JuSt LeT U DrEaM
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
АРХИВ
РОУЛПЛЕЙ ЛИСТ
Гласувайте за форума:
Гласувай за мен в BGTop100.com Гласувай за тази страница в Българския ТОП RealTop.net
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 2 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 2 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 120, на Пон Ное 05, 2012 8:15 pm
Юни 2017
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
   1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930  
CalendarCalendar

Share | 
 

 Конферентната зала

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Ин Стефани
The Mistress
The Mistress
avatar

Местожителство : Чикаго
Scorpio Dog

ПисанеЗаглавие: Конферентната зала   Съб Ное 12, 2011 11:53 am



Върнете се в началото Go down
http://elemental-witches.forums.lu
Meng Jia
Човек
Човек
avatar

Местожителство : Сеул, Южна Корея

ПисанеЗаглавие: Re: Конферентната зала   Нед Ное 29, 2015 2:17 pm

Огнени коси, играещи във въздуха; токове, отекващи в празния коридор, създавайки усещане за празнота, може би пустиня; мек аромат на теменужки, витаещ около женска фигура с високо вдигната глава - всичко това дали щеше да стресне новобранеца? (е, като изключим теменужките, разбира се - ароматът им не действаше точно като оръжие.)
Дзя стегна хватката си около бежовия картон в ръцете си и прокара поглед през буквите, обагрящи фона: "Ан Сън Дже". Tова беше новобранецът, за когото тя отговаряше... или по-скоро ѝ бе натресен без нейно предварително знание и съгласие. Сякаш си нямаше друга работа, че сега трябваше и бавачка да става. Та тя беше терорист, боравеше с опасни оръжия и  отнемаше животи - не се занимаваше с обучаване на бебета, които витаеха в облаците и не бяха наясно в какво точно се забъркват. Дзя поклати неодобрително глава и въздъхна с досада. Не ѝ се занимаваше с нещо толкова сухо, толкова отегчително - искаше да излезе на мисия, да усети тежестта на оръжието в ръцете си, да чуе изстрелите, да усети адреналина от това да си играеш на Бог. Все пак затова бе влязла в Червената азалия (една от причините де, но по-съществената ще оставим за по-нататък).
Девойката отвори вратата и с безизразно изражение влезе в конферентната зала, където я очакваше новобранецът. Това, което обаче  накара чертите на лицето ѝ рязко да се изкривят, беше наглостта, която новодошлият бе проявил. Дзя изскърца със зъби, стискайки очи в опит да не избухне. Още от първата секунда ѝ се искаше да го убие.
 - Един съвет: ако искаш да оцелееш тук, се научи, че никой... никой не смее да заема мястото ми, където и да е. Това се отнася и за тази зала - ще те помоля най-учтиво да станеш от стола ми... преди да съм те убила. - изсъска му тя с равен и леден тон, който целеше да смрази кръвта на нехранимайкото.
Яростни токчета раздраха въздуха и за секунди Дзя беше при момчето, убивайки го с поглед. В очите му обаче се четеше арогантност и нещо, което Дзя разкодира като "Накарай ме да стана!". Точно това ѝ трябваше - бързо пльосна картона на бюрото и с ловко движение хвана ръката на новобранеца, извивайки я в противоположната посока.
  - Ако не станеш, ще ти сритам задника без да ми мигне окото. Ставай!
Самодоволна усмивка затанцува по лицето на Дзя, щом момчето най-накрая се отказа и стана от кожения стол. Трябваше да се научи да се подчинява на командите на по-висшестоящите. Ако още от сега се проявяваше като бунтар и не спазваше правилата, нямаше никакво място в Червената Азалия - все пак цялата организация се крепеше на дисциплина и изпълняване на заповеди. Иначе щеше да настъпи анархия, а Дзя нямаше да позволи това да стане само заради някакво хлапе, което не знае как да се държи в официална среда.
 - Така, след като уточнихме това малко недоразумение, предплагам да се залавяме за работа. Имаш много да учиш. Дано го научиш преди някой да те убие. - толкова много искаше да го сплаши, искаше да го накара да побегне с крясъци и да не се връща. - Седни ето там. - посочи с поглед стола, намиращ се в другия край на стаята. Искаше да поддържа голяма дистанция - и в прекия, и в преносния смисъл на думата. Това някой да е близо до нея, да усеща присъствието му на сантиметри, я ужасяваше - беше си изградила безопасно бомбоубежище и не позволяваше на никого да припари до там. Всички в Червената Азалия знаеха, че когато говориш с Мън Дзя, трябва да си на разстояние от нея... или нещата биха загрубели.
След като Сън Дже седна на отреденото му място, Дзя зае своето собствено и отвори картона, като че ли написаното там я интересуваше.
 - По написаното тук мога да кажа, че имаш завидни умения в повечето дисциплини. Показал си задоволителни резултати и на тестовете. Изглеждаш като ценен кадър, затова отсега те предупреждавам - не си прави оглушки, не мисли, че можеш да минеш метър само защото си добър! Тук си, за да служиш на организацията, а това значи да изпълняваш заповеди, това значи да се подчиняваш. Ако не можеш да си укротиш бунтарския нрав, нямаш място в нашите редици. Моя работа е да те наблюдавам, да те напътствам и да преценя дали имаш бъдеще при нас. Ето защо ще е добре да ме слушаш. Не разбирай погрешно обаче - не съм ти майка и нямам никакво намерение да се грижа за теб. Не ме интересува дали си болен, дали си със счупен крак или в кома - щом те извикат, идваш. Не ме интересува и душевното ти състояние - оправяш се сам. Моя грижа е единствено да те опазя жив на мисии, затова ще е добре да ме слушаш. - Дзя отново носеше безизразната маска на лицето си и се стараше гласът ѝ да е равен и монотонен, все едно чете инструкции за кухненски робот. Но пък това не си беше далеч от истината - всички те бяха роботи, програмирани да убиват мишената, те бяха оръжието, само че с биещо сърце и топла кожа. Разумът, още по-малко чувствата, нямаха работа там. Именно затова на Дзя ѝ харесваше толкова много професията - превръщаше се в ледена машина за убиване, без капчица вина, без капчица колебание, без чувства. А колко по-хубав бе животът без чувства и мисъл! Нямаше безсънни нощи, в които да се въртиш в леглото и да се чудиш дали си струва да живееш; нямаше го онова чувство за вина, че не заслужаваш да си тук; нямаше нищо друго, освен студени оръжия и изстрели.
 - Знаеш в какво се въвличаш, нали? - Дзя изчака увереното кимване на Сън Дже преди да продължи. - Хубаво, защото веднъж влезеш ли в системата, няма как да излезеш... поне не и жив във всеки случай. Трябва да си наясно с риска, който поемаш, започвайки при нас. За Червената Азалия ти си просто машина за убиване, която случайно е човек. Забравяш за съвест, вина, страх и всички чувства и мисли, които биха попречили на изпълняването на една мисия. Нямаш право да чувстваш, нямаш право да мислиш, да рефлектираш върху вътрешния си свят - ти съществуваш само за да убиваш. Ти си просто пионка, която много лесно може да бъде премахната от полето, не го забравяй. Ще се задържиш по-дълго в играта, ако следваш напътствията ми и се подчиняваш на всичко. Имаш мисия, имаш мишена - отиваш, убиваш и си тръгваш. Ясно ли е? Няма да ти обяснявам как да се прицелваш, кои места са най-подходящи за атака - всичко това трябва да го знаеш. Просто запомни едно - не си човек, а машина за убиване. Нещо неясно? - Дзя повдигна вежди в очакване момчето да проговори. Опитваше се да разчете лицето му, но единственото, което виждаше, бе своето собствено отражение - същите безизразни черти на лицето, същата студенина, която тя излъчваше. Може би все пак нямаше да го убива още първия ден.
Върнете се в началото Go down
Ahn Seun Jae
Човек с покровител
Човек с покровител
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Конферентната зала   Нед Ное 29, 2015 4:18 pm

Протърка пръсти, сякаш му беше студено, сетне ги скръсти плътно отново, оставяйки погрешното впечатление, че слуша заинтересовано и съсредоточено какво му се говори от отсрещната страна. Деляха ги около шест стола, за Дже чувството бе подобно на коледна вечеря с баба му, английската му баба. ТЯ бе една наистина мълчалива жена и дори по празниците подобна тишина бе достатъчна да нажежи атмосферата около пълната с храна маса. И все пак поне не говореше само, защото някой ѝ бе наредил. Затова можеше да я признае, защото и той самият не  си падаше по празните приказки. И като заговорихме за такива, формалностите влизаха в същата категория. Сън Дже започна да размишлява за свои си работи, като не откъсваше безизразния си поглед от този на секретарката... Чакай, тя навярно не беше секретарка, въпреки че доста приличаше на такава. Предполагаше, че не трябва да ѝ го казва, защото щеше да си изяде боя. Женската гордост бе сред най-сложните проблеми на човечеството и се редеше редом до сериозни въпроси като глобалното затопляне. Дже дълги години се бе занимавал с изучаването на психологията, в частност тази на жените, и отлично знаеше, че едно то най-неунищожимите неща бе именно женската гордост. За откровения човек да води разговор с жена бе като да ходи на въже с дебелина 1 сантиметър, земята под което бе покрита с невидими експлозиви. За умният човек, или просто човек, на когото още му се живее, не представляваше особена трудност да се въздържа от каквито и да било откровения  в присъствието на жена. Но те, жените, от своя страна вярваха, че за тях няма нищо забранено. Често вярваха, че притежават важността и неприкосновението, което дори боговете не притежаваха. Това обаче  им печелеше нищо повече от репутация. Едно лице. Не беше ясно и колко дълго бяха способни да го запазят, особено ако копнееха някой да го разруши вместо тях. Дже се заклатушка плавно и леко на стола си, събеседвайки наум със себе си и може би донякъде със своя покровител Езо.
Мън Дзя, ако помня правилно, но името е без значение. Жена от втория тип. Изградила си е невероятна защита срещу всички видове атаки. Интересно дали преди си е патила от очен контакт, например... Спазвайки подобна дистанция очевадно се бои от близостта на когото и да било, но и подхожда напълно логично като за жена. Прекалената предпазливост обаче говори, че няма толкова силен контрол над ситуацията, а само пледира за това. Разбира се, това е маска, която не представлява интерес за мен. Въпросът е онова, което стои зад нея. Навярно смята, че огромната дистанция няма да позволи на никого да разбере същността ѝ, истинското ѝ аз. Разбираемо, предвид професията. Но тази тактика е твърде открито предупредителна. Предупреждава, че там се крие нещо толкова крехко, затова бива бранено със зъби и нокти от същата тази гордост. Това би обяснило напълно всички открити предупредителни знаци на тялото, както и на заплашителната интонация в изказа.
„Не искаш да си имаш работа с мен” бяха любимият типаж на Сън Дже. Именно тях искаше да наблюдава повече. Това щеше да въведе невиждан прогрес в изследванията му и днес за първи път от много време насам, той се радваше, че вижда някакъв напредък и в личните си интереси. Хобитата му всъщност бяха много, но откакто получи мисията нямаше време за нищо, освен да прилага актьорските си умения. Но изучаването на психология за него бе нещо повече от хоби, забавляваше го и му носеше неутолимо удоволствие, което студените черти на лицето му никога не изразяваха, но то беше там. Просто чувство. Удовлетворение.  
– Имам въпроси, но не са свързани с правилниците, затова смятам, че не представляват интерес за теб. – облегна се плавно на стола си, а погледът му за първи път направи бърза обиколка около Мън Дзя. – Предполагам днес си разбрала, че са те изиграли с палтото и затова си така ядосана. Оттук виждам, че си отрязала етикета, сигурно от яд, че не си могла да го върнеш. – забеляза как изражението отсреща се променя след всяка казана дума, което предвещаваше само лоши последствия за него, но той остана все така вътрешно спокоен, отправяйки поглед към нея. Ръката ѝ инстинктивно не се сдържа да прикрие дефекта на дрехата, което откри малкото листче със записки за Сън Дже, очевадно набързо нахвърляни.
- Разбирам, че и ти не си знаела за новата си задача на отговорник до днес, така че навярно и за теб е просто една досадна формалност, която ти е дошла в повече. Знам, че в чантата си имаш лек срещу изострени нерви. – стрелна бърз поглед на подаващата се кутия, чиито инициали водеха към една от големите вериги сладкарници в страната. Митът, че сладките изделия бяха слабост на много жени, бе отдавна оправдан. Каквото и да правеше човек, за да прикрие същността си на такъв, той все пак си оставаше човек от плът и кръв, с чисточовешки нужди и...слабости. Нямаше как да е другояче. Никой не би могъл да избяга от изкушенията, които светът и животът предлагаха. Това бе най-истинското от всички оръжия, именно този факт. А психологията си служеше с все такива неща, на пръв поглед сухи факти, но такива, които веднъж разкрити, не можеха да бъдат отречени.
- Навярно не приемаш чужди съвети, но смятам, че имаш нужда да се подсладиш и да се отпуснеш...поне малко. И за мен, повярвай, нямаше нужда от празните формалности, които ти бяха връчени да ми декларираш, защото още вчера ми изпратиха същият документ. Надявам се си вече спокойна, че няма опасност да не съм запомнил златното правило „бъди машина за убиване в човешка форма”. – не сдържа леката си крива усмивка след края на цитата си. Не помнеше колко пъти го бе изрекла тя, но определено бяха повече, отколкото щеше да успее да преброи на пръстите си. А отделно, всичкият този фатализъм, който излъгваше Дзя, всъщност бе нейният устрем към предизвикателствата. Но докога щеше да заблуждава себе си, че всичко, което търси бяха хладните патрони и безжизнените трупове? Едно беше ясно, жените не можеха да се заблуждават задълго. Особено, ако се сблъскат с някой, решен да им покаже какво всъщност търсят.
Върнете се в началото Go down
Meng Jia
Човек
Човек
avatar

Местожителство : Сеул, Южна Корея

ПисанеЗаглавие: Re: Конферентната зала   Пет Дек 25, 2015 5:10 pm

Дзя се чудеше кого да убие първо - Сън Дже, който с всяка секунда увеличаваше желанието ѝ да му отреже езика, или някой от висшестоящите, който очевидно бе забравил да спомене, че такъв брътвеж като уводната реч бе напълно излишен. Днес светът явно беше срещу нея - жалко, че нямаше право да се справи с проблема, както тя искаше. Не можеше да изтича в любимата си стая недалеч от залата и да усети приятната студенина на мъртвото помещение – там имаше само студени оръжия, подканващи я да вземе някое и да действа, разчитайки единствено на тялото си. Ако трябва да сме честни, копнееше за студ и мрак – за познатата ледена прегръдка, в която се чувстваше защитена и която припознаваше като своя изгубена сестра; за успокояващия мрак, в който можеше да се загуби като сянка, като привидение и да остане незабелязана. В онази стая с оръжия Дзя се чувстваше както се чувстваха хипитата сред природата – едно със снайперите и обикновените пистолети. Беше  едно с пълнителя, където лежеха ключетата за щастие; беше едно с цевта, откъдето се носеше ароматът на поредната успешна мисия.
Девойката усети как пръстите ѝ неволно се бяха свили в юмрук, а ноктите ѝ се забиваха болезнено в дланта. Може би трябваше да ходи на курсове по йога? Медитация? Курс за справяне с гнева? Дзя не беше много сигурна как и защо това грозно чувство тровеше толкова бързо цялото ѝ същество – знаеше, че не го харесва през 99% от времето, а в останалия 1% го канализираше чрез убиване. Това беше добър метод за справяне, нали? Вършеше си работата, докато се лекува. Всички печелеха, нали?
Дълбоко вдишване. Бавно издишване. Никой не трябва да умира. Всичко е наред. Дзя отпусна пръстите си плавно и отправи поглед към онзи нахалитет, чиято глава си представяше пръсната като изпусната на земята диня. Не трябваше да му позволява да си играе с нервите ѝ по този начин – все пак отговорник ли му беше, или някаква кукла, която може да размята както си иска?!
- Хубаво е, че не си забравил правилото – няма значение, че си просто профайлър, щом си в Червената Азалия, ставаш инструмент. – ако трябваше да сме честни, Дзя току – що разбра, че Сън Дже всъщност е профайлър, а не наемен убиец като нея. Може би трябваше да прочете по-внимателно досието му. -  Би било хубаво и да не се опитваш да ме анализираш и да смяташ от какво имам и нямам нужда. Не използвай психологическите си номера върху мен. Не мисля, че съм обект на изследване, права ли съм?
Момичето мразеше това – хора да се опитват да я анализират, да искат да достигнат до част от нея, която беше толква добре скрита, че самата тя не бе сигурна дали изобщо съществува (всъщност съществуваше, но беше по-изгодно да се отбягва). Дзя не беше убедена в причината, поради която беше такава, каквато беше – може би беше обучена да спазва здрава дисциплина и мотото „бъди просто машина за убиване“ се бе всмукало в кожата ѝ, превръщаше я в машина и извън работа; а може би всичко се дължеше на онзи ден, в който за пръв път чуждата кръв, смесена с нейната собствена, я бе накарала да застине за миг -  стъклените ѝ очи, пълни със сълзи, бяха твърде тъжни, за да заплачат. Той, същият този той, който я анализираше постоянно и се опитваше да ѝ помогне; същият този той, който държеше ръцете ѝ на безопасно разстояние всеки път щом посегнеха към остър предмет; същият този той, чиято кръв беше по белязаните ѝ от миналото и настоящето ръце. Защо хората я анализираха?! Защо просто не я оставеха да оцелява и не стояха по-далеч от нея? Това бе единственият начин да оцелеят!
 - Ходи си анализирай мишените. – промълви едва – едва Дзя, но не бе сигурна дали говореше на Сън Дже или на призрак. Последва леко прокашляне в жалък опит да прикрие следите от думите. – Ако нямаш въпроси, и аз нямам какво да добавя. Кабинетът ти би трябвало да е надолу по коридора – ще видиш табелка с името си на вратата. Най-вероятно на бюрото ще те очакват папки с потенциални мисии... знаеш си работата. Свободен си. – издекламира тя със същия равен и леден тон, който се стараеше да поддържа през целия разговор (както и през цялото време, което прекарва в тази сграда де) и направи жест с ръка към вратата. Побърза обаче да я върне обратно до тялото си веднага щом усети конвулсиите, които я разтърсваха. По дяволите, имаше нужда от шоколад или от другия си метод за справяне с емоции – метален и остър метод, който далеч не бе толкова приятен като сладкото.
Върнете се в началото Go down
Ahn Seun Jae
Човек с покровител
Човек с покровител
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Конферентната зала   Съб Дек 26, 2015 2:18 pm

Все така съсредоточен върху своите си анализи, другото полукълбо на мозъка му, отговарящо за движенията му, го накара да се изправи от стола си. Не, това не бе по командата на отсрещната персона. Отново обаче заблуждаваше, че бе именно така и Дже щеше послушно да последва съвета на отговорничката си, като напусне конферентната зала. Припомняйки си изминалите няколко минути, които дадоха старта на запознанството му с Мън Дзя, просто не успя да сдържи усмивката си. Съвсем се бе предал и сега устните му оформяха обърната дъга. В същото време младежът крачеше с отмерени стъпки към големия луксозен стол, на който се ме настанила госпожицата. Допреди секунда не му беше хрумвало как ще я нарича, но сега едно подхождащо ѝ словосъчетание изникна в съзнанието му. Ледената кралица. Донякъде вече изтъркано, но пък лесно запомнящо се и пасващо на хладното ѝ амплоа. Но онова, което току-що направи ледената му кралица някак специална бе начинът, по който опитваше да контролира гнева си. Определено не ѝ беше лесно, особено щом имаше някой като Дже за опонент, но въпреки това твърдо отстояваше да запази правото да получава нужния респект от всички останали. Това бе нещо, на което Сън Дже открито се възхищаваше. Затова и се чувстваше така удовлетворен от прекрасната възможност, която съдбата му предоставяше – да си партнира с жена. При това не с коя да е жена, а с Тази жена. Той бе не просто късметлия, а тя не просто джакпот.
- Вече разгледах офиса си. – промълви след относително дългото си мълчание. Тези два метра, които бе извървял, за да стигне до нея, му се сториха като цяла вечност. Сякаш моментът премина като на забавен кадър. Но виждайки внезапния шок в очите ѝ, щом нахлу в личното ѝ пространство, навярно и за нея чувството е било не по-различно.
- Виждам, че още не си прочела целият протокол, пратен от Шефа. Надявам се имаш време да го погледнеш сега. – каза, поставяйки на масата пред нея черната папка, която държеше досега. Наслаждавайки се на пронизващия ѝ поглед, недоволен от близостта му, той най-спокойно насади задните си части върху един от съседните столове, кръстосвайки ръце. Нямаше шанс да пропусне изражението, което предстоеше. Знаеше, че не бива да се забавлява на чужд гръб, но това бе част от работата му – анализирането на всяка частица от личността на човека, та нима бе престъпление работата са ти доставя удоволствие и да те забавлява? С един куршум два заека, както му е приказката.
- Написано е, че ще ме наблюдаваш и едновременно асистираш в моите мисии, но нека изясним какво се разбира под второто. Няма да те моля за невъзможното – да се доверяваш на преценката ми, но бих желал поне да я зачиташ. С прости думи – независимо от това, че съм нов тук, а ти с вече утвърдена позиция, нека се придържаме към равенство в отношенията си. Така успешните резултати ще идват по-бързо и с възможно по-малко главоболия.  – направи пауза, оставяйки Ледената кралица да се съсредоточи върху четивото в ръцете си. Можеше да долови с задоволно доброто си периферно зрение треперено на целите ѝ длани, както бе забелязал и белезите, оставени от доскоро впитите в меката кожа нокти. Наистина бе на ръба, а нервите ѝ навярно бяха докрай обтегнати. И ето че с всяка следваща секунда безстрашния Дже невинно и цивилизовано я провокираше да избухне, да освободи целия си насъбран гняв. Естествено, той нямаше гаранцията, че ще може да се спаси от него, от така легендарния женски гняв, но въпреки това поемаше риска. Този риск винаги си заслужаваше и без него в картинката един профайлър нямаше как да се нарече истински профайлър. А тук, в Червената азалия, наистина имаха нужда от един истински профайлър. Защото винаги имаше мистерия, която трябва да бъде разплетена. Винаги имаше враг, чиито непредвидими ходове трябваше да бъдат разгадани. Още преди стъпването си тук, Ан Сън Дже бе разбрал, че хората тук имаха едно слабо място и това бе липсата на специален профайлър. Такъв, който може да се справи с всяка по-специфична ситуация. Какъвто бе Сън Дже. Не че го казваше,... но го казваше.  Знаеше добре, че бе избран от шефът на шефовете тук. Знаеше добре, че той бе разбрал за необикновените му способности да анализира, да пробива всяка черупка на хората. Това и търсеше, някой, който може да разчита чуждите мозъци като отворена книга. Това да имаш такъв кадър на своя страна си бе като да си намерил златната кокошка. Ето защо още от стъпването си тук Дже се чувстваше като специалното допълнение в антуража на Шефа на шефовете. Бе вторият му ден тук, а вече дори си имаше асистентка, която реално щеше да му бъде подчинена, макар и още да не го осъзнаваше. Разбира се, трябваше да се отбележи, че знаменитият профайлър не бе във възторг от важността си, просто знаеше, че им бе нужен повече то всичко. Особено след мистериозните изчезвания на членове от екипа, които шефовете умело прикриваха, но докога... Дори една престъпна организация имаше нужда от хора, които да разследват. Защото ето че се случваха необичайни проблеми като вече споменатият, които не можеха нито да бъдат разгласявани, а трябва да бъдат разрешени. Това бе роля, пасваща само на онзи, свикнал да извършва чудеса, скрит зад сенките на тъмната завеса. И тук завесата играеше ролята на тайните. Тайните, които съществуваха винаги и навсякъде.
Снощи бе прекарал почти безсънната си нощ в анализиране на случаите на изчезналите мафьоти, повечето от които бяха обикновени и не особено изпъкващи наемни убийци. Две неща бяха общи между тях досега: първо – всички те бяха членове на едва и съща престъпна организация, и второ – няма никакви следи от деня на изчезването им до настоящия момент, които евентуално да водят към отговор на въпроса „Какво се е случило с тях?”. Второто бе наистина озадачаващо. Преглеждайки подробно всичката информация, която бе останала скрита за останалите членове на Червената азалия, Сън Дже не намери нищо. Никаква следа. Сякаш някой доста прецизно се е погрижил да заличи въпросните хора от историята. Загадката ставаше все по-интересна, защото колкото повече анализираше известните Х в уравнението, толкова имаше чувството, че пропуска същественото, че то е пред очите му, но се изплъзва ловко пред погледа му. Това чувство го накара да предположи, че който и да стоеше зад това, доста приличаше на него самия. Действаше в точния момент. Бързо, без да пита, без да отчита страха и възможността от провал като фактор. И това го правеше нагъл и подигравателен за всеки враг, без да е такъв по същество. Начинът, по който прилагаше уменията си така напомняше на тъмнокосия за самия него, че за миг го ледени тръпки обзеха тялото му. В следващия миг обаче съзнанието му бе по-будно от всякога, осъзнавайки, че това бе чакал през целия си живот. Да се срещне с някой като него. Да премери силите си с достоен противник. Почувства се готов. Готов за събитието, което щеше да бележи живота му. Независимо какъв щеше да е краят. Независимо дали щеше да излезе победител или губещ... Тази игра щеше да е началото на нещо ново. Усещаше възкачването си върху ново стъпало, на което досега беше нямал причина да стъпва.
Дали бе възбуден? Разбира се, като това включваше безкрайно ужасен и ентусиазирано нетърпелив в същото време.
Прокашля се, за да получи цялото внимание на новия си асистент-колега, колега-асистент. Знаеше, че тя отдавна бе прочела страницата, в която се взираше вече от около двадесет минути, но очите ѝ продължаваха да се връщат невярващо към думата „асистирам” , спомената няколко пъти в последните редове.
- Нека дам кратък пример как ще протичат мисиите ни. Аз проучвам мишената и изготвям план за действие, а когато дойде твоят ред да действаш, просто се съгласуваш  с моята преценка. Накрая мисията е успешно изпълнена, аз съм направил своя анализ, ти си изстреляла своя куршум и всички сме доволни и щастливи. Смятам, че този вариант ще ти хареса. – завърши и се изправи отново от стола си, заобикаляйки масата, а редом с нея и бъдещата си партньорка в престъпленията.
- Последната страница има бележка отзад. Това е мястото на утрешната ни среща. Ще ти пратя подробностите по мисията по имейла. Засега е това, ще се видим утре. – завърши каквото имаше да казва и напусна помещението без да се обърне. От една страна бързаше да свърши тук, за да продължи да дълбае по случая си, а от друга чувстваше, че ако се обърне няма да иска да си тръгва толкова скоро... Изпитваше леко раздвоение и не можеше да прецени към кое таеше по-дълбок интерес. Дали към мистерията, която му предстоеше да разгадае, или към новата си партньорка. Ако трябваше да бъде честен, Мън Дзя представляваше една не по-малко вълнуваща мистерия.Съжаляваше, че нямаше как да е честен с нея, защото дори тя не можеше да узнае за истинската мисия на Сън Дже. Той бе изрично предупреден, че всичко това, цялата същност да случаите, по които щеше да работи, ще се пази само между него и шефовете. Затова не можеше да си позволява моменти на слабост или разсеяност. Трябваше да заблуди всички, но не смяташе, че ще му е трудно, защото тук никой не задаваше въпроси. За всички мисията бе просто, за да се изпълнява. На никой не му и влизаше в работата какво и защо, просто една мисия съществуваше, за да бъде изпълнена.  Мисълта, че и Мън Дзя навярно бе със съзнанието на повечето професионални убийци, го успокояваше донякъде. Нямаше да трябва да се обяснява, нито да отговаря на въпроси. Това означаваше, че нямаше да му се налага да лъже, а нямаше по-голямо облекчение. Работата му се струваше проста и се надяваше да не се окаже излъган от прибързаната си преценка.
...
Трябваше да се срещнат в 12 на обед, а нея още я нямаше. Навярно закъсняваше нарочно, за да го дразни и да покаже, че не е послушно момиче. Защо ли се надяваше да е това, а не женската мания за перфектен външен вид. Жените имаха нуждата да се чувстват красиви, дори когато цапаха ръцете си с кръв. Ама че логика...
Загърна се в тънкото си тъмносиво палто, оглеждайки тясната малка уличка, на която преди седмица бе видя запоследно един от изчезналите наемници. Името ѝ беше Сара, все още новобранка, но със собствен стил в изпълнението на мисии. Умело изоплзваща чара си, за да съблазни мишената си, която свършва най-често отровена с непроследимо съдържание. Запоследно девойката е била изпратена на поредната си мисия и е имала среща с мишената си в кафенето, пред което сега Дже се намираше. Докато чакаше асистентката си да благоволи да пристигне, мъжът оглеждаше мястото, като от време на време обикаляше напред-назад. Някои от минувачите го стрелкаха с учудени и странни погледи, но той не ги отразяваше, защото не бяха важни за него. Не бяха онова, което търсеше... А той търсеше следа... Нещо. Просто нещо. Една глупава следа... Тогава я видя.. Нещо през прозрачното стъкло на кафенето привлече погледа му. Беше жена, току-що приседнала на маса за двама. Начинът, по който флиртуваше с мъжа срещу нея, движенията ѝ... И поръча доматена супа. Това трябваше да е следата, която търси. Киселината в доматения сос правеше отровата невъзможна за проследяване. Беше перфектният начин да отровиш някого и да изглежда като сърдечен удар. Това бе точно в стилът на изчезналата Сара. Но жената на онази маса не беше Сара. Беше друга, но носеше интересно бижу, което Дже знаеше, че беше виждал някъде преди. Знаеше, че го е виждал...
- Знаех си... – погледна последната най-скорошна снимка на Сара и видя същата брошка, закачена на роклята ѝ. Това беше следа! Започна да става интересно. Трябваше да влезе вътре, но трябваше да изчака Мън Дзя. Имаше задача за нея.
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Конферентната зала   

Върнете се в началото Go down
 
Конферентната зала
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Eastern adventure RPG :: Роулплей терен :: Сеул (Южна Корея) :: Червената азалия-
Идете на: