотдайна любов... Все нюанси, които несъзнателно издаваха единствената тайна на Дже, която не му бе споделил. И атка и не събра смелост да го стори. Шин бе сметнал, че не тряба да размишлява върху чуждите чувства и че щом това бе решението му, то значи се чувстваше добре в това положение, значи искаше да запазят приятелството си. Нещата не се промениха, но някъде вътре в сърцето на Шин всичко се бе преобърнало наопаки. Не можеше да отвърне поглед от Дже, когато забелязваше всичко. Промяната в блясъка на ирисите му, когато го видеше с някое момиче. Поривът да му каже онези неизречени думи заседнали горчиво между устните му. Всичко продължаваше в този дух, като че двамата тайно се самоизмъчваха, без да осъзнават очевидното. До онзи ден. Часовете преди мача, когато Шин за последно се срещна с бившата си, На Ра. Още със събуждането си се бе опомнил, като че някой го бе изсипал кофа с ледена вода отгоре му. Хиляди тръпки бяха преминало по тялото му в мига, в който го изрече на глас, на самия себе си. Веднъж завинаги.

Забелязваше чувствата на Дже не защото имаше невероятна наблюдателност и ставаше за профайлер, а защото ги споделяше, защото се чувстваше по същия начин. Погледът му винаги бе пробягвал с неосъзнат копнеж по онова момиче, което държеше Дже за ръка и му се умилкваше. Но това бе, защото му се искаше тайничко да е на нейното място. Той да бъде единственият, който преплита пръстите си с неговите. Единственият, който разрошва косицата му, който краде дъха му...Искаше му се да го направи изцяло свой и да заличи всеки чужд допир по него с изгарящи страстни целувки. До онзи момент двамата просто се страхуваха да направят подобна крачка, да навлязат в този непознат океан, изменяйки напълно досегашния си курс.Беше по-лесно да са просто приятели, както досега. Но познатите им води все повече ги тласкаха натам, към границата, която се бояха да прекрачат.

Лекият, ефирен допир на Дже разпалваше неконтролируемото желание за още. Хладните му пръсти се спуснаха по него, подканващи го да го притисне към себе си, да го поеме в обятията си. Огънят се разрастваше до бедствено положение с всяка секунда, изпълващ тялото с бушуваща кръв, премрежващ погледа и ума. Не след дълго другият започна бавно и демонстративно да сваля дрехите си пред него. Предизвикателният му поглед накара Шин да прехапе устна, за да се възпре от това с един замах да разкъса всичко що е плат по него. Вместо това просто гледаше и чакаше, подобно на кръвожаден хищник в джунглата, който дебнеше своята плячка. През това време се зае да премахне своите собствени дрехи, за да не му пречат повече. Когато се стигнеше до такива моменти, всичко подобно бе излишно. Оставаха две изгарящи от страст тела, готови да се слеят.
Когато и най-малката пречка бе премахната, двамата се оставиха на всепоглъщащата изгаряща топлина да ги завладее напълно. Сложните излишни мисли, които не променяха нищо, отдавна си бяха отишли. Изгоряха в нажежения въздух наоколо като лист смачкана непотребна хартия. Шин се покатери като пума върху Дже и го обходи с непроницаем поглед. Бавно се наведе и целуна челото му, заравяйки пръсти в гъстата му, копринено мека коса. Слезе към брадичката, а дъхът му премина през устните на другия като лек вечерен полъх, но той умишлено ги остави да потрепват в погубваща жажда, както скитник в пустинята, останал без запаси от вода. Прехвърли се на шията му, като остави там своя отпечатък. Само няколко секундна целувка бе достатъчна, за да спука фините капиляри по шията му и да остави след себе си розовеещия белег. Подсмихна се самодоволно и се спря на ключиците, които в момента се бяха очертали ясно от напрежението и желанието, изпълващо Дже. Шин ги очерта с показалец, а внезапният студен допир накара косъмчетата на тялото под него да настръхнат. Езикът му заслиза все по-надолу, за миг заигравайки се със зърната му. Помещението се огласи от несдържаните стонове на другия, което само помагаше на Шин да унищожи всичките си морални бариери и убеждения, които го контролираха допреди минути. Нещата бавно, но сигурно започваха да следват естествения си ритъм. Този на сърцето, пораждащ импулсите на тялото.

Всяка следваща целувка ставаше все по-страстна, всеки следващ допир – все по-настойчив. Дже вече се беше възбудил и не спираше да нашепва името му отново и отново, докато Шин изучаваше и подготвяше тялото му за следващата стъпка. Това да го направи свой, да слее с него и да разбере защо така влудяваше цялото му същество. Щеше му се да има някакво логично обяснение на това, но нямаше. Поне не такова, в което да вярва. Усети как другият изпъва тялото си като струна, когато Шин намери правилното място. Всичко се случваше като на сън, а изглеждаше сякаш го беше научил отнякъде. Знаеше точно какво да направи, къде да докосне за да получи желания ефект, но всъщност беше просто интуиция. Реакциите на Дже само го насочваха дали е на прав път, а когато той приклещи с пръсти няколко кичура от косата му, веднага разбра, че му казва да не спира. Усещаше лекото потрепване на ръцете му и осъзнаваше, че го беше страх. От болката, навярно. А може му беше за първи път? Нима никой друг не го бе направил свой досега? Шин се надигна малко и впери поглед в зачервеното му лице. Дъхът му излизаше на пресекулки измежду пресъхналите му устни, премреженият му поглед също издаваше известна доза несигурност, но и готовност за пълно отдаване. Показваше му, че бе готов да му се отдаде напълно. Юн се закле, че дори да не е първият, оттук нататък ще е единственият човек, който ще го има.  Сега щеше да остави отпечатък, който Дже никога нямаше да може да изтрие. Щеше да обладае съзнанието му по начин, който  Дже никога нямаше да може да забрави. Щеше да го накара вечно да го усеща в себе си и около себе си, така че Дже никога нямаше да може да избяга от присъствието му. Никога вече.
Краката на другия се обвиха около талията му, а в следващия момент ръцете, досега заровени в косата му, се вкопчиха яростно в гърба му. Викът на Мин огласи малката стая, карайки дори стените да се изчервят. Шин най-сетне посрещна устните, които до търсеха жадно в тъмнината, но бързо се отдели от тях. Погъделичка ухото му с топлия си влажен дъх, а после го гризна леко. Тялото му не спираше да се движи в умерен ритъм, усещайки как запълва другия, как го завършва като готова скица, на която бяха добавени цветове. Изведнъж чуждите пръсти, шаващи по гърба му, се насочиха по-нагоре, почти до лявото му рамо. Точно там се намираше единственият белег, който му бе останал от катастрофата преди четири години. Като от нищото изпита пареща болка, стрелата прелетя през съзнанието му и се заби в центъра на белега, наподобяващ червена месечина. В този момент горчивата буза неумолимо върна болезнените спомени в съзнанието му. Те изникнаха съвсем неканени и нежелани, във възможно най-неподходящия момент. Изгуби контрол над себе си отново. Изпита непоносимост към неговият допир на точно това място. Не искаше да го разучава, не искаше да го вижда, не искаше да го пита къде откъде го бе получил. Изправи тялото си, хващайки ръцете на Дже и стискайки ги силно межу пръстите си. Отдели ги от себе си и изръмжа тихо, но докато другия в се още не бе осъзнал какво се случва, той го застави да се обърне с гръб и да опре ръце на земята. Шин прокара длан по Дже, а после стисна няколко кичура и изви леко главата му назад. Този път движенията му стана по-груби, а скоростта им се почакваше. Дже изстена и сякаш отправи молба, която обаче беше пренебрегната. Шин не го чуваше, не и в този момент.

***
На сутринта му се наложи да се изниже от стаята бързо и изключително безшумно, като някоя нинджа. Вече закъсняваше за тренировки, а и не искаше да събужда Дже толкова рано. Сега разумът и съвестта му отново изпълняваха совите функции и той се чувстваше виновен, задето го изтощи толкова снощи. Беше засрамен от себе си, въпреки че не съжаляваше да нищо. Преди да излезе се загледа в спящия Дже, който сякаш се намираше в друг свят. Прехапа устна при спомена за страстната вечер и го обля гореща вълна. Щеше му се да остане още, но се боеше, че после нямаше да е способен да се отдели от него, или да го пусне. Не искаше да е толкова зависим от него, мразеше чувството непрекъснато да се нужда от досадното присъствие и топлината на другия. Вече не проклинаше деня преди четири години, а момента,  в който двамата бяха попаднали в едно сиропиталище. Ако никога не се бяха срещали, навярно животът му нямаше сега да е така сложен. Мислите му бяха егоистични, но щеше да е по.лошо ако онази предишна загриженост отново се пробуди у него. Най-малкото, което искаше сега, беше да му пука прекалено много.
Щом пристигна на игрището, не се изненада, че вече бяха започнали мача без него. Все пак още не му и беше позволено да играе отново, но въпреки това Шин загря с малко упражнение и една кратка обиколка. Омръзна му всичко да се повтаря, да бездейства всеки път и да наблюдава с тъп поглед останалите, които не го вълнуваха. Когато се поизмори приседна на скамейката, взе у себе си десния си крак и го заразтрива. Не чувстваше, че му има нещо, но проклетникът го предаде точно, когато не очакваше. Защо ли всички трябваше да го предават, включително собственото му тяло?

Глупавите размисли отново го налегнаха и той въздъхна, оглеждайки се наоколо. Мачът бе в разгара си и някой, да не повярваш, беше вкарал гол. Фен групата му отново го дебнеха и щракаха снимки с телефоните си. Странно, но не видя онази преследвачка от вчера. Хьо Рин ли беше? Не че имаше значение...
Изведнъж погледът му се спря на Дже, който се задаваше в далечината. Очите му с леко закъснение се разшириха.
- Дже...?! – каза на себе си и автоматично се изправи от мястото си. Осъзна, че не бе готов да го срещне. Не точно сега. Не и без да се размекне. Краката му сами се задвижиха и той бързичко се скри от полезрението на Дже, преди да го е видял. Прецени, че ако беше отишъл при него сега, между тях щеше да настане онази омразна неловка тишина, така че беше по-добре първо да се подготви. Влезе в сградата на училището, където пък го чакаше друга, вече неприятна изненада.
- Пак Шин Юн! – изрече името му на висок глас, когато той реши просто да подмине тъмнокоската, сякаш не беше забелязал. Той се спря, подпирайки се на сивите шкафчета от своя ляво. Хьо Рин побърза да се изпречи отново пред лицето му, като скръсти ръце пред гърдите си и го погледна със странна усмивка. Защо ли всичко у нея изглеждаше повече от зловещо?

- Слушам те! – рече с нервна усмивка и я подкани да каже каквото имаше. Мразеше да го гледат втренчено, а тя правеше правеше точно това и то без капка свян. Сякаш щеше да продължи, независимо какво ѝ кажеше той. Усмивката му незнайно защо се разшири и стана привидно миличка, което я изненада, а може би я караше да вярва, че е негов тип и има шанс да го спечели. Жените лесно започваха да вярват в нещо, достатъчно бе да си го втълпят сами.
- Избирай! – отвърна кратко, като протегна двете си ръце към него. Дланите ѝ бяха свити в юмручета, очевидно криеше нещо в тях. Шинюн погледна с безразличие и извъртя очи.
- Каква е тази детинщина? Ами, ако не избера нито едната? – повдигна изразително вежда, наблюдавайки как усмивката ѝ се разширяваше.
- Знаех си, че ще кажеш това. – каза някак самодоволно. – Просто ще ти дам и двете. – смигна му леко и безцеремонно извади едната му ръка от джоба, в който я беше пъхнал. Сложи вътре две близалки.
- Какво е това, да не съм бебе? – отвърна, но в гласът му се прокрадна леко притеснение. Откъде, по дяволите, тази проклетница знаеше, че обича близалки? Можеше и изобщо да не обича сладко, можеше да обича солено, или лютиво, или горчиво... Нещо го накара да настръхне п особено неприятен начин, но усмивката остана на лицето му.
- Едната можеш да запазиш за по-късно, или да я дадеш на човека, когото харесваш. – потупа го по рамото и преди да изчака някаква реакция, просто се врътна грациозно като котка и се отправи към класната стая. Черната ѝ коса се залюля около раменете, а измежду устните ѝ излезе тихо подсвиркване. Кое ли беше всъщност това момиче?
Е, ако толкова искаха да го глезят, защо пък не? Все пак това бе доброволно решение и навярно всеки човек имаше правото да прави каквото реши за някого другиго. Шин сви рамене и пробра близалките в джоба си. Настроението му изведнъж се промени. Искаше да се разходи, не му се караха следващите часове. Реши да избегне погледите на фен групата девойки и тези на учителите, затова реши да излезе от другия вход. Трябваше да прескочи оградата, но за него това не представляваше никаква трудност. В края на краищата, ако не той, то кой беше най-добър в бягствата?
Приземи се плавно на земята с отдавна заучената прецизност и равновесие. Надигна се и изтупа дрехите си за всеки случай. Усмихна с вяло на себе си и тъкмо понечи да тръгне, когато вдигна поглед и го видя... Отново беше Дже. Този път нямаше как да предотврати срещата им, тъй като прия...съквартирантът му стоеше на два метра от него и го гледаше с някаква доза съмнение. Имаше чувството, че дори е напът да му се ядоса, но нямаше да се учуди, ако е така.
- Шин Юн-а, избягваш ли ме? – попита го направо, което предизвика спонтанна усмивка върху лицето на Шинюн. Внезапно обаче той върна сериозната си физиономия и с остър, пронизват поглед се оправи към Дже. Когато скъси рязко дистанцията помежду им и се оказа на няколко сантиметра от него, другият изведнъж изгуби целият си насъбран кураж и речник. Шин не отмести поглед от него, но на Дже от своя страна му трябваха около две минути, за да вдигне очи.

Шин не сдържа смеха си.
- Разкарай този виновен поглед. Да не си извършил престъпление?
Направи му жест с поглед да го последва. Наблизо имаше парк, точно зад училището. Двамата вървяха и се чуваха само стъпките им. Същата онази тишина, която очакваше. Не беше толкова неловка, колкото очакваше, навярно се бе подготвил за нея като за нещо неизбежно. Предполагаше какво си мисли сега Дже. Сигурно се питаше как би следвало да се държат сега. Както преди вчерашната вечер, или по някакъв различен начин? Шин въздъхна и седна на едва свободна пейка под голямо дърво, което пазеше сянка. Как мразеше въпросителните...
- Дръж. – каза небрежно, подавайки му едната близалка, която току-що изкара то джоба си. Дже приседна до него и все още без да казва нищо, пое сладкото изкушение между пръстите си. Погледна го въпросително, но Шин не добави нищо. Просто отвори своята близалка и най-спокойно се излегна на пейката, поставяйки глава в скута на Дже.

- Хей, Дже Мин... – след името му се спря. Нещо го спря. Забрави какво щеше да му каже. Може би защото нещата, които искаше да изрече на глас, бяха прекалено много и всеки път се сбиваха в съзнанието му, превръщайки го в хаос. Всъщност осъзна, че не иска да му каже нищо. Просто да произнесе името му. – Нищо. – добави и върна близалката в устата си.
За миг затвори очи. В момента настроението му беше такова, че позволяваше на душата му да се отпусне. Знаеше, че няма да е задълго, но поне веднъж, поне за час, дори за секунди... Стигаше му. Имаше нужда да не обмисля нищо. Да не задържа никоя мисъл задълго в главата си. Щеше му се и да можеше да започне всичко наново. Ала знаеше, че този негов живот вече не му принадлежеше. И знаеше, че демоните скоро щяха да се върнат за него, за да си искат своето.



Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Вто Юни 20, 2017 9:17 pm

Seung Jae Min написа:

Събуждането беше паметно. Определено беше такова. За разлика от всичките пъти, в който беше прекрачвал границата и да се отдаде на изкушението, което смее да твърде пред себе си .. до преди ден, два или май бяха три, е все тая. Преди да се появи Шин единственото изкушение си беше старателно направените цигарки със тревичка. Усещате главата си като, че стотици жужащи пчели се бяха загнездили там и си правеха кошер. Или фетиш парти. Я от кога беше станал като пумпал? Всичко му се въртеше, сякаш някой го беше навил и после пуснал така. Пружинките в главата му започнаха да изпускат. Летвата да се разхлабва. Болката да се усилва. Май чуваше камбанки. Ама не от ония хубавите, където сякаш приветстват ангелчета и херувимчета. О не. Тия камбани викаха демони. Или по-точно само един.

Със скоростта на онова дето пълзи като се движи, има черупка, която прилича на завит дюшек и има антенки за очи стигна до телефона, който безмилостно „галеше“ слуха му. А как искаше да натакова всичко на онзи дето звъни. Чувстваше се сякаш беше локва, мирно стояща на земята. Погледна телефона и на момента изтръпна. Определено човека, който така упорито искаше да го чуе беше демон. От най-страшните, най-злобните и уви, най-подлите. Всъщност пред това да го чуе предпочиташе да продаде душата си на Луцифер или дори на по-страшен индивид. На самия Шин.
Натисна червеното копче. Знаеше, че жестоко ще съжалява за това, но по-добре от това да го чуе как мрънка и се тръшка като ... как веднъж го беше нарекъл .. а да „госпожица“. Г-н Канг беше може би най-страшният кошмар на всеки който опита гнева му. Той беше олицетворение за това какъв е образа на нашите грехове и как бавно ни ядат от вътре навън, само дето татенцето правеше нещо по-грандиозно. Начина за справяне с вредителите го беше издигнал сякаш е артист, а неговите жертви са изкуството. Понякога Дже се чудеше едно. Как може тоя откачалник да е на свобода, но после същия побъркан се появява в същата стая, на същата маса и просто спираше с такива мисли.

Внезапно в стаята се разнесе леко хихикане, кикотене дори. Бавно започна да прераства в смях, докато накрая не стигна истерично огласяващ звук. Усети как адреналина му бавно се покачва. Как сърцето му биеше по-бързо и по-бързо. Позабравеното чувство на опасност, което се появи едва снощи, когато Шин фрасна горката бутилка в стената, на страх се появи отново. Беше толкова прецакан в момента, че предпочиташе да се скрие някъде, където никой да не го открие. И колкото спонтанно се появи смеха му така и секна. Сякаш никога не е бил там.
Дже бавно сложи ръката си на главата, защото това, което го караше да се хили като побъркан беше болката. Преди всичко болката обземаща цялото му тяло. Чувстваше го изтръпнало, някак притъпено. Сякаш нищо не го слушаше. Свали ръката си към врата, където стоеше малко червено петънце. Затвори очи и изведнъж всичко почна да му се връща тъпкано. Всеки един момент от вечерта. Всяка една целувка. Всяка една милувка.
Странно, но за момент си помисли, че е поредният сладък плод на подсъзнанието му. Поредният сладък сън, поредната фантазия поради несъобразено използване на вещества, играещи си с психиката му. Само, че този път имаше един фактор, който нямаше как да пренебрегне. В името на всичко що броди по земята. Тоя път беше и гол. Все още усещаше парещия дън на Шин по кожата си. Топлината му снощи беше толкова истинска. Надали би могъл да си го представи. Чак толкова вглъбен в себе си  не беше. Чак толкова шарен неговия вътрешен свят не беше. Едно беше сигурно. Снощи всичко, което си спомняше се беше случило.
***
Денят мина в няколко неща. Първо беше събуждането. След това му едно почти цяла вечност да се вдигне от леглото, да се приведе в нормален вид на свежарка като всеки ден. Да се навлече колкото му душа иска. В случая дрехите бяха нужния щит за собствено успокоение. После беше телефонният разговор и петте минути на ръмжеше от съседната линия докато тактично гласът на г-н Канг нашепваше „Келеш, отивай на даскало иначе ще се върнеш в семейния дом.“. Имаше го и преследването, а мишената се наричаше Пак Шин Юн. Поне се опита да го намери, но хе ти на. Никъде го нямаше, а не трябваше ли да е на тренировки?
Вече беше започнал да си мисли, че може би го отбягва, защото все щеше да се видят някъде си, нали? Е сигурно така беше за по-добре. Знае ли човек какво щеше да се случи ако се бяха мернали. Особено след като май и двамата не бяха на себе си снощи. Ама само май. Не че съжаляваше. Не че не му се искаше да стане нещо такова по-рано, но .. не беше сигурен как трябва да се държи сега с Шин. Дали да е както преди? Кретен, който му влиза в личното пространство. Или сега трябваше да е малко по-резервиран и внимава с всяка стъпка, която прави около Шин Юн? Не беше особено сигурен. Не е като досега да е имал такъв проблем.

Крачеше бавно из алеята пред даскалото и се чудеше за две неща. Първото беше дали да влезе в лекции. Не е като да са особено интересни или пък да научи нещо ново, освен може би да си доспи. Хмм, това не беше лоша опция. Другото, което му се въртеше в главата беше, че ако пропусне лекциите е все едно си слага въжете около шията. За момент пресметна всички възможни сценария и накрая стигна до извода, че ще влиза в лекциите. Е да, ама в момента, в който се запъти към стаята нещо започна да шумолеви до него. Обърна погледа си и кой да види. Самия Пак Шин Юн.
Пое си дъх. Изпълни белите си дробове с въздух, че усещаше, че ако Шин се приближи способността да диша щеше да отиде по дяволите. Някак си .. усещаше, че Шин щеше да му действа както криптонита на Супермен. Тотално отслабване на силите, а такива му трябваха.
- Шин Юн-а, избягваш ли ме? –изрече някак нагло, с куража на човек все пак уважаващ се поне малко. И съжали за слабата си натура. Отне му само секунди да го обезоръжи. Беше нужно само Шин да се приближи и Дже вече се превърна в изгубила ума и дума госпожица. Чак започна да се дразни на себе си. Какво беше това? Досега винаги можеше да измисли нещо с което да му затрие самодоволната усмивка от лицето, а сега? Трагедия.
Последва го щом се настаниха на пейката леко се стигна в момента, в който Шин реши да го ползва за възглавница. Гърлото му пресъхна и стисна края на пейката, защото усети как ръцете му започнаха треперят, а сърцето му заби със скоростта на състезателна кола. Сам не можеше да се познае. Истината беше една. Нямаше си и на представа какво му става. Да не би да го беше срам?
За негово спасение, или това на Шин, се случи нещо ново. Чувство на безпокойствие. Капки студена пот по гръбначния му стълб. Усещане за наближаваща опасност. И две ръце, които се обвиха около врата му. Тази сладникава миризма можеше да познае навсякъде. Това проклето дишане във шията му. Хвана внимателно едната ръка за китката, а след това и другата. Разкара ги от себе си и я завъртя така, че да застане пред него. Погледна я въпросително и се усмихна по неговия си начин.
-Заведи ме на пазар! – изтърси и това накара Дже само да се усмихна по-широко. Нито имаше  „Здравей“, нито „Добро ти утро! Дано пукнеш.“. Колко скучно. Все пак единствената друга реакция беше да и покаже Шин, който лежеше на пейката. –Ооо. Ти си онзи, който Мин гледаше онзи ден. Хубаво е да видя някой, който успява да се доближи до студенокръвния и да не бъде отсвирен.
-Не се лъжи. Шин Юн, като мен не признава личното пространство. Между другото ми е съквартирант – заяви Дже и погледна Шин като съвсем забележимо прехапа долната си устна, че да не се разсмее. Не разбра защо изведнъж му стана смешно, но определено го имаше това чувство.

Ок Ньон се приближи до Шин и клекна така, че да се на нивото на очите му. Огледа го добре. Прецени го и накрая се усмихна миличко. А къде ли остана заплаха за приближаване? Сигурно пак беше забравила. Изправи се и погледна Дже. Изведнъж се приближи до впери поглед в нещо, което явно го нямаше преди. Това го подсети и веднага сложи ръката си на врата си, там където беше смучката, че да я прикрие. Направи се, че го боли врата и трябва да го разтрие, но гадинката се приближи и отмести ръката му.

-Брей ... Дже да не би да имаш приятелка? – ушите му пламнаха. Преглътна тежко и пак върна ръката си на мястото. За миг погледна Шин, който само му каза да мълчи. А той да не мисли, че ще каже, че те двамата .. Върна погледа си на сестра си, но все още нищо не каза. Може ли изведнъж да стане умна? Да зацепи и да не пита? Де такъв късмет, просто ...
-Може и така да се каже. – каза тихо и някак свито.
-Ооо това е новината на века. Дже Мин решил, че живота на монах не е него. Съквартиранте, знаеш ли коя е? – отново застана на нивото на очите му и приближи ръцете си до лицето си уж да изглежда по-сладка. За момент сякаш гръмотевиците на Зевс, идващи от очите на Дже се стрелнаха към нея. След като Ок Ньон видя, че Шин няма да и каже само се нацупи и се върна при Дже. Настани се до него и извади от чантата си гримове като започна да скрива червеникавото петно на врата му. – Ако татенцето те види така ще те убие, знаеш нали? За него има само една истина и това е да учиш.
Дже кимна и извади телефона си. Започна да рови из нета и щом видя това, което му трябваше го показа на Шин. А именно някаква анимирана емотикока, която казваше „Виновен!“, пък сам да разбира какво искаше да му каже.
-Шин Юн. Пази го от момичетата, че освен визията си друго няма. – искаше му се да я бутне, да я разкара от себе си, но някак се сдържа. Е то единствената причина беше, че ако се мръдне Шин ще бъде проснат на земята, а не знаеше кое е по-голямото зло. Ок Ньон, която е досадница или Шин Юн когато е раздразнен. Някак чувстваше, че е по-безопасно да стои мирно и кротко.
-Но изглежда добре си е прекарал. – последния слой от пудра и май беше готова. Накара го да се види и пред себе си каза, че добре се е справила. Трудно можеше да се види, че има грим. Явно единственият и талант беше да се кипри по цял ден. Потупа я по главата и и върна огледалото. После погледна Шин и само се усмихна миличко.
-Е какво да ти кажа. Момичето беше твърде необуздано. Доста пламенна. Тежка нощ беше. – в следващия момент усети как щеше пак да се разсмее и накара Ок Ньон да се помести. Сложи ръката си под главата на Шин и я вдигна. Изправи се и леко се размърда. – Хайде на да я заведем на пазар.
***

Молът както винаги беше препълнен с хора. Навсякъде щукаха я дечица, я момичета носещи пълни чанти с какво ли не. Тримката бяха влезли в магазин за гримове и докато Ок Ньон се чудеше дали да си вземе две пудри, които изглеждаха абсолютно еднакви в очите на Дже, той хвана едно червило и го доближи до лицето на Шин. Засмя се и започна тихичко.
-Много ще ти ходи. Трябва да ти го купя. Другият път да оставяш и следи от червило по яките на дрехите ми. – с тези си думи и със скоростта на Супер Соник остави червилото и тръгна към изхода. Странно, но изпита крайно задоволително чувство от това да базика Шин Юн за такива неща. Явно Ок Ньон е социалното зло, нужно за да прекъсне чуденето за това как да се държи, какво да каже след снощи. Очевидно вещицата имала суперсили вече.
Излезе извън магазина и се огледа за Шин, но никъде не го видя. Да не би да беше по-бърз от него? Нормално, нали е спортист, но все пак .. И тогава видя две ръце на раменете се. Обърна се и видя Шин, който го гледаше с онзи поглед на хищник хванал плячката си.
-Хей, Шин Юн-а. Само се шегувах. Нали не се сърдиш?


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Вто Юни 20, 2017 9:19 pm

Park Shin Yoon. написа:
Съзнанието му успяваше да запази равновесието, което до вчера му се виждаше мисията невъзможна. В настоящия момент успяваше да се усмихва с по-малко усилия от преди. Не усещаше сърцето си като пресъхнал кладенец, толкова пусто и глухо място. Не го каза дори в мислите си, но му хареса. Хареса му Дже, припкащ около него като малко енергично кученце, дори сестра му не го подразни, което вече беше странно. В някои други ситуации би я завлякъл за косището, някъде далеч от тях. Всичко изглеждаше като златната възможност за едно ново начало. За нов, истински живот. Но винаги имаше едно „но“, провалящо всичко. Винаги имаше един демон, потъпкващ всеки нов лъч светлина, всяка изгряла надежда.
Излезе от голямата сграда, търсейки с поглед Дже. Тъкмо се питаше къде сее дянал, но точно в този миг го фокусира, облегнат на уличната лампа на тротоара. С бърза крачка премина няколкото стъпала и се отправи към него. Когато се доближи достатъчно, другия зърна червосаните му устни. Някои хора казваха, че червеното бе цветът на прелъстяването. Може би имаше нещо вярно.

- Внимавай какво си пожелаваш, Дже. – само изстреля срещу него, след което ръцете му собственически обвиха врата му и придърпаха сладкото му личице към себе си. Остави отпечатъци и по двете му бузи, по нослето и челото му. Казано направо, просто си го разцелува съвсем спокойно, както си бяха на улицата. Минаващите около тях хора, се бяха спрели и стъписано наблюдаваха кратката сценка. Някой май я и засне с телефона си.

Шин се отдръпна от другия и изтри червилото от устните си, подсмихвайки се лукаво. Не че е разбираше от шеги, напротив. Чувството му за хумор винаги му позволяваше да си позволява твърде много,у да прекрачва всякакви морални граници и общоприетата хорска логика. Някак не го интересуваше.
- Много сте сладки! Двойка ли сте??? – дочу нечий глас и се обърна. Зърна някаква девойка, проправила си път през тълпата. Имаше същия поглед като на групичката му луди фенки. Или пък всички жени имаха този плашещ поглед? Започваше да си мисли, че е второто.
- Не, разбира се. Просто се пошегувах с него.- отвърна сякаш без да се замисли, усмихвайки се миличко на аудиторията. Хм, че от това щеше да излезе цял бизнес. Така като гледаше, можеха бая пари да си изкарат с такива представления. Но и нищо чудно някой хомофоб да намине и да им срита задниците.
Иззад него се чу хорски стон на объркване и възмущение, а когато тъмнокосия се извърна да види какво става, Дже вече бе изчезнал някъде.

Видя изпадалите на земята хора, навярно съборени от някого, които тъкмо се надигнаха на крака и изтупаха гневно дрехите си. Фокусира и малката пътечка между хората и вече знаеше накъде бе побягнал глупчото. Или по-скоро Шин трябваше да наречем глупчо. Или с пъти по-негативна дума. Той знаеше, че малкото му представление може да разстрои Дже Мин, но въпреки това не се спря. Като че нямаше да миряса, докато не го унижи пред всички, докато не го разплаче. Но това не беше той. Не това бе истинското му желание.
Всичко се случи в този ден. Със скоростта на влак-стрела. Спомняше си го ясно.
Почти бе настигнал Дже, когато нещо не го накара да застине като статуя. Гледаше какво се случва и за първи път не вярваше на собствените си очи. Наблюдаваше с разширени зеници как другия бе хванат от двама непознати и завлечен към някакво черно волво. Какво, по дяволите, се случваше? Това някакъв лош кошмар ли бе, някакъв сценарий, скрита камера?

- ДЖЕ!!! – крещеше, игнорирайки напълно безполезните си мисли. Тялото му се задвижи автоматично. Чу запалването на двигателя и сърцето му прескочи удар. Престана да усеща тялото си, милионите напрегнати мускулчета, пулсиращи под кожата. Усещаше единствено силния приток на адреналин и паника. Усещаше лудостта в пълния ѝ блясък, щом колата потегли. Очните му ябълки се взираха ужасено в Дже, борещ се зад тъмното стъкло. Размитият образ се отдалечаваше все повече, докато не се изгуби в тъмния тунел, където продължаваше шосето. Отне му още няколко секунди, за да осъзнае, че краката му бяха отказали да се движат повече, въпреки настойчивите команди на мозъка. Коленете му поддадоха и кой се стовари върху тях. Усети грубия асфалт под себе си, чу бибибкането на коли зад себе си. Не им обърна внимание. Остана така, докато не прерови мозъка си за нещо, нещо полезно. Някакво помощно средство. Трябваше му информация.
- GSE15P. - прошепна на себе си. Номерът на колата се запечата в съзнанието му и се превърташе като лента на касета. Без да мисли за нищо друго, присвои си полицейския мотор на близкия тротоар и дори използва малката радиостанция на полицията, преди някой да се е усетил и съобщил за откраднатото превозно средство. Не му пукаше. В момента не мислеше особено трезво, ако бе удачно въобще да се намесват подобни определения. Всичко бе като в сън. Определено един не хубав сън, от който искаше да се събуди възможно най-скоро. И точно затова знаеше, че не беше сън.

***
Стоеше до прозореца с поглед, реещ се в нищото. Пред него, зад излъсканото до блясък стъкло, се откриваше целият център на Токио. Цветните билбордове облъчваха улиците. Хората припкаха като мравки около високите сгради. Заваля.
Шин хвърли поглед на сгънатия си чадър, красящ закачалката. Не планираше да излиза, но си спомни кого бе изпратил навън без чадър. Колкото и време да минаваше, ако ще и след десет години, той осъзна, че няма да се промени. Чувствата вече бяха завладели всяка част от него. Мислите бягаха винаги в една и съща посока, като еднопосочен влак, знаещ един единствен маршрут. Никой не можеше да залъгва себе си вечно.
Бяха изминали две години. От момента, в който призна пред себе си и разгневи още повече демоните си. Цели две години, които сякаш не съществуваха. Беше като вчера. Помнеше всичко повече от ясно.
Изоставеният склад. Ехидната усмивка на похитителя на Дже. Борбата да стигне до него. Куршумът, който успя само да го одраска.

Стъклото, с което собственоръчно уби човек.

Да, той се бе превърнал в убиец. Това се бе случило много отдавна, но сега бе различно. И макар някои да го бяха нарекли самозащита, каквото беше, Шин се бе ужасил. Не защото бе забил стъклото в шията на мерзавеца, а защото в онзи момент поиска да го направи. Искаше да отнеме живота му, а след това му хареса. Когато осъзна, че бе все още жив, когато видя как другия се строполи на земята. Гледката породи спонтанна усмивка на лицето му. Ето кое го накара да изпадне в тих ужас. Не беше убийството, не беше и полицията, която дойде и го арестува.

Този ден бе станал още по-забавен, когато Шин се намери в мрачната стая за разпит. И излезе, че бива разпитван от не кого да е, а самия осиновител на Дже Мин. Не знаеше кой стои от другата страна на стъклото, но предчувствията му не бяха хубави. Въпреки това не трепна дори когато г-н Канг насочи пистолет срещу него. Не предположи, че го подлага на тест.
- Това доказа теорията ми, Пак Шин Юн. – разнесе се грубият му глас. – Дори не трепна, щом видя пистолета ми, което може да значи само две неща. Или си убиец, или не ти е за първи път да опират пистолет в слепоочието ти. Който и да е варианта, няма да те отведе до нищо добро., затова защо не ми кажеш цялата истина, преди положението ти да е станало по-лошо?
Безмълвно слушаше думите на ченгето, който му бе изнесъл цяла реч, все аз неща, които вече знаеше. Очевидно го бе проучил и бе вече добре информиран за сем.Накамура, което го бе взело под крилото си. Караше го да признае каквото и да е, че да може да го осъдят, преди някой влиятелен член на Якудза да го е измъкнал от цялата тази каша. Но Шин не беше вчерашен глупак. Поне не в тази област. Отказа да говори без адвокат.

- Аз спасих живота на сина Ви. – бе единственото, което промълви на разпита. – Нищо повече, или по-малко. Не е редно да ме държите тук.
Наложи му се да кисне в затвора, докато съдът не се произнесе. Цели две седмици. Изглеждаше кратко време, но бе предостатъчно за създаване на нови „приятелства“.  Дже идваше на свиждане всеки ден, но Шин отказваше да го види. Отпращаше го поради куп причини. Основните бяха въпросите, които щеше да му задава. В един от дните пък дойде баща му. Така де, същият ония агент или каквото беше, за който Шин бе трън в задника от първия път, в който се видяха. С най-голямата си наглост му идваше на свиждане и му каза, че прехвърля случая му на друг, защото заминавал за Япония. Шин се питаше това какво общо има с него, докато картинката не му се изясни. Г-н Канг поиска от него да убеди Дже да замине. Сякаш бе наясно, че единствен той би могъл да го стори.
- Ако ми направиш тази услуга, ще съм ти длъжник.. – едва бе изрекъл последното, но Шин си признаваше, че може да преговаря. Това бе предложение, което успя да го изкуши и да приеме. Можеше да е само в негова полза. Не бе хубаво нещо да си нечий длъжник, но за сметка на това нямаше лошо някой е твой длъжник.

На следващият ден Дже отново бе дошъл да го види, като този път късметът анй-после му се усмихна. Сърцето на Шин се сви като го видя. Бе блед, с изпито лице и черни кръгове под очите. Изглеждаше като някой, който е се храни ли спал в продължение на дни.
Едно „Да не си полудял, бе!?“ се разнесе по негов адрес, дори не разбра кога му се бе ядосал и му се бе разкрещял.

- Дже Мин-а... още имам право на едно желание към теб. Помниш ли онази вечер? Обеща ми, че ако се върна, ще ми изпълниш едно желание. – започна темата, щом се успокои и успя да говори с нормален тон. Другият го слушаше, а когато Шин стигна до следващата част, сви юмручета в скута си. – Искам да заминеш, заедно с баща си и сестра си. Това е желанието ми. – направи кратка пауза, през която наблюдаваше реакцията на другия. Когато той едва успя да разтвори устни, Шин продължи. – Не съм свършил. Това не е сбогом. Не те отпращам далеч от себе си.  – каза спокойно,  не отделяйки очи от влажния поглед на Дже Мин.

– Щом се измъкна оттук, ще те последвам. Бъди сигурен, че ще те намеря. Чакай ме. – довърши, поставяйки ръка върху прозрачното стъкло, което ги делеше. Знаеше, че другият ще го послуша. Знаеше, че му повярва. Знаеше също, че той самият щеше да изпълни казаното. Винаги го правеше. Дори един ден да се превърнеше в истинско чудовище, това нямаше да се промени.
***
Денят бе мрачен и студен. Гъстите купести облаци бяха покрили небосвода. Шин Юн се загърна в дългото си палто и хвана под ръка годеницата си. Беше време за театър. Двамата тъкмо излязоха от колата, когато Хьо Рин се обърна към него с поглед, изпълнен с очаквания.
- Ще видиш, че направи добър избор, като се съгласи да ме избереш.- прошепна чернокосата, присламчвайки се нахално към него. Разбира се, беше ѝ ясно, че не я обича и не заради това беше с нея. Дори имаше вероятност да знае истинската причина, но просто да я игнорира.

-  Не избрах теб, а фирмата. Кадрите изглеждат обещаващи.- отвърна ѝ без да я поглежда, тръгвайки към голямата лъскава сграда, откриваща се пред тях. Фармацевтичната компания „Сиан Вю“ бе най-известната такава не само в Япония. Бизнесът бе процъфтяваш, а всички служители биваха подбирани чрез специално интервю на закрити врати. Бе се оказало, че добрия приятел на г-н Накамура, бе управлявал всичко това. Чичото на Ким Хьо Рин. Преди само мисълта да я вижда редовно, му се струваше немислимо досадна. Но всичко се бе променило, когато видя списъка с настоящите служители на „Сиан Вю“. По-точно, когато прочете името „Сънг Дже Мин“. Бе чакал твърде дълго. Бе завършил колежа в Америка,защото му бе обещано след това да се върнат в Япония и никога вече да не стъпят в щатите. Не ги харесваше, чувстваше мястото прекалено чуждо, но имаше нужда от тази диплома, от проклетата хартийка. За тези две пропилени в чакане години, трябваше не просто да се върне. Трябваше да си издейства място, възможно най-близо до Него. През цялото това време, демоните отново бяха превзели съзнанието му, отново му бяха припомнили онова, заради което на първо място бе потърсил Дже.

Влезе с уверена крачка, заедно с годеницата си. Фалшивата, но чаровна усмивка, се появи върху лицето му, докато лъскавите му обувки с финес докосваха бляскавия под. Всички служители се подредиха в две редици и им направиха място, покланяйки се на новия си шеф. Шин игнорираше рутинната любезност към него, вперил поглед някъде в края на редиците. Пулсът му се учести, макар и да не свали маската си на важна персона. Преминавайки през Дже, забави леко крачка и незабелязано мушна малко листче в ръката му. Най-напред трябваше да мине през офиса на главния шеф, че официално да му предаде поста „президент на компанията“. Затова и беше взел със себе си Хьо Рин. Любимата племенница на стария, винаги замъгляваше преценките му, всъщност самата тя бе препоръчала Шин за шеф, като смяташе, че така ще спечели сърцето му. Имаше и друг начин да се манипулират хората, освен чрез страх. Заблуда. Най-лесният начин, който бе безболезнен до края.
Настани се на новото си бюро, наблюдавайки как бившия шеф напуска офиса, заедно с прекрасната си племенница. В крайна сметка всеки гледаше собствените си интереси, собствените си цели. Кой се интересуваше от нечии несподелени чувства? От нечия болка? От някой, далечен за душата му? Хората бяха устроени така, че да им пука само за онова, с което те самите се чувствата свързани по някакъв начин. Това бе голата истина.

- Казах ти, че ще те намеря. – закачливият му глас се разнесе из помещението, когато пред него се изправи Дже. Съдейки по шокираното му изражение, навярно не го бе очаквал. Поне не днес. Или не с подобна изненадваща поява. А на тъмнокосия не му пукаше. Никак. Отдавна бе загубил своя разум и съобразителност. А може би никога не бе имал такива екстри?

– Този път, Дже... – доближи се до него и прибра един кестеняв малък кичур зад ухото му. Очите му пронизаха неговите. Попиха чертите му отново, сравнявайки ги с последните си спомени. Не се беше променил, освен, че беше станал по-уверен от преди. Поне преди да скъси дистанцията помежду им. - ...никой от двама ни няма да ходи никъде. – ъгълчето на устните му се разтегна в усмивка, криеща непреодолим копнеж. Не можеше да го опише. Да опише какво би направил за Дже. За да го направи щастлив и нещастен. Пък и... как можеше да го направи щастлив, ако преди това не го направи напълно нещастен? Пръстите на ръката му безцеремонно се усукаха около врата му, рязко го притеглиха към себе си. Впи устни в неговите, без никакво предупреждение. И да не го беше споменал, нямаше значение. Дже бе вече негова собственост. Неговото ценно притежание. И това не се бе случило преди две години, когато спаси живота му. Беше се случило преди шест години, когато Дже му покажа какво е  предателство. Не можеше да го забрави. Също както и чувствата си към него. Не го интересуваше какво смята Дже Мин по въпроса. Не го вълнуваха обърканите му мисли в момента. Защото вече бе отнел правото му на избор и ако се наложеше, щеше да му го покаже по по-явен начин.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Вто Юни 20, 2017 9:19 pm

Seung Jae Min написа:
*Този път гиф-четата са само за цвят. Нищо повече.*

Преди пет месеца.

Седеше по турски на дивана си. Изглеждаше сякаш медитираше. Спокойно, тихо, всичко в него излъчваше пълното спокойствие. Лек лъч светлина погали лицето му, преди да се скрие зад поредния облак. Идилия, утопия. На пръв поглед. Изглеждаше сякаш нищо не може да помрачи спокойствието, на което се наслаждаваше.
Бавно вдига ръка пред себе си. Погледа му блуждаеше нейди в пространството. По-точно така изглеждаше. Всъщност там, където гледаше имаше само един образ. Ръката му бавно се премести, сякаш докосваше нещо много ценно, чупливо, нещо, което не искаше никой друг да докосва. В съзнанието му изплува гарваново-черната коса, леко измъчения и суров поглед, който го правеше безсилен за всичко. Всичко, което не включваше да си мисли за него. Контура на лицето, бенката под лявото око. Ясните черти, които притежаваше. Леката, заплашителна усмивка, която сякаш му беше дар божи. Протегна и двете си ръце. Всяко мускулче в тялото му започна да се напряга. Усещаше копнежа да го докосне, пръстите му да усетят топлината, която излъчваше. Просто да постави ръка на тила му. Да усети устните му върху своите.
Продължаваше да го гледа право в очите. Ръцете му уж достигнаха лицето на Пак Шин Юн, но се спряха преди да го докоснат. Всеки един ден от година и нещо насам си представяше едно и също, но щом го докоснеше Шин просто изчезваше. Като всичко хубаво. Затова този път просто стоеше така, на милиметри от лицето му, на милиметри от това да сложи пръстите си върху кожата му. Времето спря! Пространството изчезна. Малкото сърчице започна да бие по-бързо и по-бързо. Дишането му се учести само при мисълта за нещо повече от това да наблюдава една илюзия породена от болното му съзнание. И все пак усещаше как сърцето му форсира, как иска да изкочи и да падне в НЕГОВИТЕ крака. Да остане с НЕГО и само ТОЙ да го притежава.
Времето определено не беше на негова страна. Цялата енергия, която притежаваше бавно биваше изпивана. Контрола му беше под въпрос. За толкова време някой ще си помисли, че се е научил да се контролира по-добре и от някой поп, но имаше един голям проблем. Шин Юн беше неговия палач, неговия съдия и неговия грях. Бавно се беше превърнал не просто в неговата слабост, но в самият Криптонит. Беше добър като агент, почти безчувствен, защото реално не му пукаше за другите и тяхната безопасност. Егото му беше до висините, беше нахален, нагъл. Дали всичко беше с покритие .. сигурно не. Но имаше само едно нещо, което можеше да разклати нервите му, самообладанието му, професионализма. Само една мисъл за НЕГО беше нужно да разклати целият му вътрешен свят.
Ясно си спомняше дъха му. Можеше да го усети по лицето си и това го побъркваше. А той, все така безпощадно го гледаше в очите. Защо му се стори, че се е приближил? Можеше ли да стане без си го представи? Имаше ли още разстояние, което можеше да се скъси между тях? Не! За миг затвори очи, но когато ги отвори Шин не си беше отишъл. Дже от своя страна усещаше как всеки опит за контролиране щеше да доведе до един огромен неуспех. Странна искра заигра в очите на тъмнокосия. Защо досега не я беше забелязвал? Възможно ли е след толкова време да се е побъркал до степен, в която реално губеше контрол дори над собственото си съзнание, което в момента беше безмилостно завзето от мисли за любимия? И все пак имаше надежда. Малък лъч светлина, че можеше да се удържи пред сладкото изкушение, което стоеше все така послушно пред него.
Вкочани се когато Шин протегна ръка към него и я сложи на бузата му. Сякаш това беше нужно да повали целия контрол, на който беше способен. Сякаш това беше нужната съставка, която да му напомни, че той е все пак някъде там, някъде далеч от него..
Той стоеше просто така с ръка върху лицето на Дже. Пак Шин Юн, човекът, който го беше предал в ръцете на създания по-лоши и от мафията, по-лоши и от демони. Който само с това, че поиска от Дже да отиде в Япония собственоръчно го беше превърнал в нещо, което сега украсяваше хола и по-точно дивана в хола му. Изпълняваше съвестно обещанието си да го чака. Рискуваше живота си, но винаги премисляше всяка мисия, така че да се върне жив и .. е не толкова здрав в повечето случаи. Очакваше Пак Шин Юн уж да го намери. Уж да се появи, като че с магия, макар и с всеки изминал ден все по-малко и по-малко да вярваше в чудеса, вуду и такива неща. Поне накрая имаше надежда, че евентуално, някой славен ден ще се засечат. Но суровата истината, е че Шин Юн просто се погрижил, дори и когато са далеч един от друг, Дже да нямаше право на собствен избор.

Преди година и половина, когато г-н Канг беше наредил, че заминават за Япония му беше хвърлил документи, с който да го подложат на наркоразпит и ако резултатите са задоволяващи официално щеше да се присъедини към неговия екип. Само съгласието му да замине беше достатъчно, за да го лишат от правото дори да отиде до магазина без да е по наредба на шефа на екипа. Седмица предпочиташе да не ги поглежда. Да страни от тях, от ония проклети листа, но в деня, в който Шин Юн пожела от него да замине изпита онова, което не беше чувствал от четири години. Болка в сърцето, чувство, че повече няма да се видят. Тъга, пропадане в бездната на собствената си вина, гняв, ярост, неконтролируемо желание да разбие с голи ръце стъклото, което ги делеше. Същите емоциите, които изпитваше когато гледаше разпита на Шин. Кретена беше се забъркал с такива типове, че просто ... Странно, но тогава за пръв път искаше да го смаже от бой заради глупостта си. Невежеството си да започне такъв живот.
Същата вечер подписа документите и кошмара започна. Още можеше да си спомни болката от пентотала, барбамила, психостимулаторите. Как горяха вените му, как кръвта му ги приемаше, но съзнанието отказваше. И всичките въпроси за единствения човек, който някога го е интересувал – Пак Шин Юн. Още си го спомняше. Питаха го за детството им, къде са се запознали, на колко е, какъв е бил преди, какво е било съжителството в такъв човек. От лични въпроси, към съвсем далечни. И на всичките Дже Мин предпочете да мълчи. Имаше чувството, че ще го убият с толкова химически препарати в кръвта, но все пак някак се сдържаше да не проговори.

Позвъняване го изкара от мислите му. Шин се разпадна пред погледа му като снежинка, която е огряна от слънчевите лъчи. Дже бавно се размести. Установи, че не бяха минали и пет минути откакто стоеше така, а имаше чувството, че са векове. Бавно напипа телефона си. Вдигна го и го пусна на високоговорител.
-Слушам! – заяви с усилие да звучи напълно естествено и най-вече нормално. Тялото му още беше напрегнато. Сърцебиенето му беше забързано. Дори дишането му беше различно от нормалното, но щеше да се оправи.
-Повечето хора, когато са почивка излизат на срещи или пък на почивка. – чу се мек женски глас, но сякаш като го чуеш и се заледяващ целия. Това беше и нужния студен душ на Дже Мин. Нужното напомняне, че чувствата в работа като неговата са напълно недопустими. Когато емоциите са замесени има опасност от евентуален провал на мисия.

-Аз бях на среща, но ти я провали. – лека усмивка се появи на лицето му. Реално хем си почиваше, хем се тормозеше, хем беше на среща, но тая никога не би го разбрала. -  Но не си ми се обадила, че да ми изнасяш лекции за това как трябва да си прекарвам времето.
-В центъра след половин час, имаме нова задачка за теб.

В днешно време!
Сутринта беше досадна, като всичко, което се случваше в този свят. Едвам се излюпи от леглото. Явно нощните съвещания с екипа не бяха добра идея. Вече пет месеца и нищо, а трябваше досега поне нещо да се е появило. И все пак оная гадина, шефката му не му даваше да се прибере към старата си работа – да преследва терористи и да припка около казината като добро детенце. Предпочиташе динамичния живот, някак му вдъхваше повече доверие, но неее. Казаха му, че е твърде напрегнат и му е нужна почивка .. от няколко месеца, че може и година. А и бил предложен от г-н Канг, ама разбира се, той е в основата на всяко зло що го застигне.

Изправи се. Взе си един душ и в полубудно състояние се оправи за работа. Тръгна към вратата, но се сети за нещо и се върна. Хвана очилата, които мъкнеше върху себе си. Изглеждал по-умен според половината си колеги, а и така го харесвали. Та нали това е най-важното. Хората да го харесват, да му се доверяват и накрая да разбере колко точно е дебела работата с химическите препарати, които замъгляват преценката на хората.

Най-накрая стигна до главната сграда на компанията. Предпочиташе да използва краката си, защото така и така все трябваше да прави нещо с тях, та поне това. Започна да ходи с умерена походка, докато нагласяше очилата си. В ръката си стискаше няколко папки в различни цветове. Мина през охраната и показа пропуска си.

Стигна до лабораторията и навлече бялата си престилка. Заради прикритието си се беше превърнал в асистент в лабораторията. Макар че грам не разбираше от тия неща. Просто играеше роля. Наблюдаваше всички процеси по създаването на „лекарствата“ и после докладваше на висше стоящите. Накратко се бе превърнал в разновидност на скъпа проститутка / работеща както за тази компания, така и за Интерпол /, лавираща между високите изисквания на ръководството, собствената си немарливост и тъпотата на подчинените. Неговите клиенти са началството му. Смятан за достатъчно умен, че да може да записва различните странични ефекти от нови лекарства върху животни. Успеха им или провала. Макар че стигна до извода, че страничен ефект ще е ако тия неща те излекуват. Всичко друго си е забавена реакция от химикалите, с които хората си тровят телата.

Взе поредните резултати от последните проучвания и се качи на етажа на шефовете. Или както той му викаше – жилището на световното корпоративно зло. Намираше това място за още по-ужасяващо и от Интерпол. Ако там Златния телец иска нови и нови кървави жертвоприношения, то тук буквално слабите биват пожертвани и изядени от самия шеф, който беше със статус на Бог. Неговата дума беше закон, неговото желание заповед. Каквото кажеше шефа, това ставаше. Независимо кой е начело той имаше пълната власт. Обикновено той беше някой от буржоазията на Токио. Панаир на суетата. Тъй нареченото „висше общество“. Събрание на уж богати, уж властни, уж силни, уж знаменитости. На кратко „Терариум“. Те напълно разбиват на пух и прах теорията на Дарвин. Според тях в наши дни, не най-силния властва, а онзи, който се показва повече в списанията и носи блясъка на парите, вниманието на хората и най-вече на собственото си его.
За разлика от другите компании, тази имаше подкрепата на Якудза, която я правеше по-опасна от останалите. Избираше сама цените на продуктите си. Избираше сама с кой да работи, защото който има подкрепата на известна мафиотска групировка, той е цар. Това беше и причината да сложат агент занимаващ се с тероризъм при отдела отделящ ценното си време, за да открият компаниите изнасящи наркотици. Пълна щуротия, ако питате Дже, но това си е тяхно решение, а той щеше да облече и рокля, ако това изискваше успешна мисия.
Но да се върнем на етажа на шефа. Жриците на маите са като кутренца пред секретарките на този етаж. Отрязаните глави се трупат в подножието на пирамидата, но това не се забелязва вече от никого. Хората се сменяха толкова често, само за една глупава грешка. Айс кафе, в което леда се топи – демек хладко кафе. Грешна поръчка, грешка на компютъра докато се е пишел някой доклад.
Дже Мин мина покрай няколкото секретарки и работници разположени в кръг и стигна до уж най-висше стоящата. Секретарката на сегашния и след два часа бивш шеф - Юри. Андроид! Работи на захранване от мрежата. Ако я изключиш ще предизвикаш повреда в операционната и система. Ще изтриеш паметта и, ще вкараш вируса „Чернобил“ и след най-много седмица ще е отказала. По пътя към вкъщи минава в режим „улица“ и възприема информация само от женските списания. Безполезна без компютър или четиво. Не може да завърже и един свестен разговор.
Остави и папките с новите резултати и тръгна долу към своя си сектор, когато тая му каза, че трябва след час всички да са в очакване на новия шеф. Е нищо ново. За жалост нито Интерпол, нито Мими, нито пък някой от тия некадърните от компанията не знаеше кой ще е новия шеф. Уж се водеше, че е годеника на племенницата на сегашния бос, ама и той нещо на излизаше. А като слушаше секретарките те само дрънкаха, че бил много красив, млад и свестен тип. Тоест, бяха безполезни клюки. Все едно Дже го интересуваше това. Обаче сметна, че ще е интересно нещо да гледа как секретарките се опитват да го прелъстят. Конкуренцията между тия жени винаги е била страхотна, а и не се вълнуваха от това, че човек е сгоден, женен или вдовец. Щом е преуспял за тях е като посипан с мед. Просто и лесно.
След час всички служители се бяха наредили като в редичка и щом вратата се отвори последва поредната глупава формалност. Това може би беше най-голямата щуротия, която можеше да се прави във фирма, но какво да се прави, етикета го изискваше. А можеше сега да проверява внимателно мястото за пореден път. Сто на сто имаше някой, който сега изкарваше тайно забранени субстанции, далеч от камерите и съмненията. И тогава усети нещо в ръката си. Някой беше бутнал нечия бележка. Не видя кой, защото първо беше попаднал в магията на собственото си съзнание, и второ успя да му види обувките само.

Всичко се върна в нормалния си такт, а Дже погледна хартийката в ръката си. Разгърна я и докато вървеше към своя си отдел за миг се спря. Обувките му се залепиха за пода. Краката му сякаш не го слушаха. Беше вперил поглед с бележката и преглъщаше тежко. Погледа му бавно се замъгли. Забравени чувства се появиха. Страх, копнеж, странно чувство на тревога. Не вярваше, че е възможно, че ТОЙ ще се появи точно тук.
В съзнанието му изплува спомена за последния път когато видя името „Пак Шин Юн“ написано, някъде. Последния път когато видя лицето му, преди дори фантазиите му да го напуснат и да го оставят напълно сам. Без него! Преди да го превърнат в една празна черупка. Онзи ден, на онзи екран, след интервюто си в тази компания. Когато му заявиха, че тази фирма има подкрепата на следващия бос на Якудза. И докато гледаше внимателно лицата на хората замесени с мафията не очакваше да попадне на това на Шин Юн. Ако преди това си мислеше, че просто несъзнателно е попаднал там, то в онзи момент прерови всички файлове, който имаха за Шин и откри, какво собственоръчно е направил. Файлове, доклади и още какво ли не, а всичко започваше с осиновяването му от сем. Накамура. Всяка надежда да го види отново се изпари. Самият Дже изпада в нещо средно между депресия, паник атака и нервен срив. Вина, за това което му е причинил се зароди и пуска корени в съзнанието му. Гняв, към самия него се появи и разпердушини всяка останала частица от детско съзнание, невинност, съпричастност. Г-н Канг, или татенцето, както той му викаше тактично му подхвърли, че ако се появи в Япония ще е мишената на Дже, а ако откаже собственоръчно щеше да се заеме, което беше просто черешката на тортата. Затова сега стареца стои зад бюрото възстановяващ се от счупена ръка. Дори си спомняше всяка думичка, която му изрече „Да не сте посмели да го нараните.“, като правеше паузи между сричките, за да го налага с юмруци. Това беше и причината да го държат далеч от терористите и мафията засега. Явно ги беше страх да не повали друг агент в момент на умопомрачение.
Изчака стария шеф да се изнесе и плахо влезе в кабинета на шефа си? Странно чувство на заплаха, все едно е притиснат към ъгъла, пеперудки в корема и замъгляване пред погледа се бяха появили в момента, в който се убеди, че това е той. Пак Шин Юн! С останалото си здравомисленост вещество в мозъка успя да разбере, какво му казва. Но защо беше изпълнил обещанието си? Та Дже Мин беше виновен за всичко, което му се беше случило. По-скоро да наеме някой убиец да го ликвидира пред това да си гугукат миличко.
Той скъси дистанцията, което накара Дже моментално да заотстъпва назад. Когато беше на поне два метра беше лесно да се сдържа. Проблема идваше след като дистанцията липсваше. Връзката с централния мозък тотално изключи. Само един жест, едно леко докосване и вече беше паднал в собствената си клопка на фантации, изкушение, желание. Кръвта му запя, а очите му потърсиха тези на Шин. За пръв път от толкова време го виждаше ясно.
Не очакваше целувката. Юмрук, уволнение и още какво ли не, но не и целувката. И все пак не съжаляваше. Устните му бяха все така меки и приятни на допир, както си ги спомняше. Всичко в беше, както си го спомняше. Освен онзи пламък, нова искра в очите. Изгубил цялото си самообладание, претърпял това, което психиатъра на Центъра казваше, че е тотален нервен срив, обгърна ръцете около врата на Шин. Приятното чувство на близост се разнесе около тях. Неспособен да се отдръпне усети как целувката увеличава интензивността си, как той самия искаше още и още. А с всяка следваща стотна от секундата леда обгърнал сърцето му от вече пет месеца бавно започна да се топи. Тихо прошепна името му без да отделя устните си от неговите, защото сега то беше неговия спасителен пояс.
Поредната стотна беше минала, а с нея и звука от пречупване. От Сънг Дже Мин, агента, който имаше проблеми със самообладанието когато ставаше въпрос за Шин, който не позволяваше на никой да надникне в душата му, който пропъждаше всички, които са държали на него, който не можеше да работи в екип, от мъжа, който вярваше, че емоциите са ненужни украшения, който да красят шията на някоя девойка, докато тя си мисли, че има място в сърцето на някой,  от онзи, който преди пет месеца изпотроши целия си апартамент, изплака последните си сълзи и се закле, че повече няма да си позволи да се заблуждава сега беше просто пионка в ръцете на настоящия си шеф, бивш приятел и вечна любов.
Целувката беше дълга, страстна и възбуждаща. Никога не си представяше, че само едно такова нещо е нужно, за да преобърне света му на сто и осемдесет градуса. Никога не предполагаше, че ще е неспособен да се отдръпне след като знаеше какво му е причинил. След като се беше превърнал в кошмара на Шин Юн, неговия враг, неговото бедствие. И преди да се усети вече беше станал роб на собствените си подбуди, чувство, а те бяха грижливо поддържани от човека срещу него. Господаря на неговото сърце, съзнание, сънища и кошмари.
-Липсваше ми! – подхвърли без да се замисля, а малка сълза си намери път извън тайното си скривалище. Напълно неволно и все пак толкова искрени, истинско, идващо от сърцето му. Колкото и да не искаше да си признае, това беше жестоката истина. Той му липсваше, като съквартирант, като приятел, като .. любовник. Липсваше му цялото същество на Пак Шин Юн. Присъствието, което имаше в живота на Дже. Приятната тръпка да е около него и факта, че само с него Дже беше ... истински. След толкова време, в което беше загубен, Шин успя да го намери и то само с една единствена целувка. Но вината още седеше. Чувстваше се като предател, като нисшо създание, като нещо, което не заслужава да бъде около Него.
Чу досадно писукане. Беше пейджъра му. Викаха го в лабораторията. Това беше онази аларма, която не се обади навреме по-рано. Отдръпна се от Шин и застана пред вратата. С блуждаещ поглед, все още премрежен и леко неориентиран го погледна. Усещаше странна болка в тялото си. Сякаш ако сега си тръгне той пак ще изчезне като снежинка и повече никога няма да го види.
-А, простете. Не исках .. моля да ме извините. – поклони се и сложи ръката си на сърцето си. Биеше лудо, дори дишането му пак се беше изменило. Сякаш страдаше от аритмия, която се появяваше когато Шин е наоколо. Изправи се докосна бравата на вратата, но преди да излезе се обърна и го погледна с една някак си тъжна усмивка. – Честито назначаване и ... – сега следваше най-болезненото нещо от всичко до този момент. Сърцето му се сви, а само един бог знаеше колко трудно му беше да не пророни не една или две сълзи. Соления вкус в устата се появи напълно замествайки сладостта от Шин. - .. честит годеж!

С това излезе навън. Далеч от него. Далеч от изкушението. Далеч от всякаква слабост. Далеч от господаря на сърцето му. Тръгна по коридора като ненадейно докосна устните си. Преглътна тежко, а онази болка в сърцето му се засили. Нямаше право да си вярва, че има шанс, нали?


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Вто Юни 20, 2017 9:20 pm

Park Shin Yoon. написа:
Широка усмивка се разля по лицето Шин. Когато видя копнежът в чуждите очи. Когато вкуси жаждата в устните му. Беше го накарал да не нуждае от него, за да живее. Да живее истински. Бавно, но сигурно, Шин се превръщаше в неговия свят, обладаваше съзнанието му и навярно го преследваше и в сънищата му. Двете години раздяла бяха засилили копнежа на Дже, щом този път не избяга, а дори от притегли към себе си, изричайки онези думи. Беше му липсвал? Разбира се, че му беше липсвал. Това беше идеята, да му липсва.  Да бленува за присъствието му. Трябваше да се превърне в неговия въздух, в кислород и въглероден двуокис в едно. Демонът вътре в него ликуваше, съзерцавайки влажния поглед отсреща.
Малка частичка от душата му отвърна на сълзата, търколила се по бузата на Дже. Ако можеше да избяга от себе си, щеше да избяга с него. Далеч от миналото, далеч от собствените си демони. Заваля. Отмести поглед към прозореца. Облаците като верни слуги правеха път на жаркото слънце. Небето синееше, птиците необезпокоявано прелитаха над високите сгради. А Шин продължи да чува ромоленето на капките, драскащи по съзнанието му като по ламарина. Дори не успя да реагира, когато другия внезапно му заговори уважително, като на пълен непознат, а после се изниза тактично от офиса.

Помещението бе внезапно обгърнато от неприветлив студ. Шин сви дланите в юмруци, за да не затрепери. Заобиколи бюрото си и взе йо-йото си от черното куфарче. Беше му сувенир, останал от курсовете по самоконтрол. Бяха го принудили да ги изкара, след като разби стена с главата на човек. Беше студент, който си бе позволил да му пипа нещата. Не че се оправдаваше, но всичко стана случайно. Потърпевшият просто бе улучил Шин в кофти ден и кофти настроение. Но нали оцеля, какво толкова? Малко съсипана мазилка ли беше причината да го пратят на проклетите курсове? Шин не отричаше, че имаше проблеми  с агресията, но не вярваше подобно нещо да му помогне. И все пак започна да повтаря под нос като първия глупак „Случват се такива неща“ и да с играе с йо-йото. Ръката му обаче ставаше все по-бърза, докато накрая играчката просто не излетя от пръстите му и не се заби в остъкления шкаф, разположен до стената. Поне осъзна колко беше полезно йо-йото, ако искаш да счупиш нещо. Дали  щеше да свърши работа и за кратуна на човек? Вероятно не, беше прекалено твърдо чудо.

Вдиша дълбоко, присядайки на кожения президентски стол зад себе си. Остатъчният аромат на Дже изпълни дробовете му. Сърцето му се сви, бе почти невъзможно да го прогони от мислите си. Както астронавт да спре да мисли за луната, звездите и необятния космос. Когато знаеше, че другият бе далеч от него, че ги деляха хиляди километри, сякаш беше по-лесно. Стига да си намереше достатъчно занимания, да се затрупа с работа. Не мислеше. През тези две години завидно успяваше да не мисли за нищо, освен обучението си. Разбира се, свършваше всичко прекалено бързо и затова му се налагаше да си намира куп други странични занимавки. Беше се захващал с каква ли не почасова работа. Почти не остана нещо, което да не беше поработил. Не работеше за пари, защото не му бяха нужни, но чувството да изкарваш тия хартийки със собствен труд беше някак хубаво. Главно защото това те прави независим. Друг бе въпросът, че всяка работа си беше уморителна и в един момент започва да те отегчава до смърт. Това бе и причината Шин Юн да смени над 67 работни места за тия 24 месеца. Сега обаче си нямаше и на представа как точно щеше да издържи на настоящия си пост повече от няколко седмици. Което му напомни причината да бъде тук.

- Намери Сънг Дже Мин. Да дойде в офиса ми - веднага! – извика в слушалката, натъртвайки на името и затвори на бившата си секретарка. Проклетницата наистина не ставаше за нищо. Не че бе нейна вината, че Дже си беше тръгнал, преди да разбере защо го вика новия му шеф. Да не си бе помислил, че е само заради някаква си целувка? Добре, може би не трябваше да започва с това. Просто искаше да узнае. А нямаше по-добър начин, от това да види реакциите на човека със собствените си очи. Дже Мин не се беше променил. Не и по отношение на това, че си оставаше глупак спрямо него. Някой, който си оставаше сляп за вътрешния му свят. Навярно това го плашеше и затова опитваше да спазва дистанция помежду им. Виждал го бе много пъти. Чувството на несигурност и страх. Не знаеше какво си мисли Шин и това на моменти го ужасяваше. Но сега виждаше, че чувствата му надделяват, щом се приближи до него. Виждаше как погледа му го изгаря и спира нормалния му мисловен процес. И нямаше търпение да го види пак.
Обезоръжен и безсилен. В ръцете му.

Приглади черния си перчем и се изправи, скръствайки ръце пред гърдите си.
- Трябваше да останеш и да ме изслушаш, Сънг Дже Мин. – срещна погледа му без капка колебание, произнасяйки цялото му име. Нали другия сам бе започнал с тези глупави формалности. – Седни. – добави кратичко, посочвайки му канапето срещу президентското бюро. Изчака известно време, може би минутка-две. Припомни си една реклама, красяща билборда на отсрещната сграда, докато другият не се прокашля, с което обяви готовността си да чуе защо бе повикан тук. Шин Юн се отдалечи от прозореца и приседна на друго от удобните канапета, точно срещу Дже. Постави пред себе си една жълта папка, като я отвори и я приплъзна бавно към другия.

- Тук си по повод смяната на позицията си в тази компания. – още началото го стресна, но шефът продължи съвсем нормално, тренирайки деловия си тон. – Вече няма да си лабораторен асистент, а мой личен секретар. И преди да ми възразиш и да кажеш, че се осланям само на лични подбуди, погледи там. – изстреля, посочвайки жълтата папка на Дже. Направи още една кратка пауза, за да му даде време да разгледа интересното четиво пред себе си. Знаеше, че ще го хване напълно неподготвен за нещо подобно, а тази мисъл, за добро или лошо, го радваше.
- Както виждаш това е проучване за теб. Докато преглеждах подробно информацията за служителите тук, попаднах на нещо интересно. – след тези си думи започна да цитира част от написаното върху белите листи. – Служител Сънг Дже Мин, 22 годишен, лабораторен асистент, отговарящ за резултатите от пробите. Работата, която извършваш е главно на четвъртия етаж, като папките с готовите резултати се носят на главния секретар на шестия етаж. Дотук добре. – пое си дъх като отново потърси погледа на Дже и този път го прикова към своя.

– Забелязах някои интересни съвпадения, като честите ти отсъствия от рутинните събрания на служителите. По едно време си бил „болен“ на този ден, но картата ти за достъп е била използвана в същия ден. Стори ми се любопитно и реших да проверя записите от охранителните камери. Видях те да сновеш из приземния етаж, но после изведнъж се изгуби от картинката. – довърши, подвигайки едната си вежда. Не беше ясно дали имитира изражение на изненадан човек, или на такъв, задаващ подразбиращия се въпрос „Какво търсеше там?“. Разбира се, цялото това проучване имаше само едно значение за Шин. То бе просто средство, чрез което да притисне Дже в ъгъла и той да се съгласи без мрънкане и дърпане с новата си позиция. Малкото търпение, което притежаваше Шин Юн, го бе накарало да търси други изходи. Такива, които не изискват много време и най-вече, които му спестяват излишни нерви, защото без друго такива не му се намираха. Поради тази причина бе станал доста добър в това да се възползва от всяка ситуация, без да му пука доколко безочлив става, или пък доколко честно или нечестно постъпва с някого.

- Дже Мин... – поде отново, когато другия посмя да сведе поглед. Наблюдаваше как ирисите му шарят по белите листове на масата и търсят някакво избавление, оправдание. Шин побърза да затвори папката с проучването си, като на нейно място му връчи тази с новия договор за бъдещата му позиция. – Моето проучване е поверително, така че ще си остане между нас двамата. Затова разбираш, надявам се, решението ми да те държа под око.- усмихна се миличко, едва прикривайки ескалиращото си самодоволство. –Това е новият ти договор, който, подчертавам, не подлежи на обсъждане... – облегна се назад, като отново скръсти ръце пред гърдите си - или отказ. – добави със съвсем сериозно изражение, като вътрешно ликуваше над своята победа.
Когато Дже бе стигнал някъде по средата на договора, Шин се изправи и тръгна да обикаля. Спря се зад Дже и се приведе безшумно над него.
- Бюрото ти е ей там. – прошепна ведро близо до ушето му, като му посочи мини-офиса отсреща. Другият почти подскочи. Не беше ясно дали заради новата внезапна близост на Шин, или всичко, което му се струпа, включително, че щеше да работи в едно помещение с него. – Започваш още от днес, защото имаме много работа, а бордът на директорите е скоро. – продължи все така делово, но в гласът му пробягваше нотка на неистово веселие. – А, да, забравих нещо съществено. През голяма част от времето работя вкъщи, така че ще ти се налага да идваш, за да ми носиш всичката документация. – Пръстите му пробягаха по листа, в който Дже се взираше вече от половин час, като намериха въпросната точка. Лакътят на Шин собственически се опря върху рамото на другия, като не му позволяваше да се премести, да избяга, или изобщо да помръдне от мястото си. – Ето, посочено е и тук, в договора, заедно с новия ми адрес.

- Запомни, Дже Мин-а.. – прошепна със съвсем различен глас. Това вече нямаше общо с работата му, нямаше и помен от деловия равен тон, той бе внезапно заменен от сладострастен шепот. – От сега нататък ти си официално мой... – дъхът му накара млечнобялата кожа на Дже на настръхне. Усети как съществото му се разбунтува и той понечи да се изправи, но Шин постави другата си ръка през гърдите му, блокирайки всеки евентуален план за бягство. Беше му омръзнало да го гони постоянно, да не би да си играеха на Формула 1? - ...секретар. – довърши след паузата си, но се подразбираше, че оригиналният смисъл не включваше последната дума, тя бе там само да украса, предпоставка да го държи близо до себе си. – Не смей да бягаш от мен, Дже. Запомни, че колкото повече опитваш да се отдалечиш, толкова по-близо до себе си ще те придърпам. – усмихна се, заравяйки за миг пръсти в гъстата му, коприненомека коса. Стисна няколко кичурчета между пръстите си и изви врата му назад, срещайки погледа му. Открадна си нова целувка, този път съвсем кратка. Колкото да разпали желанието у Дже. Само след миг от секундата остави намира разрошената му коса и самия него, като този път излезе пръв от кабинета си. Бе извадил всички нужни карти на масата и предполагаше, че сега изглежда като истински тиранин в очите на Дже Мин. Но това не го вълнуваше. Дали ще го намрази, дали ще реши да се дърпа отново. Не бе способен да промени съдбата си. Тя вече бе под контрола на Пак Шин Юн. А Сънг Мин Дже му принадлежеше. И дори цунами да затриеше града, този факт пак нямаше да се промени.


Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   

Върнете се в началото Go down
 
You are you are, my favorite medicine~
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 2 от 4Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4  Next

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Eastern adventure RPG :: Роулплей терен :: Чужбина и незнайните измерения-
Идете на: