JuSt LeT U DrEaM
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
АРХИВ
РОУЛПЛЕЙ ЛИСТ
Гласувайте за форума:
Гласувай за мен в BGTop100.com Гласувай за тази страница в Българския ТОП RealTop.net
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 3 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 3 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 120, на Пон Ное 05, 2012 8:15 pm
Ноември 2017
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
  12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930   
CalendarCalendar

Share | 
 

 Соджу бар

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Канг Хе Ин
Човек
Човек
avatar

Местожителство : Сеул, Южна Корея

ПисанеЗаглавие: Соджу бар   Сря Яну 04, 2012 6:59 pm

Върнете се в началото Go down
Канг Хе Ин
Човек
Човек
avatar

Местожителство : Сеул, Южна Корея

ПисанеЗаглавие: Re: Соджу бар   Сря Яну 04, 2012 7:04 pm

Какво беше всичко това...
Двамата сякаш играеха някаква игра за надмощие, сякаш се редуваха в това да изненадват аудиторията и един-друг, забърквайки все по-големи и объркани каши. Или, за самата нея - неприятности. Въпреки че самата тя бе започнала тази лудост, в момента изпитваше огромно озадачение.
Но нямаше време. Нямаше време да стои просто така и да се прави на изненаданата девойка. Трябваше да се махне.
Разделяме? Какво... разделят се? Той какво... бе се съгласил да й помогне и сега я... оставяше? Пред болницата? Пред всички? Та те... те щяха да я хванат. Все още не бе достатъчно далеч, не бе. Хе-Ин панически се огледа. Имаше прекалено много хора от охраната. Имаше и... това бяха хора, работещи за баща й. О, не, нямаше начин да избяга, нито да остане. С изключително недоволство Хе-Ин установи, че непознатият бе единствения изход. Чудесно.
Той... той се усмихваше? На какво? На нея? Или й се подиграваше... Айшшш, нямаше друг избор. Хе-Ин се затича към непознатия, чиято физиономия бързо се промени и девойката бе сигурна, че на него му бе до всичко друго, но не и до усмивки в този момент. Но, пък, от друга страна, Хе-Ин не се затормозяваше с мисли от рода на какво би било чувството да станеш единствения път за бягство на една побъркана болна.
В момента, в който мъжът бе на път да влезе в колата на приятеля си, тъмнокоската стигна до него и, без да обръща внимание на чиято и да е реакция, отвори вратата на превозното средство и възможно най-бързо се шмугна на задната седалка. Непознатият не се поколеба преди да последва "примера" й и да заеме и своето място на седалката до тази на шофьора. Значи... значи нямаше да я изхвърли с ритници. О, слава Богу. Колкото и странно да бе това, Хе-Ин бе благодарна, че щеше да се измъкне оттам. Дори не се замисли, че всъщност двамата непознати можеха да бъдат всякакви. С тази сила... Не, нямаше значение, стига да й помогнат.
За миг тя си помисли, че чува.. смях? Непознатият. Той.. да не би да й се смееше? Или по-точно подсмихваше... На какво, по дяволите, се смееше.
Хе-Ин дори не забеляза кога колата бе потеглила, тъй като се бе свила на задната седалка, опитвайки да си поеме въздух и да осъзнае какво щеше да прави. Защото нямаше как да остане с тези двамата. Трябваше да измисли какво да прави... защо се задъхваше така, по дяволите. Знаеш защо... Млъкни! Така, спокойно, дишай... ей сега ще се оправиш, вече си на едно място...
- Добре... - прошепна тя, без да осъзнава, че може би и другите я чуват, а пък говоренето на себе си не бе от най-умните неща, които човек би могъл да направи, ако искаше да убеди останалите, че е с всичкия си. Но пък, кого би искала да убеди в подобно нещо? - Добре... дишай...
По дяволите! Краката я боляха заради глупавия асфалт... Поне вече нямаше болница... нямаше, нямаше, нямаше...
Хе-Ин погледна през прозореца за пръв път, откакто превозното средство бе тръгнало, и с облекчение установи, че болницата наистина бе далеч от тях. А те пътуваха в съвсем различна посока от познатите на девойката. Къде ли отиваха... Не, те, двамата, отиваха някъде. Хе-Ин просто щеше да слезе и да продължи сама. Разбира се, не знаеше къде по-точно искаше да прекара свободното си време. Да, имаше такова - свободно време. Защото колкото и да опитваше да избяга, тя със сигурност не го правеше завинаги. Знаеше много добре, че няма нито възможностите, нито силите да избяга някъде завинаги. Всъщност, дори не се беше замисляла за нещо такова. Може би и за това не й пукаше, тъй като смяташе, че няма смисъл. Какво щеше да прави, ако избягаше? Да умре след някоя и друга година? А дотогава?
- Аджоши - обади се тя след дългото си мълчание, започнало още когато онзи мъж бе започнал да говори за това как бил някакъв си незаконен син... Бе възвърнала обичайната си интонация и в момента успешно успяваше да изглежда както винаги бе изглеждала в очите на другите - като някой, който не се интересува особено от каквото и да било, стига неговите прищявки да бъдат изпълнени. - Просто ме оставете някъде. Ще се оправя и сама.
За разлика от непознатия, неговият приятел, който шофираше, показваше по-явно изненадата си от всичко, което се случваше. О, значи той опитваше да изглежда безпристрастен към всичко. Е, все й беше тая. Ако искаше, можеше да застане и на ръце. Не й бе нужна изненадата му за да се убеди в собствената си лудост. Всъщност, никому не беше нужна...
Не след дълго колата се бе озовала на място, доста далеч от представите на госпожица Канг. Всъщност, тя не мислеше, че някога бе стъпвала на места като това. Превозното средство бе спряло пред нещо, наричащо себе си "бар". Което според нея, бе по-скоро нещо като странноприемница, но... кой я питаше нея. Всъщност, пред каквото и да бяха спрели, вършеше работа. Тя така или иначе нямаше да влиза на подобни места, въпреки че й се искаше. Или по-скоро... й бе любопитно. Наистина й бе любопитно какво щеше да се случи, ако влезеше там... Но пък, поглеждайки за пореден път към "облеклото", в което се намираше и босите си ходила, успя да се откаже доста бързо. В момента, в който колата спря, девойката отвори вратата на задната седалка и се измъкна точно толкова бързо, колкото се бе и вмъкнала. Обърна се за последен път към непознатият, който се бе престорил за неин "брат", само за да го погледне с... всъщност, погледът й не издаваше нищо конкретно. Беше си такъв, какъвто винаги бе бил - издаващ всичко, но в същото време - невиждащ нищо смислено.
Тъмнокоската се обърна към отсрещния тротоар на улицата, в готовност да пресече и да намери... нещо. Или някакво място. Нямаше значение. Ако й омръзнеше, все някак щеше да намери пътя и за вкъщи...
- Госпожице Канг!
О, по дяволите! По дяволите, по дяволите, по дяволите...
Познаваше тези гласове.
Тъмнокосата девойка се извърна възможно най-бавно и с възможно най-голямо нежелание към двамата едри мъжаги, стоящи пред черна, лъскава кола. Ама че глупачка! Глупачка, глупачка... Естествено, че я бяха проследили! И малко дете можеше да се сети за това. Просто се качваш в колата и караш след тази пред теб, която не си прави труда да те избегне.
И двамата работеха за баща й. А той определено бе разбрал за бягството й. Вече. Тези двамата идваха за нея и всички присъстващи на тази сцена бяха повече от наясно, че момичето нямаше да успее да се измъкне и този път. Нямаше и голям смисъл да го прави. Къде щеше да отиде, колко още трябваше да се прави на беглец, докато пак я открият... Не я интересуваше. Не я интересуваше какво щяха да правят с нея. Нямаше как да я върнат в болницата, или поне така се надяваше, а това й стигаше. Да, стигаше й... Навярно щяха да я заключат в собствената й стая. Ха! Това бе наистина забавно. Или трагично, може би...
- Госпожице Канг - повтори шофьорът на черната кола като някакъв папагал. - Моля ви, елате с нас.
За какво, изобщо, й се молеха?! Щяха да я влачат и по асфалта, ако се наложеше. Сигурно.
- Както и да е... - тя пристъпи към скъпото превозно средство,
възмущавайки се когато единият от двамата й отвори вратата на задната седалка. Можеше и сама. - Кажете на баща ми, че е подбрал добре персонала си...
Защото аз няма да му кажа нищо.
Може би наистина бе жестоко. Това, което причиняваше на баща си. Може би той не го заслужаваше наистина. Но пък кое не беше? Да не би това, което се случваше на нея да бе по-малко жестоко? От известно време насам, Хе-Ин започваше да мисли, че може би тя го заслужава. Замисляше се наистина сериозно какво изобщо заслужаваше самата тя...
Върнете се в началото Go down
 
Соджу бар
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Eastern adventure RPG :: Роулплей терен :: Сеул (Южна Корея)-
Идете на: