JuSt LeT U DrEaM
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
АРХИВ
РОУЛПЛЕЙ ЛИСТ
Гласувайте за форума:
Гласувай за мен в BGTop100.com Гласувай за тази страница в Българския ТОП RealTop.net
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 120, на Пон Ное 05, 2012 8:15 pm
Септември 2017
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
    123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930 
CalendarCalendar

Share | 
 

 Полицейско управление

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Рю Во Мин
Преследвач
Преследвач
avatar

Местожителство : Сеул
Длъжности: : Детектив(работи в полицията)

ПисанеЗаглавие: Полицейско управление   Вто Дек 27, 2011 1:53 pm

Върнете се в началото Go down
Рю Во Мин
Преследвач
Преследвач
avatar

Местожителство : Сеул
Длъжности: : Детектив(работи в полицията)

ПисанеЗаглавие: Re: Полицейско управление   Вто Дек 27, 2011 3:27 pm

Тихо. Беше толкова тихо.
Да, точно така... Всички от отдела отдавна си бяха тръгнали, а Во-Мин бе дошъл чак сега...Защо ли? Защо въобще си бе направил труда да върви пеш в тези минусови температури, след като нямаше нужда. Детектив Рю бе освободен от длъжност в следващата една,а може би две седмици...Също бе отстранен и от случая с поредния сериен убиец, чиито жертви са все гимназисти от елитните гимназии. Всъщност, колкото и нелогично и нетипично за него да звучеше, той напълно си е заслужил това наказание, което бе и възможно най-лошото и потискащо нещо за него. Все пак...все пак тази работа бе живота му, просто сякаш всяка една частица от Мин жадуваше да раздава справедливост и това бе напълно безкраен процес, каращ те да си представиш влак, който не спира да пътува, не преминава дори през спирките, никъде...просто продължаващ още напред по своя избран път. Бе леко завидно от една страна..Твърдението, че вече рядко се срещат полицаи, изцяло отдадени на работата си, всъщност беше вярно, макар да си противоречеше на повечето филми и телевизионни драми. Реалността в последно време сочеше, че в това полицейско управление, или по-точно, в този отдел...единственото ченге, на което му пукаше какво става навън, това бе Во-Мин. И въпреки, че преди по-малко от седмица един убиец се измъкна, заради него...той отново беше тук - готов да поправи грешката си, на всяка цена..Да, в момента реално всеки би казал, че е напълно безполезен и няма работа тук, щом е отстранен и от случая, но въпреки това...Детектив Рю не бе от личностите, които се отказваха. Дори пред „отказваха“ не можеше да застане прилагателно име от рода на „лесно“ или „трудно“...Защото той никога не се отказваше, щом се касаеше за нещо ,свързано с тази работа. И сега, мислите ли, че макар и отстранен и безполезен, някой като Во-Мин и си стоял спокойно вкъщи и би могъл да спи спокойно, при положение, че по улиците на Сеул броди човек, убил четирима млади гимназисти? Не, не. Невъзможно. Звучи изтъркано, нали? Но както вече споменахме към началото, за разлика от нещата по телевизията, където непрекъснато срещаше какви ли не герои, проявили се с различни подвизи...В реалността такива личности бяха наистина рядко срещани, чак страх да те хване. Разбира се, повечето хора се още живеят със заблудата, че герои, навсякъде, всякога има колкото ти душа иска..Жалко. Колко жалко, че докато тези измислените блестят по тв екраните, другите, истинските герои, или още казано - изчезващият вид хора, оставаха напълно и съвсем безизвестни. Но не това бе корена на проблема. Както и да е, да се върнем на темата.
Рю Во Мин, 27 годишен, детектив от криминалния отдел. Това пишеше в автобиографията му. Чисто, просто, стегнато и ясно. Всъщност, автобиографиите не можеха да твърдят нищо освен вече кристално ясни факти за даден човек. И по тази логика, нямаше как да твърди, че Рю бе е просто детектив, а човек, който никога няма да се откаже и да се примири, ако пред очите му бива извършвана несправедливост. И до ден днешен нищо не се е променило, колкото и дразнещо да бе за неговите колеги - той си оставаше все така упорит в стремежа си да възцари своята правда. Да, а някои бе и жалко...Тъй като е повече от ясен факта, че колкото и да се стараеш, зло винаги ще има. За щастие нито тази мисъл нито нейните сродни, можеха да възпрат детектив Рю от всяко нещо, което би си наумил.
- Добре, да се захващаме за работа. - краткият монолог, придружен с тиха, но дълбока въздишка, накара адамовата му ябълка за момент да затанцува нагоре надолу по шита му. Во-Мин се бе настанил на мястото на своя най-близък колега в отдела, който му бе и нещо, като довереник - винаги му съобщаваше как вървят нещата, ако той не е наблизо. Както в този момент. Реално Детектив Рю нямаше привилегията да идва в следващите няколко седмици, а това не и му се отразило особено добре, тъй като си нямаше никакво странично занимание за разсейване, а освен това не мислеше и да се занимава с други безполезни неща. Е, все пак беше тук..Макар и нелегално проникнал, при това през неработно време, но това в момента беше единствено незначителна подробност.
Мин отвори долното чекмедже и постави на бюрото пред себе си, всички папки по новия случай, които извади. Сега му оставаше да преразгледа внимателно информацията и с малко повече късмет щеше да открие нещо, което бе пропуснал, в момента всичко можеше да се окаже от значение. Но крайна сметка трябваше възможно най-скоро да залови онзи проклет изрод. Всеки се питаше въз основа на какво се дължеше успехът му..Същността на нещата при него беше различна и макар никой да не я виждаше...Рю не се стремеше към повишение, награди за доблест и разни други граждански призвания от народа...и все такива неща. Той вървеше това, което върши, просто защото знаеше кой е пътят му и го следваше...Истината бе, че понякога беше твърде импулсивен, но повечето пъти не грешеше, нито в бързите си преценки, нито в необмислените си действия...До онзи ден...който никога нямаше да забрави. Денят, в който всичко се обърна срещу него и му изигра лоша шега. Защо...Самият той не си бе обяснил случилото се, сякаш нямаше логично обяснение за него. Но наистина..всичко, макар и приключило, се бе запечатало в главата на Во-Мин, до най-малката подробност и той бе напълно убеден, че няма да го остави намира...че още не е приключило, че ще се върне за него...Или най-лошото - ще се повтори. Затова, дори в момента, когато тъмните ириси шареха съсредоточено върху многото листове наоколо, съзнанието продължаваше да си повтаря, че приключвайки този случай, щеше да се заеме с другия...Беше леко страшно, защото това щеше да е първият път, в който щеше да се изправи срещу собствените си проблеми, собствената си вина, срещу онова, което касаеше само него, нещото, което го преследваше...и бе напълно непознато и неизвестно. Онази жена...Коя, по дяволите, беше тя?!
Внезапно, като от нищото изникна шум, който накара всички налични рецептори у Мин да се изострят до краен предел, а стойката му да остане неподвижна и без видимо наличие на жизнени показатели. Рю можеше да се закълне, че току що, един от отсрещните празни столове се бе раздвижил, а нещо н заобикалящия го мрак бе проблеснало.
Рю Во Мин бе вперил поглед в съпътстващия помещението мрак, или по-точно в посока на същият този стол, сякаш бе в очакване нещо да се случи.
В следващия момент същият сребрист блясък от преди секунда се повтори, този път обаче последват от ярка жълта светлина. Някой запали цигара...Всъщност, не, не бе ой да е..Защото точно този стил съвсем подхождаше на...Детектив Ко.
Единствената последвала реакция от страна на Во-Мин, бе да присвие очи срещу светлината, същевременно опитвайки да проследи източникът на огънчето, сякаш все още не му бе ясно кой е...Както и да е, вече не бе сам.
Върнете се в началото Go down
"Аааргх"

avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Полицейско управление   Вто Дек 27, 2011 6:57 pm

Детектив Ко, намиращ се в края на своите 47 години, бе най-приближеният на шефа на криминалния отдел, а също и на най-властващия сред прокурорите в Сеул. Разбира се, това второто никой не би могъл да го предположи, в предвид факта, че този човек бе наистина много, ама много потаен. Никога, никой от колегите му не си хабеше силите да гадае какво ли може да се върти в натрупалата му житейски опит главица, защото тръгнеше ли да го прави, най-малкото щеше да се размине с едно огромно главоболие и една от странните мрачни усмивки на детектив Ко, или Ко Хьон Чу, както бе пълното име, с което малцина от по-висшите лица го наричаха. За странната птица, като цяло не бяха известни много факти, затова за всеки би било непосилна задача да изготви цялостния му профил...И въпреки това, Рю Во Мин от свои лични и по-дълбоки наблюдения, най-вероятно бе забелязал твърде много неща и сега знаеше солидно повече информация, отколкото който и да е полицай в Сеул. В интерес на истината, Хьон-Чу бе един наистина уравновесен и вдъхващ респект човек, но реално не представляваше кой знае какъв злодей, какъвто го изкарваха всички полицейски служители около него. Той имаше стомашни проблеми, което не му позволяваше да яде хамбургери, както и разни други полуфабрикати, с каквито се бе прехранвал на младини. Преди три месеца и половина се бе разделил с жена си, която за пореден път се бе опитала да го убеди да й купи нова кола нещо, което той все някак щеше да си позволи, но просото не бе в неговия стил - бе по-голям привърженик на по-старите и овехтели неща навяващи разни спомени, отколкото на новото, модерното и лъскавото. Все още носеше онзи свой бежов шинел, чийто цвят бе побелял от многото време, прекарано върху раменете му и в студ и в пек. Както и да е.. Друго, за което не можеше да се спори, бе това, че детективът бе заклет пушач. Преди да се раздели с жена си бе понамалил вредния си навик, само и само да й угоди до повече, но сега, след като не му остана нищо и дори дъщеря му не живее с него, отново се оказа в съблазнителния капан на цигарения дим. Повечето смятаха за прекалено да пали на всеки кръгъл час в продължение на двадесет минути, но за него...си беше обикновеното вредно ежедневие от което никога не се оплакваше, сякаш бе нещо съвсем задоволително.
Освен всички не особено значителни подробности и факти, изтъкнати до тук..на-важното бе да споменем, че детектив Ко виждаше част от себе си единствено в своя по-млад колега - Во Мин. Вярно, че сега да ги погледнеш - ще ти се сторят две коренно различаващи с по всичко личности, но..пък ако ги видиш на една и съща възраст вече ще откриеш общото. И като за капак, другият така открито прозорлив и наблюдателен детектив в криминалния отдел, след Рю Во Мин.. - това бе Хьон-Чу. Прясно доказателство беше факта, че сега бе тук, а Рю се бе оказал „хванат в крачка“. Ала скритата истина бе, че Ко Хьон Чу го бе наблюдавал няколко поредни нощи и че в момента единственото, което го бе издало умишлено, бяха искриците от сребристата запалка, кратката ослепителна светлинка от огънчето и цигареният дим...
- Все същият сте си..Детектив Рю. - неутралния му и същевременно вглъбен в чуждия поглед, придружен от едно спокойно дръпване от тютюневата съвкупност..бе объркваща за събеседника. Каквото и да правеше, Хьон винаги объркваше околните те просто не знаеха какъв извод да си направят от въпросната ситуация. А в случая - дали Той нямаше нищо против незаконното проникване на Рю в отдела и разследването на случая от който бе отстранен лично от прокурор Ким. Мда, идеше реч за същия властен прокурор, който обаче бе по своему подвластен на думите на Хьон Чу.
- Но...след онази катастрофа се променихте, колега. - след изречението, правейки пауза за ново дръпване детективът вметна обръщение, с надеждата да смекчи леко шока и безизходицата, която вероятно бе започнала да обзема неговия събеседник. Макар при него никога да не си личеше, един от малкото персони, за които го бе грижа в момента се оказваше именно Во-Мин. И от друга страна му бе любопитно...наистина любопитно, на какво се дължаха странните симптоми на рухваща психика, които бе започнал да проявява тъмнокосият мъж?
- След онзи ден...или нощ, започна да виждаш повече неща, които другите детективи не виждаха...Намираше и вкарваше зад решетките престъпници, сякаш това бе детска игра за теб...Спря да си добър само в боя и изстрелите и усъвършенства умствените си качества...Сега имаш отлична мисъл, но... - стари детективът отново прекъсна мисълта си, сякаш разделяше портокал на две половинки, сетне последва ново дръпване и нова струйка бял дим се усети в помещението. Не се забеляза, защото бе много тъмно, единствената светлина бе тази от скромната настолна лампа на заетото от Во-Мин бюро.
- Какво точно става с теб? - детективът леко повдигна едната си вежда - нещо, което правеше изключително рядко и сега излезе под формата на леко трепване, под въздействие на тъмнината и същността на въпроса му.
- Не си спомняш много неща от преди катастрофата, дори как си се оказа жив.. Миналата седмица провали цялата операция по залавянето на серийния убиец...И?
От протрития дълбок джоб на дългия овехтял шинел се подаде една ръка, която включи нощната лампа до себе си. след секунди помещението се изпълни доволно повече светлина от преди. Тази крушка имаше наистина повее вата от онази да Мин. А може би бе просто плод на уморените старши детективски очи.
- Още? Има ли още нещо, което не е същото, детектив Рю? Нека си говорим честно... Забрави формалностите и ми кажи. - в очите му се долови искра, подсказваща, че може да му се има доверие, точно тук и в този момент и че Мин трябваше да се възползва от него. Можеше да не му се отвори друг такъв шанс.
Върнете се в началото Go down
Рю Во Мин
Преследвач
Преследвач
avatar

Местожителство : Сеул
Длъжности: : Детектив(работи в полицията)

ПисанеЗаглавие: Re: Полицейско управление   Сря Дек 28, 2011 9:33 pm

Малко след появата на второ лице и лекият намек за усложняване на ситуацията, помещението се изпълни с малко повече светлина от преди, което накара зениците на Во-Мин мигновено да се променят. Втренченият му поглед постепенно започна да се отпуска, но тъмнокосият мъж си имаше едно на ум. Той предпазливо надникна през разнасящия се плавно, бял цигарен дим, зад който се прокрадваше лицето на детектив Ко. Всичко беше толкова потайно и мистериозно, като в истински криминален роман, което от своя страна навеждаше на мисълта, че случващото се в момента е просто сън. Не че някой можеше да заблуди Детектив Рю - той отлично осъзнаваше, че се намира в реалността и го усещаше главно по притъпената болка от острия ръб на отворения шкаф, който в момента поставяше детективът в едно незначително неудобство. Все пак, съгласете се, че в тази и няколкото следващи минути, най-малкият му проблем можеше да се явява един проклет отворен шкаф, който при първия удобен случай щеше да се окаже плътно затворен, както му е редът.
Сега имаше къде къде по-важни въпроси за асимилиране и размишление за евентуалните им отговори.
Не че самият Во Мин имаше идея кака се предполага, че е редно да постъпи в този момент, но...нещо му подсказваше да каже това, което мисли. С други думи - истината, при това така, както я виждаше самият той. Щеше да е разочароващо, че доста фрагменти от пъзела липсват и сам той не ги бе открил все още, но не смяташе, че има друг изход от моментната ситуация. Като детектив отлично знаеше, че няма смисъл да крие каквото и да било, пък и до колкото бе наблюдавал Ко Хьон Чу, той не е чак такъв злодей или пък издайник..Още по-изключено пък беше, Мин да го нарисува с дяволски рогца, както бе видял да правят веднъж Джи-Суб и Те-Юнг от отделът. Това беше просто нелепо. Пък и ако трябваше да го рисува, би избрал да изобрази Пороро, отколкото дявол...Да, както и да е, това нямаше никакво значение. Неоспорим факт бе, че Во-Мин често се отнасяше в безсмислената страна на съзнанието си, когато се чувстваше несигурен и невен...дори можем да кажем и „уплашен“. Точно така, колкото и невероятно да звучеше точно в този период от живота си, Мин се страхуваше. Бе изплашен от това , че нещо съвсем неизвестно ставаше с него. Не знаеше на какво се дължи то. Не знаеше дали няма да става и по-зле. И най -лошото, нямаше никаква идея как може да го спре. А въобще можеше ли да го спре някак? По доялите, всичко това го объркваше...За първи път бе така объркан и това пораждаше страх...Сърцето му сякаш замираше за части от секундата, приз които в главата му изникваше отново кратката лента на случилото се по време на гонитбата. Споменът бе още така пресен, че надали щеше скоро да остави състезанието му...Убиецът, той...Той бе в ръцете му, всичко бе на път да свърши благополучно, когато...Когато се появи Тя. Жена, която Мин видя за първи път тогава, но..нещо в него сякаш се пробуди от само себе си. Нагло, без покана, без предупреждение..Появи се нещо, което накара детективът да извърши напълно нелично нещо. Реакциите му не бяха желани, не бяха и негови. И все пак - той бе извършителят. Истинска мистерия.
Каквото и да беше онова нещо обаче, служителят на закона никога нямаше да прости на себе си, че бе оставил така един престъпник да се изплъзне между пръстите му. Точно между двете му ръце, които малко по-късно понесоха нечувани досега ругатни... Не можеше така, не можеше да е истина. Все още не искаше да приеме обзелото го нещо, сякаш онова, на което най-много държеше го предаваше..Сякаш го напускаше от раз и Мин бе с вързани ръце. Но...той не можеше да се откаже. Не искаше да се откаже. Не трябваше, нямаше да го направи никога! Щеше да продължи да служи на родината си независимо от всичко. Ако се наложеше, би тръгнал срещу самия себе си стига да продължи по пътя...както легендарния влак, който непрестанно пътува и подминава всяка спирка по пътя си.
Но ако оставеше всичко това, другото най-странно нещо идваше от последвалото му действие, след пускането на престъпника. Да, точно..непознатата. Защо му трябваше да прави подобно нещо в толкова неподходящо време...заради жена, която виждаше за първи път в живота си? Не, логично обяснение нямаше, но всеки път щом се замисляше, някак си имаше чувството, че всичко е свързано с катастрофата..същата онази, преди година, след която Мин не си спомняше почти нищо. Естествено, че беше странно. Беше се съдил и единственото, което си спомни след доста размишления бе името си и това, което работи. Нищо друго. След като бе изписан разбра за баща си - че дамата били в една кола и той загинал на място, а Во-Мин..като по чудо оцелял. Ето ти и още нещо мистериозно - докторите му съобщиха, че някой е повикал спешна помощ и когато линейката пристигнала го намерили на няколко метра от колата, която вече горяла, но без факти, че е излетят навън ,затова станало ясно, че някой го е извадил, преди колата да се взриви. Колкото и усилия да полагаше, за да намери човекът, който един вид го е спасил обаче..Детектив Рю в крайна сметка попадаше в задънена улица и накрая се бе уморил. А и не му беше особено приятно да разследва собствената си катастрофа. Тъй като самият той още смяташе станалото за инцидент, нямаше представа че реално бе поръчково убийство и нямаше как да се осъмни, при положение, че не помнеше нищо от преди това. Но в края на краищата чувстваше връзката между „катастрофата“ и случката от преди по-малко от седмица. Дали имаше вероятност онази жена...да е била и човекът, който го е спасил преди година? Как би било възможно това? И все пак...Во-Мин не е ограничена персона, вярваше, че дори подобни странни неща бяха възможни. Задължително отново трябваше да я види...онази жена.
- И аз..не съм сигурен. - след не особено краткото си мълчание, детектив Рю се сети да отвърне нещо на директните и нескромни въпроси на своя старши колега. В гласът му се бе доловила лека нотка на смущение, просто подсилваща ефекта на закъснелия отговор.
Каквото и да искаше да чуе детектив Ко, Мин нямаше намерение да му разказа още по-обезпокоителни факти, съпътстващи времето след катастрофата. Странните, стряскащи и наистина несвързани кошмари, появили се още след изписването му от болницата, бяха неговата тайна и той не смяташе да я споделя с някого.
- Осъзнавам колко голяма беше грешката, която допуснах...Но съм убеден че вече няма да се повтори. Вече всичко е под контрол. - и макар първоначално да бе решил да каже истината и нищо повече от истината, нещо у Мин трепна и го накара да мисли, е ще къде най-добрия вариант, като успокои старши детектива. Не можеше точно сега да рискува и да не помирише повече този случай. На всяка цена щеше да залови убиец, който заради него все още бродеше на свобода. Каквото и да трябваше да каже, на когото трябваше...Щеше да го направи.
- Детектив Ко...Аз наистина...Наистина този път ще заловя Ши-Пьол, повярвайте ми! - допълни Во Мин с равен и убедителен тон, в който се четеше и клетвата, че ще направи всичко по силите си, че този път няма да разочарова никого, че няма да повтори грешката си и ще бъде достоен служител на закона.
Върнете се в началото Go down
То Ро Соб
Паднал
Паднал
avatar

Местожителство : Непостоянно
Длъжности: : Бивш полицай, сега се пехранва, като заменя издирвани от закона хора срещу пари/Понякога го търсят за други видове услуги

ПисанеЗаглавие: Re: Полицейско управление   Съб Сеп 22, 2012 6:47 am

На излизане от полицейското го посрещна онзи черно-бял котарак, който от край време упорито го следваше по петите.
- Хей, Морис. - поздрави го с лека усмивка Ро, забравяйки за всичко от преди минута, както и за мрачното си настроение.
Навън бе хладно, а щом първите тръпки от усилващия се вятър го полазиха, мъжът се уви по-настойчиво в пастелено сивото си палто и шмугна ръце в двата си дълбоки джоба. И все пак продължи да усета студа, въпреки че игнорираше този факт, защото бе привикнал. Полузапушеният и леко порозовял нос долови силна миризма на прясно изпечен хляб и това му докара леко учудване.. къде наблизо имаше пекарна, която отваряше толкова рано сутринта? Оглеждайки се наоколо, тъмните му ириси затърсиха източникът на вкусния аромат, който му припомни, че все още ен е успял да закуси. Проклетият разпит бе продължил извънредно дълго, а и като цяло Ро-Соб бе задържан в ареста за цели 24 часа под възможно най-нелеп претекст и измислено обвинение. Защо ли ченгетата не го харесваха? Та той не вършеше нищо извън закона, не що повече - след като залавяше престъпниците, които те не бяха успели до сега, би трябвало да са му прекомерно благодарни за усилията и помощта, която им оказва..Но не, тези неблагодарни келемета все вървяха срещу онези, които бяха от тяхната страна, затова никога не им се получаваше желанието да раздават правосъдие. Колко ли рядко им се случваше да успеят в някое преследване, или въобще да заловят някой престъпник? Знаеха само да задържат невинни хора, които не възпрепятстват с нещо закона, дори такива, които им помагат...Вероятно никой не бе наясно дали полицаите не си даряваха мозъците за благотворителност или донорство, но от днес доказването на тази хипотеза бе с една идея по-близо в съзнанието на То Ро Соб.
Скоро светлината навън успя да раздразни взиращите се къде ли не очи и те се замъглиха леко, карайки собственикът им да ги присвие и да се откаже от търсенето. Очевидно не бе видял перкана и следователно ароматът на току що изпечен хляб си оставаше загадка. А изведнъж го удари и добре познатото главоболие, за което пряк виновник бе онова лазещо ти по нервите ченге - Ба Хонг Мин. По някакво злощастие на съдбата падналият му помнеше името, въпреки опитите да го изтрие завинаги от паметта си. След днес обаче това се бе оказала вече една невъзможна инициатива, нещо съвсем безсмислено. Ро знаеше отлично, че това име нямаше да бъде изгонено от съзнанието му и този факт го вбесяваше всеки път, щом види притежателя на трите срички. Единственият индивид дето не го оставяше намира и ако искаше да разбере нещо с цялата си наглост го прибираше в ареста..Съществото, което не познаваше по-цивилизован начин да го попита дали знае нещо, от този да си съчини причина, за да го затвори за 24 часа. Това проклетийско създание, които изсмукваше всичко красиво, целият късмет, който съдържаше живота на Соб. Това...това..Дори не можеше да му измисли точно описание, което да му приляга повече от казаното до тук. Сигурно липсваше подходящо такова.
Изведнъж Ро почувства нечие търкане у светлосините си дънки и устреми поглед надолу.
- Е, да тръгваме, приятелче. - измърмори с въздишка той, разсейвайки се от завладелите го размисли, след което даде знак на котарака в краката му да го последва.
Върнете се в началото Go down
Ба Хонг Мин
Човек
Човек
avatar

Местожителство : Сеул, Южна Корея
Длъжности: : Полицай

ПисанеЗаглавие: Re: Полицейско управление   Съб Сеп 22, 2012 12:01 pm

Прозрачната димна завеса продължи остатъчно да се разпростира из всички части на помещението, предоставяйки за някои приятната, задушлива миризма. Угасеният фас продължаваше да лежи някак спокойно в пепелника, намиращ се в средата на четириъгълната желязна маса в залата за разпит. Така спокойно, сякаш се присмиваше на персоната, останала в празната стаичка с оскъдно, почти липсващо осветление. Защо ли полицаят имаше дразнещото чувство, че всичко наоколо му се присмива в този момент? Защо ли все още стоеше на това ужасно задушно място, изпълнено с отровните изпарения на цигарен дим, от който му се повръщаше? Нима никой не можеше да му каже какво му става?
Двадесет и девет годишният полицай се подсмихна иронично, а сетне се огледа наоколо, сякаш щеше да види нещо различно в целият този потискаш мрак, обвит в бяла пелерина. Таванната лампа, която носеше единствената, при това изкуствена светлина в помещението, сега едва светеше, като от време на време дори издаваше скорошни признаци да се предаде. С последни опити, оказали се успешни, Хонг-Мин успя да успокои гнева си от последния разпит и най-сетне се изправи от стола, на който до сега се бе заковал като пирон. И все пак на излизане събори въпросния стол, като остави мистерията дали това му донесе някакво успокоение, или не.
- О, колега, как мина разпитът? Изплю ли нещо този път? - запита друг полицай в участъка, а след него последваха високите присмехулни обсъждания и кикотения на останалите му колеги. Да, знаеше, че отново бе станал за смях. Добре, добре, това се случваше доста често, защо просто не можеше да му свикне и да не му отдава голямо значение..? Хм, де да беше толкова лесно...
Мин хвърли няколко резки и многозначителни погледи на разшумелите се и сетне продължи с по-големи и бързи крачки към изхода на полицейското управление. Внезапно се почувства, като че излиза от детска градина, или основно училище и това го накара да почувства, че вината за всичко всъщност не е негова. Да, вината никога не беше негова. Той все си повтаряше, че бе добро и съвестно ченге, от което обаче не винаги зависи дали някой ще му сътрудничи или не. Разбира се, че зависеше най-напред от персоната, която бе призована за разпит, както и в този случай. Но в крайна сметка, дори методите на Хонг-Мин да бяха мислени често пъти за пресилени и нелепи, той не се отказваше лесно, преди да получи това, което иска. Информация. Онова създание щеше да му даде информацията независимо по какъв начин. Ако се наложеше, щеше да го задържи още милион пъти за по двадесет и четири часа, под различни претексти. Този Соб...който винаги се изкарваше жертвата. Какво искаше? Състрадание? Нима не бе опознал достатъчно личността на полицай Ба, че да му стане пределно ясно, че подобно нещо няма как да получи. Хонг знаеше отлично, че този индивид бе запознат с особено много неща и бе компетентен по извънредно многото въпроси, които вълнуваха не само него, но и почти всички ченгета от наскоро сформирания специален екип за разследвания. И на всичкото отгоре отказваше да каже истината, премълчаваше абсолютно всичко и...и искаше да се размине само с едно кратко и лишено от подробности обяснение. Ши-Пьол бил скочил от покрива на сграда, докато То Ро Соб го гонел. Това ли беше всичко? Нима искаше случаят да приключи с подобно обяснение? Нима вярваше, че някой главен инспектор би приел едно това едно изречение и закрил големия случай? Това не беше всичко. Далеч не беше всичко. И тези нагли опити на Соб да го направи да глупак го вбесяваха. Нима имаше вид на токова наивно и безмозъчно същество? Нима с този подигравателен поглед и нотка, с които се обръщаше към него, му намекваха това? Може би си позволяваше прекалено много. Хонг-Мин дори му бе позволил да запали цигара в участъка, което не бе позволено. Да, това ще да е. Следващият път трябваше да бъде много по-твърд с него. Той сам си го просеше.
- Ей, рошавият. - извика високо полицаят и прибяга няколкото крачки, които го деляха от другата фигура. Изглежда Соб тъкмо се канеше да тръгва и факта, че бе провалил плановете му, накара Хонг да се усмихне ведро. Наред с всичката му упорита и досадна полицейска същност, истинският характер на Ба Хонг Мин криеше невинно коварство и отмъстителност, от която никой не можеше да избяга. И въпреки, че държеше да не се излага пред колелите си, не го интересуваше какво мислят останалите хора за него. Още по-малко пък този ненормален рошльо, който не искаше да сътрудничи с информация.
- Чакай малко, кой ти каза, че можеш да си вървиш? - ухили се Мин и видя въпросителният и полу-отегчен поглед на събеседника си. Да, отлично знаеше какво си мисли в този момент. Но този път беше в грешка. Вече нямаше да му се измъква и полицаят да разчита единство на сладката случайност, благодарение на която го бе намерил и този път. Не смяташе че късметът му ще трае вечно, затова бе решен да се възползва от тази ситуация, преди другият да се е изплъзнал отново то ръцете му. И дори да изглеждаше банален или изкукуригал, щеше да направи всичко, за да задържи рошавото създание. Защото му трябваше, имаше нужда от това, което знае. Защото всеки път, щом го погледнеше виждаше неонова табелка "Информация", окачена на врата му. Да, въпреки че този тип го докарваше до странна преднамерена лудост и често пъти го вбесяваше, трябваше да издържи.
В този момент, докато мислите му устремено препускаха като състезателни коне в главата му, полицаят изкара белезниците, които винаги носеше със себе си.
- Не ме гледай с този поглед, няма да ти ги слагам... - изтърси Хонг-Мин, отбелязвайки разширяващите се от любопитство очи на другия. Щом нямаше право да сложи белезниците на него, щеше да ги сложи върху себе си, но по начин, по който отново да успее да задържи Ро-Соб , барабар с целия му инат и желание да го прави на глупак. Само след секунда, полицаят обви с ръце кръста на Ро и с възможно най-светкавичните движения постави белезниците около собствените си длани.
- Ти...полудя ли? - извика Соб с леко дрезгавия си глас и опита да се освободи от налудничавата хватка, в която бе заклещен. Но не, нямаше мърдане и картинката продължи да бъде така интересна. Особено за увеличаващите се минувачи, които спираха погледите си върху двамата мъже и ту се възмущаваха, ту се смееха гласно и коментираха прикрито.
- Да, точно..Откачих..заради теб! - отвърна също толкова високо ченгето, сякаш бе съвсем умишлено и искаше изречението, наподобяващо любовно послание, да достигне до ушите на почти всички. Сетне той притисна някак собственически ръцете си към чуждото тяло, а да го откаже от всякакви опити за освобождаване. Не мислеше. бе пределно ясно, че в този момент не мислеше трезво, като че не бе и с всичкия си.
Върнете се в началото Go down
То Ро Соб
Паднал
Паднал
avatar

Местожителство : Непостоянно
Длъжности: : Бивш полицай, сега се пехранва, като заменя издирвани от закона хора срещу пари/Понякога го търсят за други видове услуги

ПисанеЗаглавие: Re: Полицейско управление   Съб Сеп 22, 2012 2:05 pm

Сега вече осъзнаваше, че се бе появил някой, който надминаваше по упорство дори черно-белият котарак на име Морис, дето вървеше подир него в продължение на пет или шест години. И този някой определено имаше нужда от психотерапия, защото не изглеждаше да е наред. С всяко свое действие докарваше на Ро неподозирано главоболие, такова, каквото той никога не бе мислил, че е възможно да изпита. И куп досадни въпроси. И изобщо какво ли още не. Единственото, което знаеше, но отказваше да си признае, е че казано с една дума се чувстваше истински объркан. Таз персона, която на с всичкото отгоре бе ченге, го объркваше. Тотално, безгранично, немислимо. Неговите странни шантави идеи караха Ро да се чуди дали пък Хонг-Мин не снимаше някакъв филм и затова винаги си оглеждаше за скрита камера. Но пък дори да бе така, какво право имаше този ненормален тип да го забърква в тези негови работи? Щом искаше да полудява, то тогава да го правеше насаме и..на друго място. Защо за бога забъркваше едно невинно същество във всичко това? От къде на къде той бе виновен за лудостта му и патологичните му изменения в някои мозъчни кълба? Не, това бе повече от нелепо. Ро наистина нямаше вина за случващото се, а дори да имаше такава, то никак не можеше да я почувства. За него всяко нещо,което не чувстваше, не съществуваше. Така бе и с вината, която опитваше да му втълпи изтрещялото ченге. Да не би работата на полицай да му влияеше така? Толкова ли бе напрегнато ежедневието му, че го бе докарало до подобно състояние? И То бе бил полицай, преди инцидента със семейството му, но все още смяташе, че е с всичкия си, поне в предвид не изцяло човешката си същност. Сега обаче темата бе другият, който не възнамеряваше да го остави намира, докато не получи задоволително количество информация по случая с онзи сериен убиец. Да, вярно бе, че не му каза абсолютно цялата истина, но това до тук не бе лъжа, пък и за останалото не беше напълно сигурен, а имаше просто една теория, която чакаше да бъде потвърдена с доказателства. Ето защо не проумяваше желанието на полицай Ба да се залепи така за него и да не го оставя дори да диша. Какво си мислеше, че може да крие? Някаква конспирация на извънземни индивиди, които кроят да превземат планетата Земя? Нямаше да се учуди, ако вярва че Земята е плоска, или пък си е втълпил, че прасетата летят.
- Ей, ти...да да знаеш, че не си никак забавен?! - почти изръмжа Рой, извъртайки леко главата си назад, колкото да види с периферното си зрение ненормалната самодоволна физиономия на другия. След многобройните си опити да отдели от себе си Хонг-Мин, тъмнокосият мъж реши да се направи на предал се. От гърдите му се откъсна една дълбока въздишка, която се накара чак притиснатият от чуждите ръце стомах да изръмжи принудително.
- Добре, поне ми позволи да си сложа кашон на главата. Така поне няма да умирам от срам, докато се добера до някакво заведение. Умирам от глад. - измрънка мъжът,опитвайки да удържи маската на спокойствието, дори след като усети чуждата глава опряна нагло върху рамото му. Какво..Какво си мислеше този глупак сега? Какво ли възнамеряваше да прави сега, наистина? Рой започваше да се пита, дали трябваше да се бои от предстоящото, което се очертаваше да бъде нещо напълно неизвестно..от което може би трябваше да се плаши.
- Какво? Нима ми е забранено да ям? Господин полицай, не съм слагал и залък в устата си от както ме задържахте. - след краткото мълчание, Ро-Соб отбеляза един наистина важен факт, като се надяваше поне културната и официална нотка в гласа му да размекне другия и той да му угоди поне този път. А може би като хапне малко щеше да измисли начин да се измъкне от този лунатик? Все пак..гладен вълк хоро не играе.
- Мяуу, Мяууу...- обади се и черно-белият котарак, все още умилквайки се в краката на Ро, сякаш съгласявайки се с думите му.
Върнете се в началото Go down
Ба Хонг Мин
Човек
Човек
avatar

Местожителство : Сеул, Южна Корея
Длъжности: : Полицай

ПисанеЗаглавие: Re: Полицейско управление   Съб Сеп 22, 2012 4:33 pm

Слънцето бавно започваше да се показва иззад купестите облаци, окупирали небосклона. Скоро първите му лъчи щяха да пробягат по алеите и сградите, но това което нямаше да се предаде бе вятърът.Той все така продължаваше да роши чупливата коса на Рой, ала той не можеше да почувства значителна доза от студенината му, защото гърбът му бе изцяло прикрит от стройната фигура на Хонг-Мин. Въпреки неудобната обстановка, полицай Бе се радваше на първата си отбелязана точка, първата си победа от много време насам. Сега доста приличаше на малко дете, което не обича да губи, а сега е заложило всичките си играчки, което означава, че дори не може да си позволи да изгуби играта. Под първото впечатление винаги се криеше още нещо. Както бе и с усмивката, покатерила се върху по-облекченото лице на полицая. Тя на пръв поглед изглеждаше леко плашеща, като на луд психар, който най-сетне е уловил жертвата, която тъй дълго бе преследвал, но..Всъщност зад тази усмивка се криеше нещо искрено, някаква чиста радост, нямаща нищо общо с една нищо и никаква си победа, или изгодата която щеше да последва след това. Това бе просто една усмивка, която не можеше да се анализира. Чаровна, неприкосновена усмивка.
- Да вървим - произнесе ведро полицаят и подкани с леко побутване Ро, който леко притеснен от ситуацията очакваше да прояви милост, изпълнявайки скритата му молба. Подканата на Хонг бе леко закачлива, но това далеч не бе умишлен ефект.
Двамата тръгнаха надолу по алеята, веднага щом другият се осъзна и успя да задвижи краката си. Черно-бял котарак ги последва като дворцов страж. Изгревът на слънцето бе посрещнат с мълчание и не толкова трудно придвижване, колкото усещането че някой сее втренчил в теб и анализира странността на видяното. Измина около час от както двамата вървяха залепени един за друг благодарение на Хонг. Очакваше се точно той да проговори първи, както и стана.
- Кхъм..Какво ти се яде? - изкашля се по едно време полицаят и зададе един напълно нормален въпрос, на който му бе отвърнато с една порция враждебно ръмжене. Значи все пак другият не харесваше присъствието му, пир това очевидно Мин бе преминал границите на допустимото. Не че не го знаеше. Въпросът бе, че не чувстваше и капка вина за стореното. Даже смяташе, че е направил правилният избор, пък и друг вариант нямаше, поне не за него. Какво му бе останало? Бе изпробвал всички по-приемливи и нормални начини да задържи Рой и да получи информацията ,която му е нужна, но...без успех. Затова не бе той виновникът, че се стигаше до това положение. И най-губещият отново бе То Ро Соб, защото за Хонг не представляваше никаква пречка, трудност или срам да бъде залепен плътно за онзи от когото има нужда. Нима имаше нещо странно в това, наистина? И какво толкова зяпаха хората? Сигурно се чудеха дали двамата не снимат филм, но след като нямаше засечени камери, всеки си продължаваше пътя. В крайна сметка двамата успяха да се доберат до възможно най-близкото заведение, в което Ро желаеше да хапне, и което се бе оказало на час и половина път от полицейското управление.
- Един джанджамьон, моля. - поръча си сухо Соб, отклонил поглед към земята. Сигурно все пак го бе срам, или пък не искаше да си представя изражението на сервитьора в момента. Заведението беше малко, с дървени масички и уютен интериор, а най-важното бе , че вътре ухаеше на нещо наистина свежо, някакъв несравним аромат с неизвестен произход. Отделно от това от кухнята се носеше приятен и лек аромат на предлаганите ястия.
- Нека са две порции. - отбеляза Хонг-Мин и липсата скромничене или притеснение очевидно раздразни още повече другарят му. Особено труден за описване бе начинът, по който двамата бяха седнали на дървената пейка пред масата, но пък и не бе чак толкова важно нещо за обсъждане.
- Свали ги. Как ще се храниш? Не можеш така..трябва да ги свалиш?! Няма да избягам, ако се тревожиш за това. - леко дрезгавият глас звучеше настоятелно и в него дори присъстваше заповедническата нотка - нещо добре познато на полицай Ба. Но в тонът му се открояваше и една сладка надежда, че ще бъде отново послушан, което за съжаление се бе оказало непостижимо.
- Не мога. Ключовете за тези белезници са у един приятел-колега. - почти със същото спокойствие отвърна полицаят, докато погледът му бе зает да разучава красивите линии върху дървената маса. - Предполагам, ти ще ме нахраниш. Аз също не съм ял нищо от както те заведох в участъка. - вметна тъмнокосият мъж, срещайки невярващият поглед на Рой. Последният определено не искаше да вярва, че всичко това му се случва, нито да се съгласи че не е сън, а реалност.
- Ама ти наистина...?! - сериозното му възклицание бе прекъснато от сервитьора, който постави двете порции джанджамьон върху красивата светло кафява маса.
- Не забравяй, че съм по-голям от теб. Има много начини да покажеш уважението си. - изтъкна полицаят, отново пазейки се от скромности. Никога не пестеше усилията в това да звучи прав и дори да трябваше да изглежда самохвален, нямаше особено голямо значение.
Върнете се в началото Go down
То Ро Соб
Паднал
Паднал
avatar

Местожителство : Непостоянно
Длъжности: : Бивш полицай, сега се пехранва, като заменя издирвани от закона хора срещу пари/Понякога го търсят за други видове услуги

ПисанеЗаглавие: Re: Полицейско управление   Съб Сеп 22, 2012 8:12 pm

Сега един човек действаше по-подло от всеки котарак. Сега един човек го предизвикваше, действайки хитро точно в момент като този, когато Ро беше притиснат. Но защо значението на думите трябваше да е толкова буквално? Защо наистина трябваше да се оказва "притиснат" по този начин? Какво следваше? Какво ли щеше да последва? Само при мисълта косъмчетата на гърба му се изправяха като армия войници, затова отбягваше да му мисли много, но все пак...Дали после щеше да го заведе в някое подземие и да го измъчва? Или в някаква изоставена лудница и..и щеше да му сложи усмирителна риза, въпреки е полицаят се нуждаеше от такава. Не, не, просто не искаше да си представя на какво би бил способен човек с неговото въображение, не искаше. Щеше и самият той да полудее, тъкмо когато образът му най се продължаваше до този на нормален човек. Тъкмо когато можеше да живее сред хората и да бъде един от тях. Не помнеше миналото, когато той и себеподобните му бяха истински чудовища, но му бе достатъчно че сега може да живее нормално. Бе наистина благодарен, че не бе загинал в онази безпощадна и зверска битка - единственият спомен, останал в съзнанието му от този сякаш отминал живот... Всичко бе така бегло, само огъня и прясната кръв бяха ярки, но все пак много далечни. Да, това бе един отдавна отминал живот и като по някакво чудо, Рой бе един от малкото същества, получили тогава правото на още един, на още един шанс, на още време. Сега се радваше на това свое време, или поне опитваше, но не бе никак лесно...никак. Защото в крайна сметка отреденото от съдбата за такива като него, в повечето случаи не бе нищо приятно и нищо със щастлив завършек. И въпреки това Ро-Соб се възприемаше като обикновен човек, осен моментите в които виденията не му напомняха за същността му. Тогава и само тогава разбираше, че не е чак толкова безпомощен, че стига да иска, може да предотврати ужасни неща и да спаси някого от дебнещото го нещастие. Ала отново не бе лесно. Защото единственият коз, който би могъл да има бяха беглите и объркани видения, от които рядко можеше да се долови ясен смисъл, над които трябваше да се размишлява часове, та и дни наред..Имаше само този плюс, който често пъти се оказваше минус. Те се появяваха най-често в сънищата му, сякаш това място бе отредено за тях. Ро ги усещаше досущ като кошмари, но бе така реално, бе част от тях и всичкият ужас се изсипваше върху него. След едно такова видение за нещо предстоящо, падналият изпадаше в кратка депресия, траеща около ден-два и същевременно размишляваше върху видяното, което понякога дори забравяше частично от шока, който почти винаги го завладяваше. И никога не можеше да свикне с всичко това. Никога не можеше да предвиди появата му и да се подготви психически. Дори да мислеше, че е винаги готов,не беше. Просто нямаше начин, по който да се подготвиш за подобно нещо. И това често пъти го караше да е странен, с рязко променливи настроения, но същевременно..след всичкият ужас, който бе видял, сякаш ставаше все по-човечен и по-човечен. Защото се запознаваше отблизо с хорските страдания, с чувствата и емоциите им, с техния ужас и злощастната им орис. Затова бе благодарен, беше, но..Защо трябваше този човек да го кара да преминава през всичко това? Защо точно някакво си ченге, без заповед за обиск ли каквото и да е друго право, нахлуваше в живота му, сетне в главата му, а после и в личното му пространство. Той.. какво всъщност целеше? За първи път от както се помнеше, Ро не можеше да предвиди един човешки ход и се чувстваше някак слаб, някак страшно безсилен и безпомощен. Задаваше си един въпрос постоянно..Дали трябваше да се страхува? Ала дори не съзнаваше, че щом не изпитваше реален страх, значи нямаше нужда да си втълпява подобни чувства.
- Подигравате ли ми се, господин полицай? - с маска на зряло спокойствие рече То и забоде металните пръчици в средата на чинията, след което започна да ги върти небрежно, със същевременно един целеустремен поглед. - Първо аз ще се нахраня, ако не възразявате. - добави, поддържайки деловия стил, както другият бе пожелал преди минута. Докато се хранеше младежът не обели и дума, затова единственият, звук отлитащ от тяхната маса, бе този от засмукването на дългите спагети с тъмен сос.
- Ах, вкусно! - изкоментира Ро-Соб щом привършваше и най-накрая се обърна към полицайчето, подсмихвайки му се мазно.
- Ще ти трябва ли лигавник? - попита, но преди другият да е отговорил нещо, младият мъж взе средно голямата бяла кърпа от масата и пъхна единия й край в пазвата на бебето. Да, може би някой наскоро го бе подлагал на хипноза и го бе накара да се върне към наистина отдавна отминалата си възраст.И ако действително бе така, то Рой трябваше да се съобрази с него, да разбере как се чувства и от какво има нужда едно бебе.
- Трябва ли..да ти го сдъвча? - зададе новия си въпрос, докато симулираше колебание, държейки пръчиците с малко джаджамьон по тях. Другият отново не отговори, но изражението му бе достатъчно показателно. Очевидно поради някаква причина поведението на Ро го радваше и не изглеждаше даже да съзнава че бе вид подигравка, макар и не чак толкова злонамерена. В края на краищата втората купа джаджаьмон бе попаднала в стомаха на полицая и сега той бе сигурно на седмото небе. Нахранен, уловил жертвата си, сега какво му оставаше? Да, нов кръстосан разпит.
- Е, господин полицай..Давай по същество. Какво още искаш да знаеш, за да ме пуснеш веднъж за винаги? - зададе директно най-основния си въпрос, който отдавна трябваше да зададе, но сега му се губеше момента защо се забави толкова. До сега можеше да го убедил някак че няма нищо за казване, освен вече казаното и да е свободен, а той..защо, по дяволите, тръгваше по същество чак от този момент?
Върнете се в началото Go down
Ба Хонг Мин
Човек
Човек
avatar

Местожителство : Сеул, Южна Корея
Длъжности: : Полицай

ПисанеЗаглавие: Re: Полицейско управление   Нед Сеп 23, 2012 8:42 am

Малкото заведение, в което имаше общо три заети маси, изведнъж напълно се изпразни. Бяха останали само двама странно изглеждащи мъже, които често си разменяха разни погледи, чието значение човек трудно можеше да анализира. И разбира се един черно-бял котарак, чието мъркане от време навреме напомняше за присъствието му.
Обстановката изглеждаше твърде спокойна и сякаш всичко в нея се движеше с изключителна мудност, като че времето бе на път да замре съвсем. Ала в същността на нещата, които ставаха между единствените клиенти в момента, стоеше нещо дето ги държеше достатъчно живи и по-будни, отколкото изглеждаха. Например ясно осезаемите враждебни искри които Ро пращаше с поглед към Хонг, някак радваха полицая. То усещаше прилив на вълнение, както когато се забърква с някакъв опасен тип и го преследва до парка, от където той краде колело и преследването се превръща в гонитба с превозни средства. В не един от подобните случаи, полицай Ба беше принуден да се качи в камион, превозващ боклук, а в друг на детска тротинетка...и това само и само да залови престъпника. Бе наистина голямо изживяване, след което почти винаги умираше от смях, докато си припомня собствените си действия. Мда, може би другите имаха право - човек, който се смее понякога и на самия себе си, нямаше начин да е напълно нормален. Но но него все още му беше все едно, тъй като в душата му нямаше нито граници, нито рамки, които да не преминава и в чието очертание да си стои мирно, затова нито се ограничаваше в мислите си, нито в начинанията си. Просто не му бе в стила.
- Ммм, искаш да карам по същество? Защо го казваш чак сега? - сякаш прочел мислите му, полицаят реши да го подразни отново и се подсмихна леко, напомняйки за факта, че ръцете му все още бяха непоколебимо обвити около чуждия кръст, без скорошното намерение и възможност да се махнат от там. - Добре. Нека повторим това, което знаем до тук по случая Ши-Пьол. Значи ти го засичаш в Донгджак-гу и го преследваш почти до реката, но той внезапно влиза в сградата и се изкачва до покрива. И там..те изчаква да го настигнеш?
- Да, изчака ме, вероятно вече и бил решил да се самоубие. Когато излязох на покрива и му казаха да се предаде, той ми отвърна с усмивка и скочи. първоначално не вярвах, че ще го направи, но...
- А тялото? Какво стана с него? Това искам да знам. Полицията не разполага с трупът на Ши-Пьол, поради което случаят още не може да се счита за официално закрит. - сега в очите на полицай Ба се четеше искрена молба да чуе цялата истина, да получи дългоочаквания отговор на този въпрос. Само ако го чуеше, случаят може би щеше да се закрие и шефът на полицията най-сетне щеше да обърне внимание на неговия личен случай. Истината бе, че Хонг искаше да намери изчезналата си сестра. Той подозираше, че баща му може да знае къде е, но него не го бе виждал от както напусна семейството..преди 22 години. Твърде много време, през което се случиха твърде много неща. Вече бе изгубил майка си, която се поболя още щом съпруга й бе изоставил нея и децата, след това бе останала само сестричката му, за която се грижеше сам. Но наскоро тя изчезна просто така. При повече от съмнителни обстоятелства. Ала поради някои причини никой не искаше да я обяви за изчезнала и да се заеме с търсенето й. дори самият й брат бе притиснат от шефа и му бе заявено, че ще изгуби единствената си работа, ако се отплесне от задачите, които му възлагат. не беше никак лесно. За него Ме-Ин бе и приятелката, която му дава опора, в чието присъствие може да изглежда всякак - дори да си поплаче. Все пак бе единственият човек на готово можеше да се довери безусловно и който чувстваше като близък, като някой с неговата кръв. За разлика от нея, баща си усещаше като напълно чужд човек и това нямаше да се промени, дори ако го срещнеше отново след тези 22 години. Но въпреки това имаше съмнения, че може Меин да е при него. Хонг знаеше, че сестра му мечтаеше да се срещне с баща им, искаше да го види и да го опознае като човек - нещо, което Мин не я съветваше да прави, но кой ли го слушаше..? И все пак ако беше прав и малката бе тръгнала да търси баща си, то значи трябваше първо да намери него. Ала сега не бе сигурен в нещо, дори в това.
За сега първо трябваше да приключи големия случай, който не му даваше капка свободно време и след това да издейства позволението на шефа, за да може най-накрая да потърси Ме-Ин.
- Виж, Собо, давам ти мъжката си дума, че ако ми отговориш на това ще те оставя на мира, м? Просто трябва да знам всичко, което премълчаваш, защото знам ,че не ми казваш нещо. Кажи ми..знаеш ли къде е тялото? Ши-Пьол..той наистина ли е мъртъв? Кажи ми истината и ще те пусна. - довърши със сериозен тон полицаят и търпеливо зачака, като не отделяше проницателния си поглед от лицето на другия. В интерес на истината Хонг-мин познаваше рошльото още от преди той да постъпи като полицай. Рой сигурно не помнеше първата им среща, но тя бе преди цели осем години. тогава Соб бе на осемнадесет и се бе провинил леко. Правил доставки на пица и един дребен хулиган откраднал една, след което Ро тръгнал да го преследва с мотора си и така блъснал една полицейска кола. Да, в този кола се оказа полицай Ба който тогава патрулираше заедно с друг колега..Тогата се срещна за първи път с този странник, а същият се появи с униформа в управлението на 23. Полицейската му работа бе само за две години, след което заработи като неофициален помощник на полицията. Естествено, все още правеше същото - вреше си носа де не му е работата и очевидно туй най му се харесваше. Но трябваше по-рано да предвиди, че все някога ще се стигне до такъв момент, в който ще бъде в "обятията" на полицай и ще трябва да повтаря едно и също по петстотин пъти. Ето че сам си бе виновен.
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Полицейско управление   

Върнете се в началото Go down
 
Полицейско управление
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Eastern adventure RPG :: Роулплей терен :: Сеул (Южна Корея)-
Идете на: