JuSt LeT U DrEaM
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
АРХИВ
РОУЛПЛЕЙ ЛИСТ
Гласувайте за форума:
Гласувай за мен в BGTop100.com Гласувай за тази страница в Българския ТОП RealTop.net
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 120, на Пон Ное 05, 2012 8:15 pm
Септември 2017
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
    123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930 
CalendarCalendar

Share | 
 

 Автобусна спирка

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Ин Стефани
The Mistress
The Mistress
avatar

Местожителство : Чикаго
Scorpio Dog

ПисанеЗаглавие: Автобусна спирка   Пон Ное 14, 2011 3:24 pm



Върнете се в началото Go down
http://elemental-witches.forums.lu
Ким Чои Хи
The Mistress
The Mistress
avatar

Местожителство : Сеул, Южна Корея

ПисанеЗаглавие: Re: Автобусна спирка   Пон Ное 14, 2011 4:40 pm

Господи, беше студено.
Тъмнокосата девойка пристъпи към ръба на тротоара. Движението бе последвано от поредното навеждане към улицата, с надеждата да успее да види дали автобусът идва. Всъщност, с надеждата автобусът да идва. В момента, в който момичето се приведе напред, студеният вятър отново се насочи към нея, карайки косата й да се разпилее около лицето й, превръщайки я в една наистина объркана плетеница от тъмнокестеняви вълни.
Автобусът не идваше.
Чои Хи намести чантата на рамото си за пореден път - нещо, което често правеше, ако се чувстваше некомфортно или нервно... или и двете - и обгърна тялото си с ръце, придърпвайки палтото си още повече, сякаш можеше да стане по-топло. В моменти като този тя искрено мечтаеше за собствена кола, в която щеше да е постоянно топло и която щеше да е на нейно разположение денонощно. И нямаше да й се налага на чака автобуси на студа. Нямаше да й се налага да гледа напред мълчаливо, докато знае добре, че мъжът на спирката до нея плъзга погледа си от главата до петите й. Наистина жалко, че все още нямаше това удобство, наречено лично превозно средство.
Чои Хи скръсти ръце пред гърдите си и се успокои с мисълта, че в автобуса щеше да е топло, а и се бе запътила към вкъщи. Идеята за собствения й топъл апартамент извика лека усмивка върху устните на тъмнокоската. Наскоро се бе нанесла в новото си жилище и бе прекалено развълнувана за да мисли много дълго върху неща като градския транспорт. Радваше я мисълта, че най-после щеше да живее сам-самичка в дом, който сама бе харесала и обзавела. От много време насам госпожица Ким можеше да се грижи за себе си перфектно и нямаше никакъв проблем с домакинските задължения, както и с формалности като документация, сметки за плащане и други такива. На кратко казано, Чои Хи не считаше за трудно това да живее и да се издържа сама. Харесваше й. Беше вълнуващо да изпита подобна свобода, както и всички привилегии, идващи с нея. Така че един закъснял автобус не можеше да развали настроението й чак толкова.
Чои изобщо не се замисли как би могла да изглежда в очите на околните в този момент. На спирката нямаше много хора, но всички, които чакаха, се бяга загърнали топло в дрехите си и гледаха с каменни изражения, докато младата тъмнокоска със светло дълго палто и дамска чанта на рамо бе единствената, която се усмихваше щастливо. Без видима причина, поне за тези около нея. Тя просто гледаше към улицата, замислена, и не можеше да сдържи развълнуваната си усмивка. Без дори да помисли как изглежда отстрани, продължи да стои, загърната в палтото си и да отвлича вниманието си от мисълта кога точно щеше да дойде автобусът.
Имаше още малко за подреждане в апартамента. Не бе много, повечето работа бе свършена непосредствено след нанасянето. Чои Хи не бе могла да се сдържи и бе успяла да подреди почти всичко, което си имаше място. Включително всички книги, които бе взела от тях. А те бяха доста, имайки предвид факта, че бе взела и някой стари неща, които просто й се сториха интересни. Така и така майка й явно се опитваше да се отърве от ненужните вещи, бе решила, че новият апартамент на дъщеря й бе идеалното място за това. Но, от друга страна, Чои Хи не възразяваше на помогне, щом имаше възможност. Идеята да откаже на майка си, при положение, че имаше цял апартамент само за себе си, й се струваше нелепа. Просто щеше да има малко повече вещи. По тази причина книгите бяха наистина повече от обикновеното, но тя им бе намерила място без проблем. Кухнята бе останала единствената стая, която се нуждаеше от подредба.
Точно поради тази причина бе излязла днес. Имаше почивен ден - без лекции, без работа. За нея това бе идеалното време да се разходи и, по между другото, да се наслади на свободата си. Бе обиколила няколко магазина за да поръча някои допълнителни неща за вкъщи, а когато се прибереше, щеше да облече нещо удобно, да пусне телевизора и да си сготви. Една напълно спокойна вечер в новия й дом. Звучеше толкова просто, но в същото време толкова прекрасно, че усмивката върху лицето на Чои Хи стана още по-широка.
Въздишка на облекчение се откъсна от устните й, когато видя задаващия си автобус. Най-сетне. Тя опита да укроти немирните кичури коса, разпиляващи се около лицето й заради вятъра, докато се качваше в превозното средство. Съзря двете свободни седалки в края - точно където й бе най-удобно да седи, тъй като бе съвсем забутано и, по този начин, не бе първото нещо, което хората виждаха, щом се качат - и се запъти право към тях. Седна на тази откъм прозореца. Чои Хи придърпа чантата към себе си и съвсем леко изпъна краката си, за да се сгрее. В автобуса бе значително по-топло, затова тя се отпусна и се загледа през прозореца.
Усети наместването на някого върху празната седалка до нея.
От малка й харесваше да се вози в градския транспорт и да сяда на най-задната седалка откъм прозореца. Да се отпусне и да гледа от движещия се автобус всички хора в Сеул. Понякога й се бе искало да се качи на най-първата спирка и да не слиза чак до последната... Дали не бе забравила да поръча онези чаши, които видя в магазина...


You and I together, it just feels so right...
Even thought I bid you goodbye,
For me the world is just you...
Върнете се в началото Go down
Шинджи Такизава



Местожителство : Сеул.

ПисанеЗаглавие: Re: Автобусна спирка   Пон Ное 14, 2011 7:59 pm

„Шинзо, време е да действаш! хайде..Действай!“ - Наистина странният рингтон, съобщаващ, че Такизава има съобщение, ненадейно го стресна и той лекичко подскочи от ръба на пейката, внезапно озовал се в право положение. Сетне без дори да поглежда какво, аджеба, бе написано във въпросното съобщение, сякаш го знаеше предварително, мъжът се насочи към една точно определена спирка в Сеул, а по изражението му се четеше, че това бе началото на поредната тайна мисия. Да, реално бе така, нямаше нищо друго, което би могло да накара точно Такизава да обикаля от единия, чак до другия край на осмия по големина град в света, само и само да си помогне за мисията...за чиято цел се изискваше да изглежда по-правдоподобно изморен. След изминалите километри пеша, които си казаха думата, тъмнокосият японец едва успя да стигне на време и наистина изглеждаше, като закъсняващ за някъде човек, без малко изпуснал автобуса си.
- Какъв късмет... - изкоментира сам на себе си Шинзо, съвсем първично и инстинктивно отправяйки се към свободното място на най-задната седалка в превозното средство. Всъщност, наистина беше хубаво, че главните улици на Сеул бяха прави и гладки, в сравнение с по-затънтените квартали на града, където не живееха особено заможни и жизнени хора. защото на него леко му призляваше пир спомена за неимоверното лашкане-люшкане на градски автобуси по такива места...Не че сега ,когато имаше кола, я използваше често, но...поне бе свикнал с това да си е пешеходец и да диша, като белите хора. От къде ли се намираха толкова мазохисти, готови да се качат в такова превозно средство, след като ясно се вижда колко препълнено е то? Както и да е, не би било разумно точно в този миг, да се вглъбяваме в разни такива неизчерпаеми теми. Имаше нещо важно, което тъмнокосия мъж трябваше да свърши. А на какво по-точно му беше дошло реда сега? „Актьорско майсторство“. Това дали го умееше достатъчно добре ,че да заблуди временната си съседка по автобусна седалка? Всъщност, той, като утвърдил се член на NTS би трябвало отлично да знае как да направи профил на който и да било случаен човек, но за тази цел... трябваше да го наблюдава в продължение на поне минута и половина, а това не се препоръчваше, след като секретната мисия бе започната, а Шин....отлично съзнаваше, колко пхисопатски изглежда втренченият му в някого поглед. При това не само за потърпевшия човек, но и за околните. Не, тай не биваше да буди подозрение у никого, още по-малко у момичето до него. Но все пак, за бога..Не му беше за пръв път, нали? това бе просто един от много случаи в които му се налагаше да не е себе си, а някакъв небезизвестен, но наистина много талантлив актьор. Може би сега бе перфектното време да се отърси малко от истинското си Аз, което без друго отдавна му бе омръзнало, и да си създаде нова личност. както още го наричаше - пълно изчистване на мислите. да, основно имаше нужда от това, защо ли не го бе разбрал малко по-рано? Особено тук идеше реч и за нуждата му да се отърве от всякакви спомени за брат си, който му изкарваше бедната душица ежедневно, искайки дори невъзможното от него , само и само да бъде щастлив.
И нека се върнем на огромния актьорски талант, който течеше в кръвта на Такизава. Да, този род определено бе род на майстори в насоката на това изкуство, ето ви и един чист пример за това... Първата прозявка, която тъмнокоското издаде, бе така правдоподобно сливаща се с моментната му аура, че чак страх да те хване. Шинджи бе притворил очи, чийто клепачи умишлено натежаваха все-повече и повече, а той бавно, но сигурно започваше да ги затваря. Всичко сякаш бе реалност, чистата и проста истина, такава каквато е и...никой, още по-малко пък едно такова младо момиче, като Чои-Хи, не би могло да си помисли дори, че до нея, на съседната седалка, стои всъщност не един засипващ и уморен човечец, ами...някой наистина опасен, с опасна работа, принципно изпълняващ опасни мисии и служещ в секретна организация, скрита от очите на света. Мдам, всичко беше толкова перфектно..също, колкото появата му - съвсем случайна и непринудена, нали така? Истината бе прикрита и изгладената й фалшификация пасваше на реалност до последното зрънце на съвършенството. И това не бе всичко, което един Такизава би могъл да постигне. Не, тъй като това бе началото...още дори нямаше как да се убедим в способностите му. не че някой щеше да седне и да ги коментира, или да се съмнява в тях. Но просто за неизвестния протокол...Шинджи вече бе в почти последен стадии на хода си..след което щеше просто леко и плавно да се остави по течението. както винаги правеше един истински полеви агент. Е, той също бе такъв някога...Но сега предпочиташе да има малко повече свободно време и да поема малко по-лични мисии, отколкото да спазва нечии стриктни заповеди.
Времето навън захладяваше все повече и повече...докато вътре нечии гласове и телефонни разговори кънтяха, като насред оживена улица....отвън, пешеходците търпеливо изчакваха зелената светлинка, мълчейки... Всичко бе изпълнено с противоположности. След минута шофьорът извика на пътниците, че движението до следващата спирка ще се проточи повече, заради задръстването, чието начало мнимо се прокрадваше само две пресечки по-надолу по шосето.. Стигайки на заветното място, безвъзвратно попадайки в голямото задръстване, сякаш повечето гласове просто отекнаха някъде в пространството. Шофьорът въздъхна тежко, а с въздишката му си отидоха и последните леки клатушкания та висулките на предното стъкло... А някъде назад, много назад..На най-задната седалка в превозното средство.. Нечия глава, покрита с тъмно кестенява грива, тупна спокойно на съседското рамо. Последва просто странна и донякъде приятна тишина..Реална тишина.
Върнете се в началото Go down
Ким Чои Хи
The Mistress
The Mistress
avatar

Местожителство : Сеул, Южна Корея

ПисанеЗаглавие: Re: Автобусна спирка   Пон Ное 14, 2011 9:27 pm

Заряла поглед през прозореца, Чои Хи съвсем бегло чуваше човекът, седнал до нея. Или, по-точно, бегло регистрираше прозявките му, които като че ли ставаха все по-дълбоки и... заглушени.
Но, виж, определено нямаше как да не му обърне внимание в момента, в който нещо сравнително тежко "тупна" върху рамото й. Последвалата естествена реакция от страна на девойката бе рязко извъртане на главата и изненадан подскок на място, придружен от тихо ахване. Човекът, заел мястото до нея, буквално бе заспал. Върху рамото й.
За момент в главата на Чои Хи се въртеше решението, което повечето хора биха взели. А именно - да се отдръпнат. Това бе инстинктивна реакция, която нямаше как да се разбере погрешно - някой я бе стреснал, навлизайки в личното й пространство и всичко, което можеше да направи, бе да се дръпне. Само че тя не го направи. Дали се бе замислила повече от необходимото или бе друга неизвестната причина не се знаеше, но бе факт, че Чои Хи не помръдна в момента, в който видя чуждата глава на рамото си. Най-вече защото не й допадаше мисълта къде щеше да се озове непознатият, ако тя действително се изместеше към прозореца. Да, определено положението, в което беше сега бе по-добро от алтернативата - а именно, в момента, в който тялото на девойката вече не бе там, където трябваше да бъде, чуждото такова щеше просто да се свлече и да се озове много по-надолу, към място, нямащо нищо общо с рамото й. Това бе първата й мисъл.
Нещото, което озадачи тъмнокоската, бе съвсем различно обаче. И не бе свързано нито с положението на седалките, нито с позицията на което и да било тяло. В момента, в който Чои извърна глава, погледът й бе попаднал право върху лицето на непознатия. И въпреки че то бе почти закрито от падащата върху му коса, тя успя да види достатъчно. И мисълта, която мина през ума й бе: Господи, той наистина спи!. И тогава, каквото и да й говореше разсъдъка, точно както бе в стила на Ким Чои Хи, сърце не й даде дори да гъкне. Само и само да не събуди така дълбоко спящия непознат човек до нея.
Не знаеше какво чудно имаше в това, че някой спи, но самата тя задържа погледа си върху лицето му и... се удиви. Такова спокойно лице. Изражението на непознатият можеше да се сравни с това на току-що изкъпано бебе, сложено да спи. Без нито една мимика, издаваща каквато и да била тревога или стрес. А не трябваше ли да е обратното? Трябва да е наистина много уморен... За човек, който без никаква свян заспива по този начин, при това в градския транспорт, умората трябва да е огромна. Точно поради тази мисъл тъмнокоската не смееше да разбуди странника.
Тя отново се загледа в лицето му, тъй като, наистина, нямаше накъде другаде да гледа. Тъмната му коса се бе разпиляла настрани, но голяма част от чертите му се виждаха. Физиономията му така приличаше на някого, който не бе спал с дни и най-сетне е намерил своята почивка, потъвайки в блажен сън. Чои дори усещаше как тялото му се повдига ритмично, дишайки дълбоко и равномерно. Колкото и странно да изглеждаше това за околните, природата на Чои Хи не й позволяваше да направи абсолютно нищо, с което да застраши чуждото щастие. Била тя и една дрямка в автобуса. Надали щеше да й попречи толкова - той все някога щеше да слезе. Тя все някога ще да слезе. Точно сега ли това задръстване...
Мъжът до нея... или, по-точно, мъжът на рамото й не само се бе облегнал, ами направо се бе наместил. Непознатият си бе намерил удобно място, намествайки главата си почти в извивката между врата и рамото на девойката. През главата й мина смешната мисъл, че сигурно се опитва и да се стопли. С все сили задържа този пристъп на смях, тъй като това никак нямаше да е добре за непознатия. Той, от друга страна, изглеждаше като нормален човек. Чои Хи забеляза, че не бе облечен особено дебело, което не изключваше последната й теория за "топленето". Но по-важното бе, че не изглеждаше опасен. Просто един млад мъж, вероятно изморен от някаква работа. Всъщност бе наистина млад. Доколкото можеше да прецени Чои, странникът нямаше и 30 години. Косата му - тъй като това бе нещото, което се виждаше най-много от позицията на госпожица Ким - бе наистина интересна. Дълга, преливаща от по-тъмни в по-светли, почти рижи нюанси. За секунда някакъв изключително странен гласец в съзнанието й реши, че иска да пипне косата му.
Но тя веднага го пропъди. Боже, дори не трябваше да седи в такова положение с някой, който можеше да се окаже всеки. Определено можеше да измисли много аргументи за това защо трябваше да се дръпне от този мъж веднага. Но пък самата тя знаеше, че теорията той да е сериен убиец, подобен на тези в хорър филмите, който всеки момент ще извади нож и ще го насочи към гърлото на нищо неподозиращата Чои, никак не й звучеше изпълнима. Всъщност, звучеше й смешна. Какво толкова бе станало - изморен човек, жадуващ за сън се бе облегнал без да иска върху рамото й, заспивайки в и без това безкрайното задръстване.
Чои Хи извърна поглед за момент и отново го втренчи през прозореца. Ох, автобусът не бе стигнал никак далеч. Къде ли слизаше непознатият...
Някаква неясна вибрация "докосна" тъмнокоската, карайки я да се стресне дори повече от онзи момент, в който бе усетила чуждата глава на рамото си. Господи, какво беше това? Телефон? Чий...


You and I together, it just feels so right...
Even thought I bid you goodbye,
For me the world is just you...
Върнете се в началото Go down
Шинджи Такизава



Местожителство : Сеул.

ПисанеЗаглавие: Re: Автобусна спирка   Вто Ное 15, 2011 9:42 pm

„Шинзо, търсят те! Търсят теее...Чуваш ли ме изобщо? Ясно заявих, че те търсят, Шинзо!“ - различен по смисъл, но също толкова странен рингтон, отново се изстреля в пространството, като сякаш умишлено се удари в ушите на мнимия спящ Такизава. Нещо, като умишлено аварийно кацане? И сега какво следваше? Той така или иначе бе длъжен да си вдига телефона. Не че като се замислеше, това „задължение“ щеше да продължи вечно, но все пак.... Можеше да бъде нещо важно? Или ако случайно не бе нищо подобно, Шин просто преспокойно можеше да извърти така обаждането ,че да бъде в негова полза за..текущата му мисия, нали? Разбира се, както винаги имаше чудесни идеи, напълно присъщи за един Такизава.. И все пак беше странно. защо точно сега? Този..този проклет телефон, това долно изчадие, в момента дори се осмеляваше да разкрие името му, макар и не такова, каквото бе то.. Нямаше знамение. За Шинджи бе дразнещо, но колкото и дразнещо да бе, отлично знаеше, че брат му отново ще му сложи такъв, или подобен рингтон. Като заговорихме за брат му.. никой нямаше да се изненада, ако той бе набрал номера му, защото за никой не бе беше нищо ново нашумялата мода по-големия(дори с една година) брат, да вгорчава живота на по-малкия. Да, малко се замисляш и веднага ти звучи съвсем наистина клиширано. За щастие, Шинзо не бе от онези мекушавци, които не издържаха на подобно нещо. Абсурд! Него и с танк да го премажеш, пак щеше до последния си дъх, на опита да намери пътя...който щеше да ум донесе нещо.... каквото и да е. Дори самият той не бе убеден в това какво очаква от живота, но..може би просто някакво чувство, че сърцето му е удовлетворено? само тогава щеше да действа от, в пълен синхрон с тялото и разума, което рядко се случваше, освен по време на мисия. Да, колкото и хладнокръвен, спокоен и сдържан да изглеждаше Такизава, истината бе, че все още търсеше онзи жадуван синхрон, липсата на въпросното удовлетворение - също. А може би нещо се заблуждаваше и му липсваше и друго? Не беше ясно какво точно щеше да доведе до желания резултата ,но едно беше сигурно - хич не бе лесна задача да търсиш нещо, за което не знаеш нищо, като същевременно с това да помагаш на света да се отърве от лапите на тероризма. Да, наистина погледнато от страната на някой реалист, би могло категорично ад се заяви, че това нещо е невъзможно. Но за някой леко отклоняващ се от логичната и реална мисъл, като Шинджи, не бе нищо особено да се смята,че на този свят невъзможни неща няма и..такива разни мити философски мисли.
Спомняйки си обаче, че се намира в задушното превозно средство, както и че то пък се намира в голямото задръстване...тъмнокосият мъж размърда главица. Направи го бавно, следвайки все още ясния факт, че не трябва де отнася, защото изпълнява някаква мисия. Без друго бе изгубил предостатъчно много време в лутане сред лабиринт от мисли, а това не бе никак добър план за действие. А уж всичко започваше перфектно...дори рамото на девойката, беше така топло... Всъщност да, наистина бе топло. дори странно защо ,но тази топлина, която го обгръщаше, създаваше сякаш едно приятно чувство у Шинджи. Сигурно просто си въобразяваше.. Трябваше да е наистина уморен, нали? Все пак не бе шега работа ,дори за добре обучен човек, да премине пеша почти целия Сеул. никой от обикновените хора, не би му повярвал, ако решеше да сподели този си героизъм. Да, Шинзо бе съвсем готов да се жертва по какъвто и да било начин в името на своята работа. И макар да не е предприел сегашната мисия от някое точно определено лице, чувстваше се почти по същия начин. Трябваше да успее, да разбере на всяка цена. А дали девойката реално нямаше нищо против нечия чужда глава да се топли отгоре й? Ха, очевидно бе наистина мила и добра, и правеше всичко възможно, за да бъдат другите щастливи.. точно както спомена веднъж неговия достоверен източник. Шин леко изви едната си устна, но действието бе съвсем кратко, незабележимо. Някак си започна да се пита неща, които не би трябвало да го касаят по никакъв точно определен начин, но грандиозното ум оправдание бе това ,че все пак трябва да я опознае, за да изготви профила й. Мда, като един истински агент. Бе забравил колко е приятно чувството. Сега..сега може би искаше да разбере дали правеше също толкова непосилни неща, за да открие и собственото си щастие? Но това надали бе въпрос, чието време бе дошло, или пък на който той някога щеше да успее да си отговори. Да, за един профил не това бе важното, нали? само дето сякаш този Такизава вечно мислеше отзад напред за нещата.
- Ало? - най-сетне съумя да вдигне телефона, което обаче не съвпадаше с това ,че едната му страна все още се топлеше, допряна до своето временно парно. сега вече бе леко странна картинка - Един буден човек, който се прави на сънен, бива подпрян на нечие рамо, същевременно с това поставил телефон в откритото си ухо. Да, някои биха казали дори твърде странно. Не можехме и да си представим какво беше в такъв случай за Чои-Хи.
В първият момент, в който Шин доближи телефона до ухото си обаче, дочу някакво дяволито сумтене, които дори не подлежеше на обсъждане. Да, беше си дело на брат му, разбира се, кой друг можеше да го обезпокои по време на мисия? Мислеше си, че му е позволено всичко. И още повече - въобразяваше си ,че брат му е момче за всичко и ще му върши дори най-мръсната работа, като например - редовното пране на кални чорапи и лъскане на нови обувки, току що излязли от магазина. Естествено, всичко това бе с цел да му вгорчи живота, затова Шинзо никога нямаше да допусне да изглежда нещастен в очите на брат си, тъй като по този начин просто се признаваше за победен.
- Ти..Къде, по дяволите се губиш? Трябваше да си се върнал още преди половин час.. Както и да е.. Не се чувствам добре, като се прибираш купи продукти за супа Мисо. - веднага си дойдохме на думата..точно както бе съвсем, съвсем присъщо за Нейт, той отново не остана по-назад от вчера и придума своя брат за супа Мисо, като че ли не му бе брат, а по-скоро домашна прислужница. Домакиня, като че ли бе малко по-вярно.
Както и да е, все пак острият говор на брат му го принуди да се изправи отново до нормално положение, което следователно гласеше, че топлинката вече я нямаше ...макар и да бе наоколо, сякаш не беше достатъчно близко. не и толкова ,че да го стопли.
- О, да... Да... - самият Шин усещаше как мърмори нещо наистина просто и еднообразно на брат си, но реално далеч не смяташе да изпълни заръката му. Всъщност, така или иначе нямаше да се прибира, че да я изпълнява, не че му се свидеше да толкова да извърши нещо така просто за болния си брат. Е, колкото и да бе болен, нямаше да умре от безсилието си сам да отскочи до магазина ида си купи нужното му за въпросната супа Мисо. Както и да го погледнеш, този път леко рижавия японец имаше достатъчно важна задача, че да се занимава с прищевикте на Нейт.
В слушалката отново се чу нещо, но този път звукът наподобяваше повече съскане, отколкото онова дяволито сумтене в началото.
- Да, разбрах..Скоро се прибирам, надявам се...В момента има леко задръстване. Да, дочуване. - изговори на паузи между изреченията, след което просто натисна червената слушалка и мушна телефона си обратно в дълбокия дънков джоб, където винаги успяваше да потъне. Едва след секунда-две, оглеждайки се наоколо, мъжът установи ,че автобусът всъщност вече се движи. Той леко извърна глава към девойката до себе си, в която до сега бе намирал временно отопление и се усмихна, кимайки леко. Това може би бе някакъв знак на благодарност, просто заместващ обикновеното действие, което бе впити в другия индивид очи и изричане на вълшебната думичка „Благодаря“. Да, всъщност, трябваше да значи именно благодарност, тъй като все пак никой не го знаеше по-добре от един Такизава.
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Автобусна спирка   

Върнете се в началото Go down
 
Автобусна спирка
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Eastern adventure RPG :: Роулплей терен :: Сеул (Южна Корея)-
Идете на: