JuSt LeT U DrEaM
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
АРХИВ
РОУЛПЛЕЙ ЛИСТ
Гласувайте за форума:
Гласувай за мен в BGTop100.com Гласувай за тази страница в Българския ТОП RealTop.net
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 2 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 2 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 120, на Пон Ное 05, 2012 8:15 pm
Ноември 2017
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
  12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930   
CalendarCalendar

Share | 
 

 Хотел „Peninsula“

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Ин Стефани
The Mistress
The Mistress
avatar

Местожителство : Чикаго
Scorpio Dog

ПисанеЗаглавие: Хотел „Peninsula“   Вто Ное 01, 2011 8:24 am



Върнете се в началото Go down
http://elemental-witches.forums.lu
Хаучи Такизава
Човек
Човек
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Хотел „Peninsula“   Съб Май 26, 2012 10:40 am

Трябваше да е тук. Мхм, ето - сто и девета. Въпреки ,че бе повече от ясно, Хаучи продължи да се взира в писанията върху малкото бяло листче, сякаш все още не бе убеден, че е добра идея. Кой знаеше какъв мазен бастун щеше да се окаже. В хотел като този...Нямаше друга опция. Но, какво, за Бога? кога пък точно на някого, като Хаучи му бе пукало какви са клиентите му, или какво ще изискват от него? Не, нищо от това не беше важно. Важно бе колко голям бакшиш ще му оставят на сутринта. И макар Хаучи все още да не проумяваше как така изпратиха точно него, припомняйки си държанието в последните дни...все пак не го интересуваше. Вероятно дори до такава степен депресиран все още събуждаше подобно желание у совите клиенти. Е, като изключим станалото преди минути..
***
"- Ей, курво, от половин час те викам да дойдеш при мен. Няма ли да се размърдаш?! - бе изръмжал поредният старец за деня, след което някакъв стъклен пепелник се бе разбил в стената, непосредствено близо до русокосият японец, който обаче дори не трепна...макар и действието от страна на клиента да го бе изкарало от достатъчно самоубийствените му мисли, решили за сетен път да отвлекат съзнанието му. Е, дори и без тях, несломимата му дързост лесно можеше да го вкара поне с единия крак в гроба, в случай, че решеше да продължи в същия дух..
- Хмм,както виждам, ти си този с мерака. Така че..защо ти не се размърдаш? Няма да те заболи. - бе отвърнал най-безцеремонно Такизава, накланяйки златистата си грива на една страна, докато върху устните му се изписваше една лека триумфална усмивка. Бе наистина удовлетворяващо и докарващо самодоволство да виждаш как с лекота можеш да изкараш някого извън кожата му. Да, единственото, наистина единственото на този етап забавление за Хаучи се състоеше именно в това да наблюдава как старецът в другия край на сепарето прекъсва непочтените си занимания и счупва една праза бутилка в ръба на масата, след което се изправя и тръгва към негова милост. И въпреки че бе по-логично да се изнесе, при вида на разяреното от гняв лице, което го приближаваше...вместо това блондинът просто скръсти ръце пред гърдите си, а усмивката му от само себе си стана дори двойна. Май реално си го търсеше и само чакаше да си го получи.
- Мен няма да ме заболи....но да видим как ще е при теб?! - последната предупредителна закана премина като птича песничка покрай ушите на русокосият мъж и единственото, което той можа да направи, бе да свие многозначително рамене, след което отново да застане в отпуснатата си поза, сякаш всеки миг щеше да се разпадне като пъзел на пода.
- Ей, Хачи..След мен. Бързо! - и точно на най-интересната част, в помещението успя да нахлуе управителят на заведението, който съвсем безметежно издърпа Хачи от сепарето, един вид спасявайки му живота.Не че самият той бе успял а забележи разгневения клиент, насочил острието на счупена бутилка..към самия блондин, но... хайде, това му беше простено. Жалко бе единствено, че този път Хачи от сърце се надяваше всичко да свърши. Вероятно нямаше такова нещо като Веднъж и Завинаги. Мда, определено нямаше.
- Ей, слушай...Можеш ли да изпълниш една по-специална поръчка за мен? - изведнъж поде управителят, вперил очаквателен поглед в безизразното и умълчано лице на Хаучи. Хмм, какви ги приказваше той? И защо ли винаги започваше почти всяко от изреченията си с "Ей"? Не че имаше някакво значение. Такизава му отправи един въпросителен поглед, който обаче не бе особено обнадеждаващ или обещаващ- Не, от край време очите на русокоското не обещаваха нищо. Абсолютно нищо и на никого. Още от както бе изгубил онова, което го караше да се осъзнае, да бъде себе си...Онова, което бе само негово.или поне така си въобразяваше той. Да, всичко се оказа просто плод на неговите фантазии, но бе разбрал това едва когато те бяха разрушени. На парченца. Точно на същите парченца, на които самият Хауччи ден след ден се разпадаше. Знаеше го, но какво ли можеше да направи? Вече чувстваше, че нищо, дори движенията на тялото му..не зависеха от него. Отдавна не бе себе си, но и да искаше, никога вече нямаше да бъде, не можеше да бъде. Нищо не можеше да бъде както преди. Педи всичко да се срине. Неговият свят, съседните също. Сега той не живееше в ничий свят...сега просто се рееше някъде из жестокото небитие, понасяйки последствията от ранната си наивност. Плащаше дори за чуждите грешки. За грешките на всички, които бяха съсипали живота му. И не смяташе, че така бе справедливо, но..надали някой му даваше правото на дума.
- Специална. Поръчка? - повтори някак вяло и разсеяно Такизава, опитвайки да задържи вниманието си върху приказките на управителя, което обаче не е особено успешна инициатива. Наистина не знаеше защо в крайна сметка го бяха изкарали така настойчиво от онова помещение, прекъсвайки ежедневната му работа. Първоначално му мина през ум, че може да му препишат нечие-друго убийство, както бе станало веднъж в миналото... заради което да си полежи още година и половина в затвора...но май този път бе сгрешил в преценката си. Тогава...? За какъв дявол им трябваше сега?
- Да, точно така. Имаме един специален клиент, който иска да изпратим някого при него. Чудех се дали..
- Зает съм. Не видя ли къде бях преди малко? - отсече рязко русокосият мъж, леко присвивайки очи в знак на неодобрение. Управителят отлично знаеше колко рядко блондинът приемаше обслужване по домовете. Това определено не бе по-елитно от обслужването тук. Пък и след последния път, в който се бе потрудил да задоволи желанията на подобен клиент, а сетне той бе офейкал без да му плати.... отказваше всякакви подобни поръчки. В баровете поне така или иначе се пръскаха пари навсякъде им сепаретата, така че нямаше как да си тръгне с празни ръце. Но тези типове по лъскавите хотели му бяха наистина съмнителни и измамни. Все едно, не смяташе да склонява и да приема въпросната поръчка.
- Ей, ей, ей..Чакай малко. Чакай, дори не си ме изслушал. М? Изслушай ме. Тази не е каква да е поръчка, клиентът е готов да плати...- не довършвайки изречението си, управителят премлясна и от някъде изкара черен маркер и бял лист, върху който написа четири цифрена сума. Очите на блондина я мярнаха върху бялата повърхност и в тях мигам пламнаха мними искрици. а, какво ли друго му оставаше, каква друга ли можеше да бъде причината му за съществуване..освен една - пари. Хмм, сега вече можеше да се позамисли дали пък в крайна сметка да не приеме.
- Не знам...- измърмори Хачи, придобивайки леко замислен вид.
- А това..е предплатата ти, ако отидеш! - вмъкна управителят и подсмихвайки се ведро, той изкара един плик от пазвата си, подавайки го на своя събеседник. Хаучи го взе в ръце и надникна вътре.
- Осемстотин долара? Много щедро. - изкоментира, срещайки задоволството, прозиращо в съседното лице.
- Какъв е адресът? - запита Хачи, прокарвайки ръка през русата си грива. Управителят се засмя доволно и го потупа по рамото.
- Целта ти е в Хотел „Peninsula“. Ето номера на стаята.. - каза той, пъхайки в ръката на блондина малко листче с написан номер на стая. Такизава дори не го погледна, а направо го мушна в джоба на панталона си, след което тръгна към изхода на бара"
***
Хаучи опита за сетен път да си поеме въздух, давайки си време за задължителната психическа подготовка, ала след като и този път се оказа не особено успешен, той застави ръката си да почука на вратата, срещу която стоеше вече пет поредни минути.
Чудна работа, дали изобщо имаше някого?
Почукването се повтори, този път по-решително и настойчиво от първия път. Ето че след около минута се чу странен младежки глас и последва лекия шум от отварящата се врата. И реално...пред Хаучи се разкри отдавна невиждана гледка. Толкова млад клиент... При това сякаш бе японец, също като него. Не че възрастта или националността имаха каквото и да било значение, не и в случая на Хачи, в който не той избираше клиентите си...но все пак. Рукосоското вече е помнеше кога за последен път бе имал работа с по-млади клиенти..а този тук изглеждаше на по-малко години дори от самия него. Хмм, вероятно това бе и причината да не си спомня кака принципно реагираха младежите, щом видеха совите "поръчки". Защото стоящият пред него индивид наистина изглеждаше някак... вцепенен, или озадачен може би..На какво ли можеше да се дължи крещящото му изумление в този момент? Дали не се дължеше изцяло на невъобразимия чар, който притежаваше г-н Такиава? Да, вероятно се дължеше на това. Нямаше друго логично обяснение за зейналата уста и разширени зеници, които доста убедително малкия успяваше да издокара. Хах, бе чак леко неловко за "поръчката" просто да нахлуе в хотелската му стая. Или по-точно - апартамент. Мда, това си бе направо апартамент. Но както и да е.
- Хмм..Извинявай, но..имаш ли нещо за пиене? - може би не бе особено добро начало, но пък Хаучи не можеше да игнорира още дълго време изгарящата жажда в гърлото си, затова имаше нужда от питие. И то бързо. В противен случай щеше да се дехидратира и да изгуби сладкия си, меден и изкусителен тембър, от който особено в момента доста се нуждаеше. А може би нямаше да е зле, ако разбереше името на странния си клиент. Повечето обожаваха, когато той шепнеше имената им. Да, вероятно това бе един от най-възбуждащите моменти. Но за Такиава всъщност бе един от най-болезнените. Защото чието и име да шепнеше, в съзнанието му изплуваше единствено това на...Да, само неговото можеше да шепне така, неговото и ничие друго. Мики. Мразеше го. Мразеше и себе си, заради това ,че продължаваше да съществува цял, заради спомените от него. Не можеше да ги изостави колкото и да искаше. Само те му бяха останали...само те.. Спомените от докосванията му, от сладките му стенания, от усмивката му...Знаеше, че не можеше да продължи да съществува без тях. Ако опиташе да ги изостави, вероятно щеше да се разпадне..още тук, още сега. А какво ли бе това болезнено чувство, което изпита, виждайки лицето на сегашния си "клиент"? Какво..да не би...да полудяваше? Трябваше вече да го е направил. Щеше да му е къде къде по-леко, ако го затвореха в някоя лудница. Поне щеше да е кажи-речи равносилно на това да не съществува. Да, може би лудостта също бе един вид избавление от цялата тази мъка. Омръзна му. Наистина бе изтощен. Беше прекалено трудно....да мразиш нещо и същевременно да знаеш, че само спомените от него те поддържат цял. Наистина жестоко...и болезнено.
Хладилникът се затвори рязко, издавайки действията на Хаучи, който бе намерил своето питие. Това хапе наистина ли бе толкова странно, че да има само две бири в хладилника си? Ха! Какво бе всичко това? Като се замислеше, единственият алкохол, който можеше да накара Мики да пие...това беше бирата. Нищо друго. Ха! Явно наистина започваше да..полудява. Нали? Нали така?
- Хей, няма ли да дойдеш тук? - запита на висок глас Хаучи, чувайки как вратата бавно се затвори. Опитвайки няколко глътки от бирата, той дори успя да осъзнае, че бе любимата марка на...Мда, това не е възможно. Всъщност бе, бе...как се наричаха тези работи..."съвпадения"? Случайности? Да, това ще да бе. Блондинът отпи едно последна глътка от напитката, след което се запъти към коридора, за да види къде се губеше клиентът му. Все пак, за бога, бе обещал толкова голяма "комисионна", че нямаше начин да го остави да се измъкне. този път щеше да му падне в ръчичките....като всички останали. Да, без значение пол, възраст, раса и т.н. Всеки се поддаваше на изкусителния чар на Хаучи. Нямаше изключения. Всеки го поискваше рано или късно. Ала никой не можеше да го притежава...да го притежава така, както го бе притежавала онази личност. Но това беше болна тема. нямаше нужда да сипваме още сол в раната.
- Какво прави там...? - измънка под нос русокосият мъж, когато видя младежа седнал на земята, опрял гърба си в стената и съзерцавайки отсрещната такава.. Какво? Какво трябваше да означава това? Нима щеше да продължи да си губи времето, стоейки така? Да не би "поръчката" му да не бе това, което бе очаквал? Или какво..Ебаваше ли се с него? Мнем, никой не можеше да се ебава така с Такизава. Той нямаше да го допусне. Никога вече. Просто мислеше да изпълни това, за което бе дошъл тук, независимо от факта колко невинно му изглеждаше това момче. С все така спокойни крачки, сякаш отброявайки секундите и разстоянието между двамата, русокосият японец се доближи до тъмнокосия младеж и клекна пред него. Не зачитайки личното пространство другия, Хачи най-безцеремонно прокара ръка по извивките на чуждия врат, след което розовеещите му устни анулираха разстоянието до отсрещните, сливайки се с тях все така нагло и непитащо. Миг по късно тъмнокосият младеж се намери съвсем легнал на земята с Хачи върху себе си. И това нямаше признаци да се промени, поне що се отнася до Такизава. Дори не бе сигурно, че следващите му няколко действия бяха по същия начин, по който блондинът първоначално бе налетял на момчето под себе си. Той...той го усети.. Бе пълна лудост, но го усети. Същият онзи вкус. Вкусът от устните на Мики. Беше той. Нямаше как да сгреши.. Вече бе почти убеден, че полудява. Но макар да знаеше, че е невъзможно да е истина... искаше още. Искаше, имаше непреодолимата нужда от още. И още. Омаян от същата онази арома, същият онзи вкус и допир...Хаучи напълно се самозабравяше. Той плъзна ръка под тениската на момчето, сякаш разучавайки с нея стара и почти забравена територия. Но все пак позната. Много позната. Господи защо..Защо всичко бе толкова..Мики. Мики. Мики. Докато се усети, в съзнанието му отново започна да бушува ураган, помитайки всичко, освен това име. Не, не бе истина. Трябваше да се опомни. Ала не можеше. С всеки следващ допир, с всяка следваща целувка, образът на Мики в съзнанието му ставаше все по-ясен...все по-близък..а това водеше до пълно самозабравяне. Пълно. И нямаше да е чудно, ако скоро Хаучи Такизава бе криминално проявен и в сферата на изнасилването, тъй като в момента едва ли не издевателствуваше съвсем собственически върху вероятно едно напълно невинно момче. Е, в крайна сметка..не си ли бе поръчало именно това? Какво значение имаше крайно самоинициативното и самозабравено държание на Хачи? Мхм, вероятно никакво...
Върнете се в началото Go down
Морисаки Доши
Човек
Човек
avatar

Местожителство : Чикаго

ПисанеЗаглавие: Re: Хотел „Peninsula“   Съб Май 26, 2012 11:37 pm

Морисаки се криеше в хотел. В пореден хотел. И то от баща си. Не можеше да повярва, че прави подобно нещо. Не, всъщност, замисляйки се – можеше. Та не беше ли това нещото, което правеше почти цял живот? Е… може би, не точно това. Но да, имаше нещо свързано, някаква последователност в действията от страна на момчето, ясно показващи нежеланието и негодуванието му спрямо желанията на баща му. Не искаше. Не искаше да прави това. Защо му бе да се връща в Япония? Семеен бизнес? Та… Морисаки дори не знаеше какво, за Бога, представляваше това. Нямаше ни най-малка представа какво се предполагаше да прави. Как се предполагаше да го прави. Пък и не искаше. Честно, нямаше ни най-малкото желание. Ужасяваше го. Откакто се помнеше… семейният бизнес бе нещото, което определяше положението му в обществото. Нещото, което го „издигаше над останалите”. И, същевременно, поради точно тази причина, бе и нещото, което проваляше всичко. Нещото, което бе съсипало всичките му възможности за нормално детство, нормални контакти, нормален живот… Нормална връзка. Да, всичко това бе виновно. Проклетото му положение. Проклетият му баща. Проклетият… проклетият той. Доши не помнеше кога по-точно бе започнал да мисли за себе си по такъв начин; кога бе започнал да се мрази заради това, което беше… Но с всеки изминал ден се убеждаваше все повече и повече. Не искаше да има нищо общо с това. Защо не можеха да го оставят да опита? Защо ли не можеха да му позволят да направи каквото пожелае. Да му отстъпят възможността да направи нещо сам. Без баща си. Без неговата помощ, без неговите пари. Искаше просто да го оставят да живее живота си спокойно. Защото всичко това… всичко това съсипваше всичко останало. Самият той съсипваше всичко останало. Това, което беше.. това, което представляваше самият той, бе ужасно. То бе нещо изкуствено, предвидимо и нежелано. Да, Морисаки никога не бе желан истински, и то заради самият себе си. Заради представата, която имаха останалите, за него. Преди бе сигурен, че са предразсъдъци. Като по-малък… бе сигурен, че мнението на хората можеше да се промени лесно, можеше. Можеше да се намери някой, един-единствен човек, ако трябва, който да го опознаеше, да се сближеше, да видеше. Да видеше, че той не е това, което всички смятаха. Че не искаше нищо наготово, макар да го получаваше. Наивно бе мислел, че хората можеха да се променят, че можеха да го разберат. Но не – това никога нямаше да се случи. Не и след като най-голямата надежда, която някога бе съществувала в неговия живот, която някога бе горяла така силно в душата му, не бе стъпкана. Изгасена. И ледената вода, която я бе потушила, се бе усетила така ясно. Така режещо. Никой. Нямаше никой, който можеше да възприеме Морисаки истински. Без преструвки. И без завист. Без отмъщение. Нямаше. Затова – затова не искаше да се връща към всичко онова. Затова не желаеше да поема каквото и да било от баща си.
Затова… се криеше в хотел.
При това на другия край на света, погледнато реално. И макар да изглеждаше жалко, Доши не се интересуваше особено от това как изглежда в момента. Дори… се чувстваше някак по-спокоен, по-човечен, когато не тънеше в богатства и привилегии до шия. Да. Бе странно, но… той винаги бе бил такъв. Макар че, явно, нямаше никой, който да харесва това у него. Освен… освен краткия момент, в който „имаше”. Сякаш имаше, той си мислеше, че има. Каква илюзия. Изглежда Морисаки бе имал толкова силното желание някой, определен някой, да го забележи, да го приеме, истинския „той”… че бе успял да си въобрази нещо толкова голямо, толкова истинско. А най-тъжно бе, когато илюзиите умираха. В неговия случай – катастрофално. За възгледите си, за характера си, за възрастта, на която бе бил… това бе катастрофално. Недоразумение? Не вярваше. По-точно още едно, поредно отмъщение, само че замислено идеално. Много по-добре от останалите. Използвайки най-слабото му място. Не искаше, не искаше да мисли повече… Не и за това… Сякаш имаше смисъл. Ха, ставаше все по-ужасно. Нямаше. Нямаше никакъв смисъл да мисли…
И, сякаш по команда, молбите на Морисаки бяха изпълнени. Тоест, тези, в които се молеше да спре да мисли за… онова. Защото точно в този момент на врата се бе почукало. При това доста настоятелно. На застаналия пред големия прозорец японец му бе отнело завидно дълго време, докато осъзнае, че хлопането се чува от неговата врата, както и че се предполага да отвори. Това бе странно. Кой, за Бога… по това време… ? Определено не бе свикнал на посетители. Особено по хотелите. Но винаги можеше да бъде някой от персонала на хотела, нали? Нямаше място за паника. Нямаше как баща му да е открил стаята му така бързо, пък и… дори да беше, нямаше да дойде до нея. Определено нямаше да си мръдне пръста, освен ако този пръст не заповядваше нещо изрично. Колко познато.
Няколко мига по-късно, обаче, Морисаки съжаляваше, о, той съжаляваше, че това не бе баща му. Дори той… дори той щеше да бъде по-малък шок. Щеше да бъде така спокойно „посещение”, в сравнение с… това. Момчето бе отворило вратата и бе останало така, с ръка на дръжката и неспособно да помръдне. Колкото и глупаво да изглеждаше.
Морисаки бълнуваше. Бълнуваше, нали? Или бе пил нещо… Дали пък не се разболяваше или пък не бе препил. Добре, това бе наистина абсурдно, той не пиеше. Почти никога. Значи оставаше някой от другите варианти? Температура? Болест? Халюцинации? Защото тези бяха далеч по-логичното обяснение на това, което виждаше. Дали пък не се припознаваше? Да, много възможно бе да е съвпадение. Но какво… що за съвпадение? На другия край на света? Толкова… голямо съвпадение? Възможно ли бе? Надали… Надали, помисли си той в момента, в който чу чуждия глас. Гласа на мъжа, стоящ на прага на хотелската му стая. Гласа на този, който гледаше така безизразно, бездушно и… спокойно момчето пред себе си. Неговия глас. Не можеше да бърка. Не и този глас. Нямаше как. Не и това лице. Не и тази коса. Нямаше начин.
Това не бе възможно. Не можеше да се случва. Не можеше да се случва точно на него. С какво го бе заслужил? Какво толкова бе сторил? Кому бе навредил дотолкова, че му причиняваха това… Не знаеше. Не знаеше, за Бога, но не можеше да направи нищо. Той стоеше, просто стоеше, дори когато другият влезе най-безцеремонно. Дори когато отиде до хладилника. Дори когато се чу как отваря едната от бирите и дори когато гласът му продължаваше да достига ушите на Морисаки. Кънтеше. Силно. И познато. Болезнено. Как бе възможно… Той... Той не можеше да е тук. Нали? Не можеше да се намира тук, точно тук, в този момент. Това бе някаква шега. Някакъв план, ако не човешки, то тогава на вселената. Някакъв ужасен план. Но беше факт.
Той беше тук. Той... Той. Не можеше да сбърка нали? Хах - познаваше го така добре. Дори.. след толкова време... не можеше да сбърка. Глупак. Морисаки беше глупак. Глупак, защото не можеше дори да забрави един обикновен човек. Но не, за него не бе обикновен. Той никога не бе бил обикновен. Макар че трябваше да бъде, Доши трябваше да го мрази. Той не бе обикновен. Не и за Морисаки. Не и за този наивен глупак. Глупак, защото дори не можеше да намрази тези, които си играеха с него. Глупак, защото все още, все още пазеше чувства, които бяха ненужни. Ненужни никому, те се бяха таили в душата му през цялото това време, застоявайки се, разяждайки една ужасна, грозна рана. Глупак, защото очевидно бе прав. Той не го помнеше. Не го разпознаваше. Макар че Морисаки го направи - разпозна го, още от вратата. Глупак.
И при все това, всичко, което бе успял да направи, бе да затвори вратата тихомълком. Да седне. И да мълчи. Да мълчи и да гледа в пространството. Какво трябваше да каже. Какво... имаше ли смисъл от нещо? Щом Той не го бе разпознал, щом Той не бе казал нищо... имаше ли смисъл и другия да говори? Дори... дори не регистрираше особено ясно какво му говори гласът Му. Неговия глас. По някаква причина чуваше само гласа му. Нищо друго. И без това нещата, които говореше Той, звучаха наистина абсурдни и безсмислени в ушите на Морисаки. Затова, като че ли, нямаше смисъл да ги чува, да ги разбира. Що за съвпадение бе това, той не спираше да си мисли. Как бе възможно това да се случи? Каква бе вероятността? След толкова...
Чуждото лице го бе разсеяло. Морисаки чу как гласът се приближаваше, сетне достигна на неговото ниво. На нивото на лицето му. И това го разсея. Той наистина не го разпознаваше, нали... Защото бе така близо... Всякакви по-нататъшни мисли и разсъждения бяха изгубили правото си на съществуване, тъй като последвалите действия бяха... неочаквани. Резки. Необмислени. Прекалено познати.
Устните му срещнаха чуждите. Изведнъж. Нагло и безцеремонно. Така ярко и така... сякаш бе преди дни. Не преди години. Преди дни, преди минути. Последният път. Тези устни... Неговите устни... бяха същите. Абсолютно същите. Топлината, усещането им върху тези на момчето, мекотата, начина, по който се движеха... Вкусът. Този вкус... му бе липсвал. Споменът за точно този вкус го бе мъчил толкова дълго. Споменът за точно тази топлина го бе подлудявал почти всяка нощ. Ужасно. Беше ужасно. Дори не бе усетил кога се бе озовал... Той беше над него. Върху него.
Познато, толкова, толкова познато. Тези ръце... О, не, тези ръце - те не трябваше да правят това. Това усещане... наистина ли не се бе променило изобщо? Този ефект, който имаше Той - да кара всяка част от Морисаки да трепери така - все още ли съществуваше? Не трябваше... Какво, всъщност, правеше Той? Морисаки така и не бе разбрал причината за всичко това... Какво се случваше, наистина. Защото това... не можеше да продължава. Не трябваше да продължава, тъй като в противен случай Доши щеше да изгуби разсъдъка си. А той бе единственото, което му бе останало в момента. Макар че и той бе започнал да се изпарява със завидна сила.
- Спри... - прошепна накрая той. Първата дума, която бе казал, откакто Той се бе появил на вратата му. Едва поемайки си въздух, едва откъсвайки устни от така настоятелните чужди, Морисаки трябваше да избута леко чуждото тяло, поставяйки дланта си върху гърдите му. И беше трудно. И за двамата. НО той трябваше да знае. Нещо, каквото и да е. Гласът му не се усили, той продължи да шепти. - Спри... Моля те...
Морисаки вдигна очи нагоре и усети как чуждият поглед се потапя в неговия, неспособен да се отмести. Учуден. Стъписан. Осъзнавайки, сякаш наистина осъзнавайки. Дали го бе разпознал? Дали наистина... ?
- Как... Как е възможно. . .
Морисаки пое въздух дълбоко. Нещото, което искаше да каже, което не бе казвал от десет години... бе на път да се изплъзне от устата му. Името, което не бе споменавал толкова време, поради толкова причини... щеше да прозвучи отново. И той се страхуваше. Не знаеше как - не знаеше как щеше да прозвучи...
- Хачи . . . - шепотът му се прекърши, оставяйки думата да виси във въздуха, натежала от чувството от изричането на това име. В момента, в който чу собствения си глас да го изрича, Морисаки потръпна. Тръпката, която бе минала през гръбнака му, не можеше да бъде спряна. Не можеше да не накара тялото му да потрепери. Осезаемо. И видимо.
Това бе ужасно. Това бе повече от ужасно. Това бе... катастрофално. Не трябваше да се случва. Не трябваше, защото той не можеше да контролира това, което изпитваше. За другия можеше и да е лесно - това да си играе с него, да прави всичко това... Но Морисаки не можеше. Не можеше да издържи, ако всичко това, всички спомени се върнеха така явно. Всички спомени за целувките; за тези негови ръце, изучаващи тялото му така влудяващо; за същото това име, звучащо отново и отново от безсилните му устни. За същия начин, по който тялото му бе притиснато към земята... Не, нямаше да може. Това трябваше... трябваше...
В мига, в който погледите им не издържаха, не успяха да понесат напрежението и се пречупиха, Мики ги последва. Мики... Това име, което Той му бе дал... Което Хачи, самият Хачи бе произнасял толкова пъти близо до ухото му... дори само то успяваше да върне някои от спомените. Устните им отново се срещнаха. Дланта, лежаща върху гърдите на Хаучи, отпусна своя натиск и наместо това сграбчи чуждата дреха. Държейки се, търсейки опора в цялото море от емоции, което го бе връхлетяло така изневиделица. Чуждата ръка, все още намираща се под тениската на Мики, затегна хватката си около кръста му, карайки го да извие гръб инстинктивно. Не можеше, просто не можеше да реагира по друг начин. Бе невъзможно. Не и с него. Не и Хачи.
Целувката им сякаш нямаше край. Не искаше да има. Просто.. нямаше как да спрат. Нямаше как да прекъснат това до болка познато чувство - тази странна съвместимост между двамата и този начин, по който се движеха устните им. Заедно. Ръцете на Хачи, припомнящи си сякаш кожата на Мики, се спускаха надолу. Надолу и още надолу... Заедно с първия стон на Мики се появиха и онези мисли, мислите, които крещяха, че ако не бъдат послушани, ще бъдат и последните разумни такива...
Не... Не прави това, недей... Не прави това, защото няма да мо...
И това бе моментът, в който Мики официално можеше да се счита за предаден. За победен. Ако изобщо... това бе някакво съревнование. Не можеше да спори. Макар че трябваше. Господи, как трябваше да спори с всичко това. Но не го направи. Не и в този момент. Трябваше да го мрази. Но не и докато устните му жадно продължаваха да търсят чуждите, без да могат да бъдат контролирани.
Всичко бе така познато. Болезнено познато. Да, точно така - болеше.
Тази топлина, идваща от цялото тяло на Хачи, разгорещяваща и тази на другото; Този допир, каращ Мики да потръпва в ръцете му всеки път; Този аромат, обгръщащ го напълно, замъглявайки мислите му...
Болеше. Но болеше хубаво.
- Хачи... Хачи, Хачи... - Това име, което не бе чувал от десет години; име, което не бе произнасял от толкова време; име, което се превръщаше в единственото, което бе способен да изрича. Нищо друго. Не и докато бе така притиснат към него. Не и докато стискаше блузата му, опитвайки се да я издърпа, да я махне, да я захвърли на пода. Както и всичко останало.
Не, не болеше хубаво. Болеше ужасно хубаво.
Искаше да махне всичко, да няма нищо друго. Само той. Само Хачи. Това му бе липсвало. След всичкото това време, той все още помнеше. Помнеше и чувството. Беше му липсвало. Колкото и да бе нереално. Колкото и голяма илюзия да бе всичко това. Колкото и да не отвръщаше на чувствата му той... Той искаше Хачи. Искаше отново да усети как голата му кожа се притиска към неговата. Искаше отново да чуе онова "Мики...". Липсваше му. Защото колкото и добре да знаеше, че за Него не бе същото... Той го обичаше. Мики го обичаше. Той бе този, който се бе влюбил като хлапак. Който не бе успял да забрави. Който го бе разпознал от толкова време.
И който му позволяваше това, след всичко. Обичаше го и това бе най-ужасното. Защото знаеше, че надали ще успее да престане.
Да, Морисаки бе пълен глупак. Влюбен глупак, който все още копнееше за ласките на Хати, но все пак - глупак.
Върнете се в началото Go down
Хаучи Такизава
Човек
Човек
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Хотел „Peninsula“   Нед Май 27, 2012 2:20 pm

Не полудяваше. Не, не полудяваше. Беше той. Той беше. Мики. Мики... Не сънуваше, нали? Това бе реалност, той бе реалност. Как..?! Как, по дяволите, как и защо се случваше това? Той да бъде точно тук, да го срещне точно тук...след..Господи, бяха изминали десет години! Цели десет години. Години, които бяха успели подобаващо да срутят живота на Хачи, наистина резултатът бе повече от завиден. Да, така бе. През тези десет години се клатушкаше някъде между живота и смъртта, просто съществуваше на някакво несъществуващо място. През всичките тези десет години той все още виждаше света, но не можеше да бъде част от него. Не можеше. Защото това не бе живот, дори го нямаше единственото, за което някога бе мечтаел. Нямаше нищо. Нямаше и смисъл. Десет години. Нима отминаха така бързо? Хах, струваха му се хилядолетия, пир това изключително дълги и безмилостно убивайки всяка жива клетка в организма на Хаучи. Сякаш..сякаш сега се срещаше с Мики в някой друг живот, в нечие мнимо прераждане...Но не. Бе след десет години. А той...Такизава дори не можеше да си помисли как бяха протекли тези години за него. За Мики. Как ли наистина? Как ли бе живял той? След този нелепа раздяла....Не знаеше. А може би никога не бе искал да разбира. Но не можеш ад отрече, че го измъчваше една едничка мисъл..Защо? Защо, каква бе причината? А изобщо имаше ли причина? От една страна Хачи не вярваше, не искаше да повярва, че Мики би изчезнал от живота му просто ей така. Та той..самия той бе започнал да го следи неотлъчно навсякъде, дори..дори правеше нещата, които го виждаше да прави. Изглеждаше така, сякаш наистина не искаше да се отделя от русокосия дори за малко. Затова трябваше да има причина... Трябваше да има огромна и основателна... наистина основателна причина всичко да се обърка след онази нощ...И трябваше да е такава причина, за която Хачи никога не и си помислил, тъй като колкото и да бе мислил по този въпрос, не бе стигал до нищо правдоподобно...Да изчезне така. Да не се обади нито веднъж..Да не му прати ни един есемес..Просто да...да се изпари в нищото. И да не се върне. Десет години. Да не го потърси. Да не се върне отново при него. Това..това не водеше ли към мисълта, че не искаше да има нищо общо с него? Това...колкото и да бе болезнено...бе единственото най-реално и логично нещо, което всеки би могъл да си извади като заключение след едно подобно внезапно изчезване. Но не. Младият и явно наивен Такизава бе убеден, че има причина... някаква, каквато и да е..за внезапното му изчезване. Може би..му се бе случило нещо? Това си бе помислил, въпреки, че се надяваше да не бе тази опция. Е, не беше тя. След като бе разпитал съучениците на Мики....той бе разбрал. Морисаки се бе отписал от училището и бе заминал да учи в чужбина...Чужбина. Да, точно така. На другия край на света, някъде там.. Хачи осъзна...тогава, в този миг, осъзна най-страшното. Онова, което щеше да опустоши душата му, да остави на нейно място просто една празна и грозно зееща дупка. Осъзна че...няма причина. Осъзна, че той го бе оставил. И вероятно нямаше да се върне. Никога. Обратно при него. Не, той...Той просто си бе отишъл. Внезапно, неочаквано, без причина. Затова..затова си вадеше най-логичното на този етап заключение - Мики не искаше да има нищо общо с него и живота му. Не искаше...да сподели своя с него, да го има до себе си, да диша същия въздух, като него, да....Не искаше нищо от това, за което Хаучи копнееше всеки път, щом зърнеше искрящото ум от радост лице и..онази особено усмивка, която му принадлежеше. Мики...той наистина изглеждаше искрен и колкото и да го болеше, колкото и да не искаше да го признае..Хачи все пак вярваше, че времето, през което бе с него...не беше лъжа. Не, не беше. Можеше да почувства кака чуждото щастие го изпълваше изцяло...тогава. Бе истинско. Но какво..Какво ли се бе объркало? Не знаеше, не можеше да разбере...Не откриваше и причина. Причина, която да е достатъчно важна и правдоподобна, че да сложи край на всичко по този начин. Така рязко и внезапно...Така...така безмилостно и непоколебимо. Сега...Сега, когато Хачи отдавна бе изгубил себе си..можеше да каже. Можеше да каже, че разбира. Явно Морисаки се бе оказал като всички останали разглезени момченца, които си намират обект на обожание, докато...докато просто не им омръзне да го следват, да се лепят непрекъснато за него, да бъдат обожавани и прочее. Да, за него най-вероятно всичко бе нещо мимолетно. Едно кратко, макари истинско изживяване, което все някога щеше да свърши. Беше лесно, нали? Беше твърде лесно за него...да го зареже просто така и да се качи на проклетия самолет, за да избяга. Защото това правеше той. Бягаше. При това бе избягал похвално лесно и успешно от него...но очевидно, дори повече от очевидно...не можеше да избяга от същата тази нелепа съдба, която днес бе решила да ги срещне...при подобни също толкова плачевно нелепи обстоятелства. Да, сега, макар и близостта с чуждото тяло...макар изгарящото и желано, отдава забравено чувство....онази частичка, която бе останала от Хачи, която го правеше такъв, какъвто бе след десет години...можеше да разсъждава. Беше странно и почти необяснимо, но...макар и да бе игнорирана и да бе нещо, съвсем отделно от действията, които Хачи извършваше в момента..все пак знаеше. Беше се досетил. По всяка вероятност бе объркал номера на стаята. Бе станало така, нали? Хах, що за нелеп сценарий бе това? Наистина.. наистина не знаеше какво да прави...освен...освен да продължи започнатото, затова.. защото само близостта му с Мики можеше да го накара да забрави..да забрави онова, за което всъщност бе неизбежно да мисли. Само така, само толкова близо, усещайки аромата, топлината, вкуса на чуждите устни...Само така можеше да се спаси от прииждащата болка..Не, не можеше. Можеше единствено да я забави. Да забави всички мисли, въпроси, причини и прочее, които блъскаха по вратичките на съзнанието му, но те бяха заключени... заключени от близостта. Защото само така..само така можеше нищо да няма значение. Да, даваше си време...но му трябваше още..още поне малко..време. Бе изминало толкова много, но не стигаше, защото чак сега...чак сега можеше да го спре. Да, времето беше спряло. Бе спряло.
- Мики...Мики....- устните му отново бяха до ухото на тъмнокосия младеж, шепнейки тихо името му. Така, че само той да го чуе всичко принадлежеше на него. Това на вид невинно дете...Да, все още бе дете. Бе онова хлапе, което се усмихваше само за него. Бе момчето, което искаше да е напълно самостоятелно, да докаже способностите си на другите, но всъщност бе просто едно дете..Мики. Неговият Мики. Беше той, нали? Не друг Мики, а неговият Мики. Не някой друг. Отново негов..само негов. Хаучи прехапа леко долната си устна, чувайки единствено тихите пречупени стенания на момчето, което усещаше ръката му върху бедрото си. Болеше ли? Харесваше ли му? Наслаждаваше ли се? Нямаше значение. Кога ли реално бе имало? Чувства...Кой ли се интересуваше от чуждите чувства? Кой ли виждаше чуждото страдание? Чуждата болка..Чуждите сълзи...Нима имаше човек, който да не е егоист? Не такъв човек не съществуваше. Егоизмът бе не втората, а първата природа на хората, те се раждаха егоисти, това не можеше да се промени. Затова им бе писано да се нараняват взаимно, да изпитват онази болка..заради своя егоизъм. Така бе и с с тях дамата. Нито Хачи, нито Мики..подозираха, че другият може да е наранен..Те не подозираха нищо. Не знаеха. Знаеха единствено собствената си болка, собствените си чувства, и това бе нещото, което ги нараняваше неимоверно много. То те си принадлежаха. Принадлежаха си и се допълваха по един нереален начин. Бе красиво. Наистина красиво...
- Мики! - неспособен да промълви нещо друго, Хаучи се остави напълно да поети...към онзи ефирен свят, който Мики всеки път му предлагаше. Макар и да бе като мираж, макар да бе прекалено нереално, като част от сън..като миг от приказка...той се остави съвсем, докато само едно име не завзе цялото му съзнание, за да няма повече място за нищо друго. Нищо. Само това име в съзнанието му...Колко бе кратко и звучно. Колко палаво и хитро бе. Колко чаровно... Вече, вече времето бе изцяло на негова страна. Да, можеше да го усети...Нищо нямаше да е както преди десет години..но и нямаше да е както преди сега. Да, нямаше, не и след този момент. Дори да не го признаваше, знаеше, че никой от двамата не ще се завърнеше отново към своето ежедневие, каквото и да бе то. Нямаше да се откажат от този ефирен свят, това, което им предлагаше изкушителната фантазия да са отново заедно...да са отново едно цяло. Да си принадлежат така отново. И отново. Не можеше след това...да се държат сякаш не се е случило нищо подобно. Защо, нужно ли бе? По този начин щяха да си докарат излишни главоболия. Да, единствено ненужни главоболия. Не им трябваха. Не беше лесно, но не бе и трудно..
***
Хачи отмести нахалните тъмни кичури коса от чуждото лице, след което някак вяло се усмихна. Не можеше до повярва, че на лицето му се изписваше същата онази усмивка..която не бе способен да направи през последните десет години. Но при вида на това така спокойно и спящо лице..същото това лице...не можеше да остане напълно равнодушен. Всъщност..не знаеше как да го направи. Вероятно не му бе по силите.
Хмм, Мики бе заспал тук, на пода...нямаше ли да изстине така? Не, нямаше правото да го прави. Пък и това негово кихане бе направо кошмарно..Кх, за какъв дявол бе решил да заспи на този под? Добре, нямаше да остане още дълго тук, при положение, че сигурно си имаше легло. С тази мисъл наум, Хаучи взе внимателно на ръце спящата си красавица (чудесно определение), понасяйки я към първата врата, която мерна в дъното на коридора. Оказа се, че точно зад нея се намираше спалнята, която търсеше, така че блондинът просто остави спящото създание на леглото, мятайки му някакво плътно одеяло отгоре. Хах, ама той наистина не се шегуваше...Как бе възможно така бързо да отиде при Сънчо? Нима отново се опитваше да избяга от него? От своя Хачи..? Не, този път грешеше, ако мислеше, че новото му бягство ще се увенчае с успех. Русокосият мъж само се подсмихна многозначително и тихомълком излезе от стаята, затваряйки вратата. Беше наистина много, много гладен. Трябваше да се нахрани и очевидно нямаше друг избор, освен да опита да си приготви нещо...сам. Това не бе много блестяща идея, но...
- Румсервиз! - внезапно се чу един завиден вик, последван от почукване на вратата на сто и девета стая. Апартамент. Хмм, нима Мики не си готвеше сам? Хаучи все още помнеше упоритите му и ентусиазирани опити да приготви цял обяд за него и себе си...макар и да не бе нищо чак толкова брилянтно. Все едно, не бе особено в негов стил да си поръчва храна, но пък кой знае, все пак бяха изминали..цели десет години. Гледащият към вратата Хачи се опомни остави намерената ябълка на кухненския плот,отивайки да отвори на настоятелния господин от другата страна. Ала още щом открехна вратата и видя кой стои насреща му...рязко сбръчи вежди, опитвайки да я затвори отново. Уви обаче, отвън имаше повече неканени гости от очакваното, затова и начинанието му не получи успешен завършек и те нахлуха вътре..Да, прав беше. Бяха хората на Майкъл. Какво искаше този проклет изрод пък сега? Въобще.. какво искаше от него?
- Оу, здравей русокоса красавице! - поде единият индивид, сваляйки шапката си и опирайки я до едното си коляно.
- Спести си любезностите и се разкарай от тук! - отвърна най-безцеремонно Хаучи, усещайки кака го облива вълна на раздразнение. Тези..нима вече го следваха денонощно? От къде знаеха, че е тук?
- Спокойно ще карам по същество.. Майкъл настоя да ти предам това... - не завършвайки изречението си, на лицето на червенокосият мъж разцъфна една неимоверно противна усмивка, сетне той се засили към Такизава, който усети острие на нож потъва в корема му. След миг, той можеше само да наблюдава. Наблюдаваше как всички индивиди до един се изнесоха , сякаш никога не са били тук...И както наблюдаваше, дори не можа да осъзнае кога се бе свлякъл на земята от невъзможността да стои още дърво на краката си. Всичко в този момент му се струваше толкова..нереално и забавното бе, че ставаше още по-нереално. В главата му се смесиха купища мисли, наред със спомените...и особено онзи спомен от преди десет години. Последният му спомен с Мики. Незнайно защо видя себе си и чу като далечно ехо, онзи свой нервен смях, чрез който бе отговорил на неговия въпрос. Мики..той..Бе го попитал дали го обича, а глупакът се бе засмял, макар и не на въпроса му. Той просто..не знаеше. не знаеше, че момчето имаше нужда да го чуе. Да го чуе, за да разбере, че Хачи го обичаше. Обичаше го, проклет да бе, но го обичаше. И си въобразяваше, че това е ясно, че е повече от ясно защо е с него. Защо вършат толкова много неща заедно. Защо прекарват нощите си в едно легло, плътно един до друг..Бе смятал, че всичко му е ясно. А не бе, така ли? Дори след всичко това..момчето не предполагаше колко много значеше за Хаучи, колко голяма част от мислите му завземаше, колко цял и потребен го караше да се чувства..колко жив...Жив и красив. Не знаеше това? Нима наистина... Топла...Кръвта от тази рана бе така топла..и така спокойно се стичаше..и стичаше по същият този под. Така спокойно, че бе чак красиво. Ръката притискаше, притискаше плътно раната, докато все още имаше силата да го прави. Защото не можеше да е сега. Не сега. Избавлението, което чакаше, за което се молеше вече десет години...не му беше нужно. Вече не. Не и когато най-сетне имаше някаква светлинка. Някакъв шанс за възраждане, някаква друга опция, освен смъртта. Не сега. Не бе дошла за него, когато така отчаяно я очакваше, като второ пришествие..нямаше да дойде и сега. Не точно сега. Не и когато Той бе тук. Не и когато го срещна отново. Не и когато усети топлината му и поиска да я задържи, за да я усеща винаги, когато имаше нужда. Не и когато спомените не бяха единственото, което можеше да го поддържа цял. Не. Не сега.
- Ми..Мики. - той видя замъгления образ, идваш към него и протегна ръка, забравяйки кървящата рана, изцеждаха последните му сили..Той дойде ада го спаси. Видя го в очите му. Там имаше сълзи, кристалното отражение на надеждата. Успя да види и разрошената му от съня и деянията на пода.. черна грива, мудно клатушкаща се заедно с лицето му..то се размазваше. Защо..Защо ли цветовете така бързо се сливаха един в друг, защо ли фигурите изчезваха...Защо ли Хачи не можеше да дочуе какво му мълвеше той..неговият Мики.
Върнете се в началото Go down
Морисаки Доши
Човек
Човек
avatar

Местожителство : Чикаго

ПисанеЗаглавие: Re: Хотел „Peninsula“   Нед Май 27, 2012 10:39 pm

Мики внезапно бе отворил очи. Не знаеше защо се бе събудил така рязко и безпричинно, имайки предвид, че сънят му не бе траял и няколко часа. Нямаше шум, поне не и някакъв силен, който бе в състояние да го разбуди. Всички знаеха, че когато Мики бе спокоен, спеше най-непробудно и невъзмутимо от... може би, всички хора, които познаваше. Което значеше, че той явно не бе спокоен. Но на какво ли се дължеше това негово неспокойство, нарушило така сладкия му сън? Кое ли бе причината Морисаки да отвори очи от някакво неясно напрежение в гърдите си? Като се замислеше, наистина се чувстваше странно. Сякаш нещо му подсказваше, казваше му, че нещо не е наред. Но какво... с какво? С него... с някой... с нещо друго? Какво не бе наред, наистина... И откога... Откога ли не се бе събуждал по този начин? Помнеше, че преди време, много отдавна, го правеше - събуждаше се винаги, когато усетеше, че има някакъв проблем. Естествено, нямаше и представа как бе развил подобна интуиция, но го правеше. Макар че наистина от много време не му се бе случвало. Дали пък причината не бе "посещението" тази нощ? Мики се огледа. Не беше там. Не беше на пода. На онзи под. За миг усети как паниката бе готова да го връхлети, казвайки му, че всичко е било една илюзия, един прекалено жесток сън... Но не. Слава Богу, не. Отказа се от подобни депресиращи мисли в момента, в който видя, че освен всичко останало, не беше облечен както... Ами, почти не беше облечен. Което значеше, че определено не бе докарал външния си вид до това състояние самичък. Това бе... добре. Не бе било сън. Беше истина. Реалност - прекрасна и така истински красива. Различна, донякъде болезнена, но все пак - желана. Но защо ли... защо ли бе в леглото си? Завит... Да не би... Да не би Той да го бе отнесъл? Както... както правеше преди. Преди много време. Мики не успя да сдържи тръпнещата си усмивка. Бе станало точно както преди - той бе заспал още там, в ръцете му, необезпокояван от нищо, щастливо усмихващ се в съня си. След което неговия Хачи се бе погрижил за него. Хачи...
Хачи? Къде... къде беше той, между другото? Какво... защо Мики бе сам в леглото? За един кратък момент съзнанието му се паникьоса. Направо се стресна, при това силно. Той бе тук, нали? Някъде тук. Не можеше... не можеше да е изчезнал... нали? Нали, Хачи не можеше да го няма? Не можеше историята да се повтаря - да се изгубят така един-друг. Трябваше да е някъде тук. Може би в банята? Кухнята? Някъде? Може би това бе нещото, което го бе събудило? Навярно притеснението, което чувстваше дълбоко в себе си бе свързано с Хачи?
Мики стана рязко от леглото, отмятайки завивките от себе си нетърпеливо. Не обърна внимание на факта, че бе навлякъл само едни широки панталони, нито пък на това колко "очарователно" бе разрошена косата му. Хати сигурно бе някъде наоколо, нямаше как да го остави, докато спи. Преди... преди винаги бе стоял при него, докато спи.
- Ачи? - гласът на Мики се предаде като ехо из сякаш пустия апартамент на хотела. Не, не беше пуст. Имаше двама души. "Ачи"... Морисаки го наричаше така. Отначало Хаучи се бе дразнел на това сякаш сладникаво име, но много скоро бе свикнал. Мики му бе викал така по различни поводи, но в повечето случаи това се бе случвало или когато се бе закачал с него, или когато бе притеснен за нещо. А в момента определено не се закачаше с никого. Името инстинктивно се изплъзваше от устата му, когато го викаше. Макар че бе наистина трудно за тъмнокосото момче да намери каквито и да е думи или имена в момента, в който прекрачи прага на другата стая.
Всичко, което Морисаки успя да види, усещайки как рефлексите му се забавят за точно една секунда, бе как някой затваря вратата на хотелската му стая. Отвън. И Хаучи. Чийто поглед бе вперен в пространството пред него. Хаучи, чиято ръка се стрелна нагоре за да се притисне към корема му. Хаучи, който внезапно, чупливо и крехко... се свлече на земята. И точно тогава - ръката му, треперещо насочваща се към Мики, и устните му, едва изговаряйки чуждото име. Какво...
- Хачи! - без да бива отговорен за никое от действията си, без да дори да осъзнава, че краката му го движат така бързо, тъмнокоското бе успял да прекоси цялото разстояние до другия японец на един дъх. Бе успял да стигне до него и да се строполи на пода до Хаучи, надвесвайки се над чуждото тяло.
Нямаше представа какво става. Нямаше ни най-малката идея какво бе видял и какво бе изпуснал да види преди мигове. Но паниката бе налице. Паниката бе толкова голяма и така силна, че Мики не знаеше какво да направи, освен да се остави на собственото си тяло да го води.
- Хачи! - той продължи да го вика, забелязвайки как очите на русокосия се се притварят все повече и фокусът му бавно се замъглява, на път да изчезне. - Хачи, добре ли...
Тогава я видя. Чак тогава, чак тогава я забеляза. И тялото на Мики замръзна, щом зърна кръвта. Щом видя кръвта на Хачи, алена и... толкова, толкова много. Господи... Ръката, която се бе протегнала към него преди малко... тя бе придържала...
Първото нещо, за което Мики се сети, бе телефона зад него, на едното от ниските шкафчета. Без да му мисли изобщо, той се втурна към него, като едва не се спъна наистина сериозно по пътя. Пръстите му трепереха, докато набираше краткия номер. Паниката го задушаваше, а страхът го караше да се задавя при всяка изговорена дума. Хайде, хайде, хайде! Вдигни!
- А-ало... - гласът му почти извика в слушалката веднага щом от другата страна се чу някакъв женски глас, приемащ повикванията. - Бързо... Побързайте! Сто и девета стая!
- Господине, какъв е пробле....
- Побързайте, за Бога!!! Моля ви! - след което той тресна телефона обратно на стойката и на бегом се върна обратно при почти безжизнено отпуснатия Хачи. Не. Това не можеше да се случва. Колкото и неща да се бяха случили през последната нощ... не и това. Какво бе това? Мики сякаш и не се интересуваше каква бе причината за всичко това. Всичко, което кънтеше в главата му в този момент, бе: Не и той. Не и той. Не и той! Не!
- Ачи! - ръцете на Мики се стрелнаха напред, обгръщаки чуждото тяло колкото се може по-здраво. По-силно. Трябваше да го запази. Трябваше да е добре. Едната му ръка се бе притиснала към стомаха на лежащия на пода мъж, към онази ужасна рана. Защо я бе пуснал? Защо бе протегнал ръка към него? Защо не се държеше? Защо?! - Ще дойдат, те ще дойдат, Ачи, ще се оправиш... Само стой тук. Стой при мен...
Ръцете му не мърдаха. Не се притискаха към стомаха му. Защо? Защо не го правеше?
- Дръж се, Ачи, моля те - изскимтя Мики, хващайки дланта на Хаучи със своята свободна ръка. Защо не реагираше? Защо, за Бога? - Хайде, моля те...
Какво правеше, защо бе спрял да говори? Защо не го гледаше?!?! Трябваше да го гледа. Трябваше да отвори очи, нали? Трябваше да отвори очи и да го погледне! Защо не отваряше очи?
- Ачи... Погледни ме, гледай ме! - страхът обземаше изцяло съзнанието на Мики, карайки го да трепери и да не обръща внимание на това колко силно или паникьосано нарежда всичките си думи. Той пусна ръката на Хаучи, когато неговата собствена се стрелна нагоре. Мики държеше лицето му закрилнически и го обръщаше към себе си, ужасен от факта, че ако не го придържаше, то просто се отпускаше безжизнено встрани. Дори не бе забелязал как собственото му лице бе обляно в сълзи и как това замъгляваше погледа му. Явно недостатъчно за да не вижда всичката кръв, за да не вижда как тялото на Хаучи не отговаря на нито една от молбите на тъмнокоското. Мики забеляза, че плаче, чак когато поредната сълза тупна върху бузата на русокосия японец в ръцете му. Морисаки я избърса, отново обръщайки лицето на Хати към себе си, докато другата му ръка все още притискаше раната... Притискаше се силно, отказваше да пусне. Беше горещо, ужасно горещо, в сравнение с останалата част от тялото му. Трябваше да спре. Трябваше да се оправи. Трябваше да се оправи. Трябваше да се оправи...
- Погледни ме - повтори той, гласът му се пречупваше под напора на сълзите. Виковете му звучаха приглушено в собствените му уши. - Погледни ме, гледай ме, чуваш ли?! Отвори очи, Ачи! Отвори очи и ме погледни, за Бога! За Бога, моля те... Моля те, Ачи!
Мики не престана да се поклаща, движейки и тялото на Хаучи заедно със себе си. Той се приведе напред и притисна лице към това на Хачи.
- Остани с мен... - започна да хлипа, близо да ухото му. Трябваше да го чуе. Трябваше да реагира. Какво му ставаше? Защо бе такъв? Трябваше да реагира, трябваше да го чуе, трябваше да... Трябваше да остане жив! Кръвта бе толкова много. Въпреки че Мики притискаше раната... бе толкова много... - Почакай само малко, още малко... Ще се оправиш, ще се оправиш... Още малко... Остани тук, моля те. Остани с мен, чуваш ли? Чуваш ли, Ачи? Недей да го правиш... не ме оставяй... не ме оставяй, недей... ще се оправиш...
Мики не знаеше какво да направи. Те трябваше да дойдат, бе повикал помощ. Тя щеше да дойде всеки момент. Какво трябваше да направи? Не можеше друго, освен да държи Хаучи в ръцете си и да се страхува като малко дете. Не знаеше какво се бе случило, не знаеше дори защо... Но не го интересуваше. Не го интересуваше нищо от това. Само той. Само неговия Хачи. Той беше добре, той щеше да бъде добре. Не и Хачи - той трябваше, трябваше да е добре. Каквото и да ставаше, трябваше да е добре...
- Ачи... - изхлипа за пореден път Мики. Къде беше той, къде бе неговия Ачи, когато се страхуваше? Той винаги бе до него. Дори преди... ако се намираше наоколо, винаги бе до него. Сега той беше тук. Но защо не отваряше очи? Къде бе неговия Хачи, когато Мики бе толкова изплашен? Защо всичко, което можеше да прави е да го вика, отново и отново, и отново... - Моля те... моля те, Ачи... Остани с мен... Ще се оправиш, не ме оставяй... Моля те, моля те, моля те, моля те...
_____________________________________
Мики седеше на леглото в хотелската стая и мислеше. Скучно занимание, но вероятно единственото, което можеше да прави в момента.
Времето бе излетяло. Мики не бе сигурен колко от него бе минало с точност. Но това не бе нещото, на което обръщаше най-много внимание. Не, това нещо бе Хачи. Неговият Хачи бе добре.
Всичко бе минало както трябва, макар че все още помнеше паниката си при пристигането на онази помощ.
- Отворете! - бе се чул глас отвъд вратата на хотелската стая. - Получихме спешен сигнал...
Мики бе скочил на момента, само колкото да дръпне дръжката, след което отново бе побързал да притисне ръката си към напоените с кръв дрехи на Хаучи.
- Какво се е случило?
- Не знам... Помогнете му! Помогнете му, моля ви...
- Господине, трябва да ни кажете какво...
- Рана, прободна рана, мисля. Моля ви, помогнете му... Той ще бъде добре, нали? Ще бъде добре...

Той наистина бе добре. И въпреки онзи шок, въпреки онази паника, която бе обзела Мики тогава, той бе щастлив. Бе щастлив от това, че Хачи бе добре. Той... можеше да прави каквото поиска, да чувства каквото поиска... само да е добре. Да бъде жив. Морисаки имаше нуждата да знае, че каквото и да се случваше, неговият Ачи щеше да живее. Преди не го бе осъзнавал, но в момент като този, той можеше ясно да открои кое бе истински важно.
Все още съществуваха и онези мисли. Онова чудене, което се бе зародило от момента, в който Хаучи се бе появил на вратата му. Защо сега. Защо тук. Защо... той? Не знаеше. Не знаеше какво изпитва Хачи към него. Мислеше, че знае, но явно това не бе така. Всичко, което им се бе случило в миналото, всички тези спомени да го топлеха и изгаряха едновременно. И сегашното озадачение сякаш влошаваше ситуацията в душата на Мики. И макар всичко това да го караше да се чуди, той не искаше да си го причинява. Не искаше да си причинява това безкрайно лутане из лабиринтите на миналото. Затова просто... щеше да приеме това. В този момент. Неговата съдба. Неговия смисъл. Неговата мечта... Неговия Хачи. Това бе той. И Мики бе решил, бе направил споразумение със себе си, през цялото това време, което бе прекарал с Хачи през изминалите седмици - нямаше да търси отговори. Не и повече. Нямаше да спира чувствата си само заради нещо, случило се преди десет години. Това се случваше сега. Той се случваше сега. Само фактът, че се срещнаха по този начин отново, убеждаваше Мики в това, че е прав. Хачи наистина бе неговата съдба. Неизбежната и красива съдба на Мики. Не искаше да знае нищо повече. Хати беше тук, той вече го имаше. Отново можеше да почувства онази любов, онова чувство, което го караше да сияе около другия индивид. И това му беше достатъчно. Не искаше отговори. Отговори бе получил достатъчно...
Беше минало известно време. Хачи се бе чувствал по-добре. Бе успявал да прави повече неща, пък и Мики му бе помагал. Беше се грижил за него. Бе се радвал, че Хаучи бе започнал да спи много по-спокойно и че лекарите бяха казали, че времето за усложнения бе отминало.
- Хей, тук ли е Хачи? - гласът на мъжа, стоящ пред хотелската стая на Мики, бе приветлив, макар че бе контрастирал с доста по-арогантния му външен вид.
- Ъм... Кой сте вие? - Мики бе погледнал озадачено и дори леко подозрително. Имайки предвид сцената, която последният непознат, влязъл в тази стая, бе оставил след себе си...
- Приятел - бе отговорил просто непознатият. - Работя заедно с Хаучи. Дори учихме заедно по-рано...
- О...
- Нещо против да вляза? - бе попитал той, макар че почти не му бе бил нужен отговор. Той просто бе почти нахълтал в апартамента.
- О, но той...
Непознатият бе стигнал до стаята с леглото и чак когато бе отворил вратата, Мики бе успял да довърши изречението си.
- ...спи.
Хачи бе заел почти цялото легло на Мики, но той не бе имал нищо против. Дори сам го бе накарал да се намести така удобно. Тъмнокоското притаяваше дъх всеки път, щом видеше Хачи да спи. Струваше му се така спокоен и така щастлив. Бе толкова красив, когато спеше, че сърцето на Мики бе свикнало да омеква при тази гледка, като по команда. Той отново се бе загледал към спящата фигура на Хаучи, дори бе започнал да се дразни от непознатия мъж. С какво право щеше да прекъсва почивката на Хачи? Мики бе изпитал странното желание да отиде до него и да го защити, сякаш го грозеше опасност, или просто да избута въпросния "приятел" от стаята с крак, ако се наложеше. Чудно откъде ли се бе появила подобна агресия у Мики? Не, такова нещо не съществуваше, той си бе въобразил...
- Аха, виждам - непознатият мъж бе притворил вратата обратно и се бе насочил към частта на апартамента, от която бе дошъл. - Как е той, тогава?
- Хм? - Мики се бе върнал към адекватното си мислене. Докато бе говорел, едва бе успявал да сдържи усмивката си. Понякога дори не се бе опитвал. - Добре... Вече е добре. Възстановява се бързо, наистина.
Мъжът бе кимнал наистина отчетливо.
- Само че... ще ми кажете ли нещо... ?
И, все пак, любопитството бе надделяло над Мики. Сега... той бе бил на път да разпита напълно непознат за живота на Хачи. На неговия Хачи. Но сякаш... именно фактът, че бе "неговия Хачи", бе подсказал на Мики, че въпросният Хачи не би казал почти нищо, ако биваше попитан. Любопитната страна на Морисаки, която сякаш заемаше доста значителна част от него, бе решила, че друг избор няма.
- Казахте... че работите заедно? - бе последвало още едно кимане и въпросителен поглед от страна на непознатия. - Къде... какво работи... - Мики бе поклатил рязко глава. - Не, имам предвид... какво прави той? Какъв е... животът му? Какво е правил той през тези десе... през това време?

Отговори. Бе ги получил. Но от това сякаш не му ставаше по-леко. Единственото облекчение, което бе получил, бе заради факта, че знаеше нещо. Каквото и да било. Знаеше нещо за Хачи.
Не го винеше. Не го съдеше. Нямаше право, нямаше желание. Дори не бе способен да го направи, да изпита подобни чувства. Сега просто... повече неща си идваха на мястото. За Мики бе по-лесно да си обяснява събитията, случили им се от първата им среща, десет години по-късно, до сега. И единственото, което бе успял да почувства, след като бе разбрал за живота на Хачи, за всичко, което му се бе случило след онзи ден в Япония... бе тревога. Тревожеше се за него. Искаше, изпитваше желание да го вземе със себе си и, макар че Мики бе прекалено голямо дете за подобни неща, да го защити. Да го защити от всички злини, които можеха да му се случат. Които му се бяха случили.
Вина. Мики, като че ли, изпитваше някаква вина. Не знаеше какво я бе породило, но тя бе там, таяща се на дъното на душата му. Имаше някакво странно чувство, че той бе виновният за това. За всичко лошо, сполетяло Хачи. Макар да имаше свои собствени проблеми, Мики сякаш чувстваше, че ако не се бе случила онази раздяла, ако не бе попитал онзи глупав въпрос, ако просто бе продължил да живее по онзи начин... с Него... Може би, може би, това нямаше да се случи. Като че ли, ако бе останал в Япония, въпреки това, че се чувстваше наранен... нямаше да причини това на Хаучи. Като че ли щеше да може да го спаси, да го опази. Да му помогне, макар страдайки заради своята несподелена любов... Не знаеше. Вече не бе сигурен в нищо. Дори в онази дума - "несподелена".
Мики бе решил да запази това, да запази настоящето си, а не миналото. А настоящето го караше сериозно да се съмнява във всичко, което бе мислил преди да срещне отново Хачи. Мики го обичаше. Това бе ясно. Винаги бе било. И винаги щеше да бъде. И колкото и години да минаваха, това нямаше да се промени - бе невъзможно да се потуши. Докато обратното... това го озадачаваше. Или по-скоро... объркваше. Това, което бе помислил тогава, преди десет години, и онова, което бе почувствал сега, едва преди седмици. Хачи... дали наистина го обичаше? Дали наистина бе превърнал живота си в подобен ад заради Мики? Заради някаква нелепост? Нещо, което не е трябвало да се случва никога? Дали всички тези мисли не бяха просто прекалено самовлюбени от страна на самия Мики... макар че, точно в този момент, това бе последната му грижа - дали мислите му са самовлюбени... Но, неговият Хачи... обичаше ли го? Обичаше ли го така, както Мики изпитваше своята любов? Дали наистина потъваше в такова удоволствие, каквото изглеждаше, при всяка ласка от страна на Мики? Неговия... неговия Мики? Имаше ли такова нещо за Хаучи?
Каквото и да бе, рано или късно щеше да разбере. Защото го искаше. Искаше този път, този път да задържи своята любов, каквото и да му струваше. Искаше да бъде с него сега, независимо от всичко, случило се другаде, в друго време.
След това, което се бе случило... След сцената, на която бе станал свидетел, след кошмарите, които бе имал, в които Мики държи безжизненото тяло на Хачи в ръцете си, само че този път той не отваря очи... След всичко това Мики бе сигурен. Искаше да се грижи за него. Искаше да се грижи за Хачи така, както навремето той се бе грижел за него. Макар че не знаеше как, макар че способностите му бяха наистина ограничени, сравнени с тези на Хаучи. И, въпреки че звучеше наистина егоистично... Мики искаше да усети онази грижа отново. Искаше отново да има своя Ачи, който го завиваше след като момчето забравяше да го направи сам или заспиваше още в ръцете му. Искаше Ачи, който лежеше до него в леглото и отместваше косата от лицето му толкова леко... Искаше Ачи, който го бе спасил от онези побойници в класната стая в гимназията, преди толкова време.
Мики не бе сигурен в нищо, освен в желанията си. Тях не можеше да обърка. А колкото до Хачи...
Къде ли беше Хачи сега. Дали бе излязъл навън за да купи нещо, тъй като Мики не бе успял да складира много храна в хотела, освен когато хранеше Хачи, докато се възстановяваше. Но това, с което се хранеха хората с ранен корем... не бе от най-очарователните ястия. Или пък бе казал, че отива някъде другаде... Ето, че Мики отново бе започнал да възвръща "способността" си да забравя ключови неща като това къде, за Бога, бе отишъл Хачи? Ами ако... ако го заболеше? Ако се случеше нещо и нямаше никой наоколо? Макар че вече се бе възстановил почти напълно... тази думичка "почти" не устройваше Морисаки. Трябваше да започне да си записва нещата в някакъв тефтер. Макар че... току-виж забравил къде е оставил въпросния тефтер...
Върнете се в началото Go down
Хаучи Такизава
Човек
Човек
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Хотел „Peninsula“   Пон Май 28, 2012 4:48 pm

Досадно мокро. Времето навън бе наистина досадно мокро. Ала вероятно Хачи бе един от малкото индивиди, които не обръщаха внимание на лошото време. Ситните капки дъжд настойчиво попиваха в дънковите му дрехи, съвсем необезпокоявано си намираха място и сред русите му кичури, а някои дори се осмеляваха да се стичат по бледата кожа на лицето му...но то самият не регистрираше нищо от това. Просто се радваше. Мислеше си за това, че трябва намери нещо вкусно, нещо наистина вкусно, което да послужи за нещо като следобедна закуска както за него, така и за Мики. Или направо вечеря. Да, може би, докато обиколеше всички магазини в квартала и докато харесаше нещо, щеше да стане вечер. Нямаше да е чудно, наистина. Радваше се. За първи път от десет години можеше да мисли за ...така обикновени неща, за които един човек можеше да мисли. На пръв поглед напълно дребни и незначителни неща, но мисленето за тях някак караше неотдавна ранения стомах на Хачи да се вълнува. Бе наистина странно. Отново да може да изпълва мислите си нещо съвсем обикновено, нещо така не натоварващо. Отново да чувства онова прекрасно спокойствие и..да се радва. да се радва, че живее. Да, вече го чувстваше, вече живееше. Заради Мики. Живееше заради него. Бе интересно, че сякаш можеше да почувства сърцето си, така отново биещо, както онзи ден..преди десет години..когато малкият Мики му призна чувствата си. Сякаш наистина сърцето му си бе същото, непроменено, неразкъсано от дългата раздяла.. отново цяло. Той се чувстваше наистина цял, по-жив от всякога. Изглежда бе по-лесно отколкото си въобразяваше. Мислеше си, че никога няма да се почувства отново цял, бе почти убеден, че не ще може да изпитва онези силни чувства отново...но вече не бе така сигурен. Всъщност, още бе рано да се каже дали все пак бе същият Хачи, но...едно беше напълно сигурно - обичаше своя Мики. Просто го обичаше. Не вярваше, че ще може да обича отново, но го правеше..при това сякаш без проблем..Всичко бе така сложно и същевременно така безпроблемно..щом се отнасяше за Мики. напълно противоречащо си..но хубаво.
Хачи...той вече не се боеше от нищо. не се боеше, че всеки миг ще се разпадне. Не се боеше, че няма кака да се почувства жив. Не се боеше, че бе толкова жалък и сам. Всичко това бе имало.И колкото и банални да бяха мислите на Хаучи, той се радваше...че може отново да се почувства така, както искаше. Така значим, така покровителствен, значително по-достоен, отколкото беше всъщност. Да, Мики го караше да се чувства истински. Някак..Не знаеше дори как успява, но успяваше. Успяваше и да го разсмива..така често. завидно умение, дори плашещо завидно. Никой, абсолютно никой в живота на Хачи, не го умееше. Мики...той бе единственият и винаги щеше да бъде. Двамата...Колко много неща трябваше да свършат двамата...Хаучи изгаряше от желание да правят отново всичко заедно, двамата...И ето че отново започваше да мечтае...Мики отново за нула време го бе накарал да се върне към онези отдавна забравени мечти. Мечти, които бе мразел..или поне бе опитвал. Мечти, които всеки пък щом Мики бе около него... изглеждаха така близки, така осъществими. Тъмнокоското отново го повлече право към своя свят, към онези така спокойни, светли и обикновени фантазии...към сладките миражи, така желани и така лесно изпълними. Хачи не искаше много. Искаше Мики. Не му трябваше друго. Нищо друго. Можеше да се откаже от всичко, стига да е до него. Дори вече го бе направил. Бе напуснал досегашната си работа в бара, защото вече бе осъзнал...принадлежеше единствено на Мики и нямаше смисъл да се залъгва повече. Като цяло...за да е с него трябваше да води малко по-достоен начин на живот. Щеше да си намери все някаква прилична работа, но и затова имаше време. Пък и Доши не му позволяваше да прави особено много неща, докато сам не се увери, че не бе останала и следа от раната му. Ха, все още бе такова дете. Да, за Хачи щеше да си остане неговият малък Мики. Ах, колко приятен и свеж бе въздухът...
Докато бе разбрал,че с тези мисли е купил потенциалната късна закуска/вечеря, и дори приближаваше хотела...Хаучи дори не обръщаше внимание на хората около него, втренчени с учудени погледи в радващия се на дъжда русокос японец. Е, не се радваше толкова на дъжда, колкото на чистия въздух, който той носеше, но.все едно. Нямаше нищо против времето...поне докато капките не решиха да драстично да увеличат размерите си за наистина кратък период от време и..да усилят скоростта си два пъти повече от преди секунди. Хах, ето как дори небесата се смееха на разнеженото му поведение. Но не го интересуваше. Щеше..щеше просто да се прибере мокър. Голяма работа. Мики се бе погрижил дори да му купи няколко чифта чисто нови дрехи, които така и така Хачи бе отказал да облече, защото всъщност..му бе неудобно. Чувстваше се от части, като някаква разглезена госпожичка, която се възползва от възможността на нейния възлюбен да й купува дрешки. Беше някак..абсурдно. Но и физиономията на неподозиращия Мики не бе за изпускане..Гледаше като някакво уплашено мишленце, което не бе успяло да избере нещо задоволително и по вкуса на придирчивата котка. Бе наистина забавно. Нямаше да забрави и момента, в който не успя да сдържи смеха си, което бе довело до не толкова приятна болка в коремната област. Наистина го разсмиваше много. Чак страх да те хване. Принципно Хачи бе от персоните, които наистина рядко се смееха от сърце, но за Мики и преди и сега...не представляваше трудност да го кара почти винаги да се хили като някакъв психясал тип. Кхъм, дои фактът, че изобщо не можеше да се познае...отдавна не притесняваше Хаучи. Сякаш това бе нещо съвсем нормално и удовлетворяващо го. Може би бе точно такова. Блондинът дори започваше да се чуди дали все пак бе останал все така непроницаем и потаен в очите на своя Мики, или..вече се бе превърнал в един напълно предсказуем и остарял Хаучи. Хах, като се замислеше, предпочиташе да не знае отговора. И все пак...веднъж странно защо му се бе присънило как точно Мики му вика "старче" ,за да го дразни. Това.. нормално ли бе също?! Сънуваше го, докато се чувстваше, като някакъв инвалид в неговото собствено легло, почти неспособен да помръдне от онази проклета режеща болка в стомаха си. Мда, вероятно предимството бе на страната на Мики. Това никак не бе справедливо. От както се бяха срещнали отново...единствено Мики имаше предостатъчното време спокойно да съзерцава спящия и будния Хачи, както и да го храни и глези всеки божи ден. Къде отиваше справедливостта? Бе повече от очевидно, че сама нямаше да се върне, затова Такизава бе взел умното решение да получи своето възмездие още днес. Като начало..неговият Мики надали щеше да се отърве от присъствието му, какво оставаше нещата, които бе намислил да направи с него..Мда, може би по някое време щеше да съжали, че му бе спасил живота. Хах, това го навеждаше на мисълта, че вероятно Морисаки наистина го обичаше и не бе спирал да го прави. Но вероятно погрешните му схващания от онази нощ бяха причината да изчезне от живота му. Глупаче. Защо ли си бе причинил това? Нима бе толкова голям инат? Е, Хачи не мислеше, че някога ще притежава това негово качество, но пък..притежаваше някои други, които Мики също не можеше да отрече, така че....нямаше да го направи отново. Никога повече. Нямаше дори да си помисли да избяга някъде от него. Нали? Не, въпросите бяха излишни. Хачи просто никога вече нямаше да го допусне. Да допусне да се събуди някоя сутрин, в която да не види Мики до себе си. Някъде наблизо... За целта дори бе готов да бъде една крайно егоистична личност, ако така щеше да го задържи при себе си то тогава...нямаше да се счита за грешно. Нямаше..
Поройният дъжд скоро остана зад Хаучи, който най-сетен бе успял да се добере до хотела, след което и да се шмугне вътре по най-бързия възможен начин. Е, всъщност не бе бързал особено много по пътя, което го караше да си въобразява, че е вървял доста до тук...Но пък в момента онова спокойствие и така желаните мисли за топла храна в дъждовно време..го бяха погълнали изцяло и не му позволяваха да мисли за движенията на тялото си. Оставаше му да изкачи още само няколко стъпала...
Пристъпвайки към 109 стая, все по-нетърпеливо, но леко поклащайки плътната торба с прясната топла храна, оставяйки малки локвички от дъждовната вода след себе си...блондинът мерна някого, който тъкмо излизаше от същата тази стая...Това бе...
- Хари? - леката учудена нотка се отправи към ушите на връстника му, отбелязваща американското му име. всъщност се казваше Ейджи, но русокосият по една определена причина се преструваше, че бе забравил това негово име. Наричаше го така само през времето, когато бяха съученици и..малко след това. От както бе получил американското си гражданство вече не произнасяше японското му име. Често се чувстваше прекалено жесток с онези хора, изпитващи несподелени чувства към него. Предпочиташе така, отколкото да им дава напразни надежди Но някак с Ейджи не бе така. Беше сгрешил с него. Ала бе поради една единствена причина...дори да не искаше да си я припомня...Само Ейджи бе до него, когато той изживяваше трудния си период. само той опитваше да му помогне, макар да нямаше вина за случващото се с него. Само той го бе виждал така съкрушен и отчаян, бе виждал онази страна, от която Хачи се срамуваше най-много...онази страна, когато дори не искаше да си помисля да показва на Мики. Ейджи я познаваше и то доста добре. Прекалено. Това бе причината...Хачи се чувстваше ужасно щом го прогледнеше..щом видеше онова несподелено желание там, в очите му. Не биваше да се осланя на него, тогава просто не знаеше какво прави..Тогава дори не го интересуваше какво прави, беше му все едно.. смисъла на живота му бе изчезнал и той...просто бе изгубен. И въпреки това не трябваше да позволява на Ейджи да остава така до него...да се сближава така с него. Не о този начин. Беше сгрешил. Но беше твърде късно да оправи нещата. А това го правеше наистина ужасен. Виждаше отражението си в очите му...Знаеше, че боли... тоест...предполагаше, че боли ужасно. Ейджи все още го желаеше, а Хачи не можеше да стори нищо повече от това да се държи ужасно...се единственият човек, който поддържаше съществуването му през онзи период...Нямаше, наистина нямаше какво да стори за него.
- Какво правиш тук? - едва изтръгнало се между устните му, изречението се разля в пространството, карайки слушателят му да направи няколко крачки към русокосия и мокър до кости японец.
- Търсих те. - отвърна му категорично както винаги връстникът му, сетне леко извърна поглед от неговия. И неговата риза бе мокра от дъжда, ала косата му, притежаваща изразени лилави отенъци бе сякаш непокътната от природното явление.
- Разбирам, но все пак..Не е особено добра идея да нахълтваш така в чуждите апартаменти..- промълви блондинът, леко остро, за което знаеше, че ще съжали, но нямаше друг избор... някак трябваше да му покаже. Искаше да накара Ейджи да се осъзнае...да осъзнае, че Хачи не бе за него, че щеше единствено да го нарани, да го използва...Не искаше да вижда кака пропилява живота си, заради него...затова трябваше да му покаже, че..че е лош, че ще намери все някога, някой далеч по-добър от него. Трябваше да го разбере. Трябваше някак да схване значението на острия му тон. Надяваше се да се откаже от него, да го остави.
- Значи нямам право да съм тук..Какво..сега, след като нямаш нужда от "заместител на Мики", си решил да ме изхвърлиш от живота си, затова нямам право да те търся повече? Това ли искаш да ми кажеш? - мъжът отново отправи поглед към Хачи, поглед, в който се четеше открито настоятелство. Той...нима нямаше да се откаже? Не бе ли от значение какво му приказва блондинът? Нима нямаше да се откаже...
- Нямах предвид това...Аз просто..искам да опитам отново с Мики. - заяви открито Хаучи, виждайки как другият се приближаваше към него все повече, докато накрая вече нямаше накъде...Русокосият усети стена зад себе си, докато една тежка въздишка се откъсваше измежду устните на Ейджи и той опря едната си ръка на стената непосредствено до чуждата мокра грива.
- Не ми казвай...Нека позная..Връщаш се при онзи, за който бе така лесно да те остави? Само след някакво си недоразумение? След един неточен отговор или липсата на такъв..? Добре, това е ясно. знам че го обичаш, както ми е ясно и това, че пред тези години бях просто заместител, когато не можеше да издържиш и ти бе прекалено трудно..
- Хари, виж...- опита да го прекъсне, ала без особен успех. Хачи просто..се чувстваше като истински глупак. Точно сега, в този момент. Не знаеше защо, но винаги се бе чувствал леко невзрачен до Ейджи.. въпреки своя всепризнат чар. Връстникът му дори го биеше по височина..дори сега...опитваше да използва това в своя полза. А не беше нужно. Нямаше да помогне.
- Но знаеш ли едно нещо? Ще ти бъде още по-трудно, Хати..Може би го знаеш, но предпочиташ пак да се потопиш в онези красиви фантазии. Наистина ли му вярваш така безусловно? Наистина ли си така сигурен, че ще избере теб? Не забравяй..ти нямаш, но той има какво да губи. За разлика от теб, той никога не е бил сам. Знаеш го, нали? Знаеш на колко различен свят принадлежи той. Ти...наистина ли мислиш, че отново няма да постъпи така? Че щом баща му го задължи да се върне в Япония..той ще избере теб? Този, който няма нищо. - трябваше да признае...думите му бяха болезнени...и не толкова самите думи, колкото факта, че бяха така близки до истината..до реалността, онази реалност, от която Хаучи бягаше..Реалността, към която не искаше да посяга. Но какво...Мики..той... трябваше да заминава отново?
- Как...Какво? Япония ли каза? - русокосият отново започваше да се предава... съзнанието му се замъгляваше от чуждите думи, почит неспособно да ги побере. Не искаше да повява, но сякаш вече..не можеше да избяга. Не и в този момент. Негодник. Защо винаги трябваше да му говори така.. Харесваше ли му да съсипва всяка нова искра на надежда? Харесваше ли му да кара Хачи да се чувства като безполезен глупак? нима всичко това му доставяше удоволствие?
- Не ти е казал, нали? Нима мислиш, че момче като него..няма да замени баща си рано или късно? Когато това време дойде, кажи ми, какво можеш да му предложиш ти..за да остане до теб? За да избере теб..пред своята кръв. - не искаше да го слуша..не искаше да чува повече от думите му..Не искаше.
- Хари.. - промълви някак умолително Хачи, но не успя да довърши молбата си..Щеше да му каже да си върви...Но какво се бе случило? Какво, по дяволите, се случваше и защо?
- Аз съм по-добър за теб. Хати..Хати. - чуждият дъх бе прекалено близо до бялото лице на блондина, но това, което го спря бяха ръцете на Ейджи. Те...не биваше да са там. Не трябваше да под блузата му, да го докосват така. Беше грешно.
- Не, Хари.. - русокосият мъж опита да отдели чуждата ръка от мястото, а което се бе спряла, но другата чужда го спря и той се чувстваше все по-притиснат към сетната зад себе си. докога? докога Ейджи щеше да го кара да се чувства толкова..ужасен и ужасен..Ужасен от самия себе си? Бе готов да се разплаче..Дори да падне на колене...Стига нещо от това да го накараше да забрави за него. да го накараше да се откаже.
- Хати...не ме отпращай така, Хати! Аз мога.. Наистина мога да остана завинаги до теб. Независимо от всичко. Защото те обичам повече от него..знаеш го. - пошепна Ейджи, чийто дъх се разля по почти цялото лице на русокосия. Не, не, не. Не трябваше да чува това, не искаше да го знае..Не искаше да знае за тези чувства...защото..защото бе така болезнено. Бе страшно. Наистина страшно. Не искаше. Не трябваше.
- Не, Хари, не го прави..моля те. - едва прошепва Хачи, усещайки как чуждата длан затяга хватката на китката му, докато другата се отправяше надолу, чертаейки болезнена линия по тялото му. Не, защо му го причиняваше? Защо...? Всъщност, не бе като да не си го бе заслужил сам. Така му се падаше, като бе толкова...ужасен. Бе наистина ужасен с онези, които го обичаха и желаеха. Но не можеше да направи нищо, освен да изтърпи наказанието си. знаеше, че това бе наказание. Чувстваше го като такова.
- Аз не мога да се откажа от теб, Хати! Не мога...също както ти не можеш да се откажеш от него. - преди да успее да изтръгне нова молба от устните си, Хачи усети как тези на Ейджи се впиха в неговите. Жадни и груби, но искрени. това бе най-болезненото. Бяха искрени. Колко..колко болезнена, несподелена целувка. Наистина болеше. Не бе приятна, не и тази болка. Тя разяждаше. Досущ като отрова. Да, горчива отрова...
Ейджи отдели устни от чуждите такива, след което отпусна хватката си, благодарение на която бе успял да направи всичко това..а сетне просто отправи един последен и ..безмълвен поглед към Хачи, който не реагира по никакъв начин, изобщо. Просто гледаше. Гледаше с празен поглед някъде там...в пространството. Тихият коридор. Чуждите стъпки, които се отдалечаваха от него. Облекчението нахлуваше бавно, но бе така нищожно, че нямаше начин да надделее над онази тежест, която бе оставил Ейджи. Той...той бе наистина жесток. Това ли бе чувството? Нещо толкова ужасно ли изпитваше и Ейджи всеки път щом Хачи го бе използвал, за да се поддържа жив..за да проявява върху него неспирния си егоизъм..това ли бе чувството, което той изпитваше всеки път щом Такизава го отблъскваше..толкова ли бе жестоко и болезнено? Той..той наистина ли... Наистина ли го болеше по този начин? Или болката му бе дори по-силна? Как..как издържаше? Защо го правеше? защо търпеше подобно нещо? защо за бога просто не си тръгнеше..Защо не отидеше някъде далеч, някъде, където нямаше да има болка..нямаше да има него. Защо продължаваше да го иска? Да гои са дори и така..знаейки, че е безнадеждно? Не можеше да се откаже? Сериозно ли говореше..не можеше...Не.
Хачи не можеше. Не можеше да му помогне. Съжаляваше, но не бе достатъчно. Затова..затова просто щеше да продължи да бъде егоист. Нямаше друга опция за него. Не му оставаше друго.
Блондинът прокара напористо длан през устните си, избърсвайки ги сякаш изтриваше и спомена за днешната случка от съзнанието си. Храната, къде бе храната? Беше гладен. Да, много гладен!
Заозъртайки се, Хаучи съзря торбата с храна долу, на пода, след което побърза да се наведе и да я вземе, а сетне да влезе в 109 апартамент. Да, вероятно той беше прав..Баща у може би вече го търсеше...и това обясняваше факта, че бе отседнал в хотел. Вероятно. Това отговаряше на въпроса му, защо ли самостоятелен младеж като Мики, си нямаше собствена къща с голяма веранда, в която да отглежда цветя и домашни любимци..а вместо това използваше хотелски услуги...Вероятно го търсеха, нали? Сигурно вече искаха да се върне, нали?
не! Не! Не можеше, Хаучи нямаше да го допусне! Нямаше да остави Морисаки...да замине. Нямаше да преживее отново същото. Старата история никога повече нямаше да се повтори. Не, това бе невъзможно. Немислимо. Той...нямаше да се отдели отново от него, нали? Щеше да продължи да го следва навсякъде неотлъчно каквото и да ставаше..нали? Така... Трябваше да е така. Нямаше да се събуди на сутринта и него отново да го няма, нали? Нямаше да се събуди и да види, че той отново е избягал надалеч, нали? Нямаше отново да вземе сърцето му със себе си и Хачи да не може да чувства..повече. Никога, никога нямаше да си го помисли, нали? Никога! Дори за момент.
Хаучи пристъпи прага, чувайки изострено как капките вода се сипят на пода под краката му. Той затвори вратата след себе си и отнесе храната в кухнята..където видя него. Мики.
С непреодолимото желание да усети онази близост, която единствено бе способна да разсее тъмните му и болезнени мисли, Хачи стъпи върху мекия килим на кухненския под, върху който стоеше и той, след което просто протегна ръце, обвивайки чуждото тяло с тях, сякаш бе нещо само негово...и наистина ценно. Най-ценното. Единственото. Това, което искаше. Това от което се нуждаеше.
- Мики! - прошепна блондинът, притискайки го към себе си. Толкова силно. Все по-силно.
- Ти...Ще останеш с мен, нали? Близо..Остани близо до мен..завинаги! - изрече Хачи, вдишвайки от добре познатия чужд аромат...Една сълза се стече по бялата му буза, но тя остана тиха, безмълвна, докато накрая не се сля с останалите дъждовни капки, падащи от русите кичури коса...Те падаха...Падаха някак красиво и спокойно върху дрехите на Мики. Падаха наистина красиво и свободно, че за миг дори Хачи им завидя...
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Хотел „Peninsula“   

Върнете се в началото Go down
 
Хотел „Peninsula“
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Eastern adventure RPG :: Роулплей терен :: Чикаго (САЩ)-
Идете на: