JuSt LeT U DrEaM
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
АРХИВ
РОУЛПЛЕЙ ЛИСТ
Гласувайте за форума:
Гласувай за мен в BGTop100.com Гласувай за тази страница в Българския ТОП RealTop.net
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 3 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 3 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 120, на Пон Ное 05, 2012 8:15 pm
Септември 2017
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
    123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930 
CalendarCalendar

Share | 
 

 Имението на Минами

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Хиеру Минами
Вампир
Вампир
avatar

Местожителство : Чикаго

ПисанеЗаглавие: Имението на Минами   Сря Апр 11, 2012 7:47 pm

Голямото имение в покрайнините на Чикаго не беше дом на много хора, въпреки че бе достатъчно да побере доста от тях. /Не че всъщност всички обитатели, макар и малко, бяха именно "хора"./
То бе приютило своя законен господар, един-единствен иконом /който бе и най-приближения човек на собственика/ и шепа малобройни и не-особено-пригледни на пръв поглед прислужници.
Имението бе наистина светло и просторно, но, поради някои съвсем очевидни "навици" и апатии на Минами, през деня не можеше да се види прозорец, чиито завеси да не бяха спуснати, което правеше вътрешността на помещенията значително по-тъмна. Голямата градина и басейните също не се ползваха особено често, въпреки че задължително се поддържаха в перфектен вид.



~1~
~2~
~3~
~4~
~5~
~6~
~7~
~8~
~9~
~10~
~11~
~12~
~13~
~14~
~15~
~16~

Върнете се в началото Go down
Монър Ючанг
Човек с дарба
Човек с дарба
avatar

Местожителство : Чикаго.
Длъжности: : Иконом.

ПисанеЗаглавие: Re: Имението на Минами   Нед Май 20, 2012 12:11 pm

Беше пладне. Нима все още оставаше толкова време до свечеряването? Този леко тъжен факт обаче, не накара леката усмивка на иконома да помръкне, а напротив. Хмм..без друго не му се спеше, защо да не хвърлеше по едно око върху всяко кътче на имението? Да, задължително трябваше да провери дали всичко бе в идеален ред. Макар да знаеше, че дори господарят не обръщаше чак толкова голямо внимание, кажи-речи почти никакво, върху тези неща, стига щом се събудеше от никъде да не влизаше светлина…Монър все пак бе един прилежен иконом с леко патологична взискателност към всеки детайл. Тук, в това имение, се предполагаше да цари пълна мъртвешка тишина и покой денем, поради всеизвестните ни причини. Същността на господаря му позволяваше да бъде активен главно нощем, затова де факто за всички останали, пребиваващи в това имение, важеше същото златно правило. Но един единствен, икономът, не вървеше особено точно по заръките на Мимами. Но това не бе нещо, което си заслужаваше притеснението, не. Все пак нищо не можеше да се направи, при положение, че странният уж човешки иконом спеше само от сутрин до пладне. И това му стигаше. И да искаше, не можеше да спи повече. И въпреки това винаги бе в прекрасен вид, не му се лепваше онзи зомбиран вид, както често ставаше с останалият антураж прислуги в имението. Не че те също се вписваха в напълно човешката категория. Като изключим Монър, останалият персонал в имението представляваха шестима души с не особено здрава и на място психика и леко плашещ, на моменти дори истеричен вид. Първите трима от тях и също така най-старите прислуги тук, бяха „тримата мускетари“. Не, това бе просто определение, но да – те реално се мислеха за мускетари. И тримата бяха старци, каращи 63-тата си година, но макар все още добрата си физическа форма бяха почти безполезни. В повечето случаи не вършеха нищо, освен да размахват шпаги в подземията или на двора, пеейки мускетарските си песни. Е, понякога, когато Ючанг успяваше някак да се ядоса дотолкова, че да стресне дори тях и за миг да ги извади от мускетарските работи, можеха да почистят усърдно рицарските доспехи или да подредят и подострят оръжията и неща от този сорт. Последните трима прислужници бяха две жени и един мъж. Едната жена бе по-скоро млада девойка, отиваща към 22-23, чието име бе Елма. Тя имаше странната мания да преследва Монър, поради една или друга неизвестни за него причини. Бе сякаш страшно непохватна и за жалост май бе по-наложително той да преследва нея, както реално ставаше неведнъж, за да й оправя бъркотиите. Другата жена, на име Клаудия, бе нагледно малко по-изтънчена и взискателна възрастна дама, но след преминаването на совите 40 години, броят на истеричните й пристъпи започна драстично да се увеличава. Като изключим този факт, тя бе може би най-обещаващата от всички останали що се отнася до ред и чистота. Но пък за разлика от Елма, която макар и неприлежно непохватна, готвеше изключително добре…то новината, че вечерята е приготвена от Клаудия, бе по-скоро „скръбна вест“. Последният член от малката шепа прислужници, присъединил се една преди година и половина, това бе Емилиас, младеж на около 20, по-непохватен дори от Елма. Или може би работата не бе в непохватността му, колкото в свръхсилата, която от някъде си притежаваше. Вероятно не бе по негово желание винаги да съсипва всичко с появата си, но пък често вършеше нещо полезно…като например…например…не му трябваше брадва, за да сече дърва за камините. И може би това, че останалите прислужници в имението се чувствата една идея по-безопасно, когато знаеха, че той е наоколо. Ала често пъти господарят не можеше да понася присъствието му и го пращаше, заедно с Елма, да пазарува в другия край на града…В повечето случаи измисляше име на несъществуващ магазин, пък и помислете малко..кой вампир, рядко излизащ от имението си, щеше да знае имената на всички магазини в града? Но както и да е. Това бе цялата трупа от странници, пребиваващи в имението на Хиеру – настоящият и законен негов господар. Макар и същността му да не бе човешка, Монър усещаше че някъде отвъд тази бледа порцеланова кожа, се криеше едно тихо, но съществуващо сърце. Това обаче бе известно единствено на нещо, на предания му иконом.
- Прекрасно време.. – отбеляза Монър гласно, докато за пореден път преминаваше главната алея на градината. Макар и слънцето да си проблясваше доволно на небето, озарявайки всичко с ослепителната си светлина, към него се бяха запътили значително големи облаци, които по някое време щяха да го скрият напълно. Хм, може би щеше да завали? Това време бе най-любимото на господаря.
- Хм? – измънка тихо тъмнокосият иконом, щом усети присъствието на пречка в краката си. Поглеждайки надолу, погледът му установи някакъв камък приблизително с размерите на човешка длан. Той го вдигна от земята и му хвърли бегъл незначителен поглед, забелязвайки колко бе сив и грапав. Въпреки всичко обаче в този камък имаше нещо различно, което не се откриваше с пръв оглед, нещо..необяснимо.
- Мони?! Монииии! - внезапно от някъде долетя разнежен младежки вик, но дочувайки го, Монър получи усещането, че прекрасното му настроение бе до тук. Обръщайки се отново надясно, икономът моментално фокусира фигурата, бягаща право към него по градинската пътека. Това бе Емилиас. Дяволите да го вземат, какво правеше тук, буден, по това време? Имаше още доста часове до залез, когато започваха приготовленията за..всичко.
- Мони, Мони! Виж, виж..Виж това! – жизнерадостният младеж заподскача около него, сякаш искаше да му се завие свят, но след няколко секунди просто го хвана под ръка – хватка, която само той можеше, и го задърпа към езерото в задния двор, където бяха и онези огромни храсти – най-трудно поддържаната част от имението. Когато стигнаха там, полезрението на Ючанг дори не успя да регистрира кристалната езерна вода, тъй като ирисите му веднага бяха нападнати от гледката на гигантските храсти във формата на зъбни протези. Какво? Какво беше това…дявол да го вземе?
- Не ти ли харесват, Мони? Мислех…мислех, че ще се зарадваш. – младежът, явно забелязал каменното изражение на иконома, бавно наведе глава, чудейки се къде отново бе сгрешил. Не че не бе повече от очевидно. Това..бяха ченета...Зъби..И то наистина зловещо-комични. Господи, какво..какво щеше да стане,ако господарят видеше това? Тези..неща. вероятно да избухне в гърлен смях, посрамвайки Монър и останалите. Но я имаше и опцията да не е в настроение за подобни..“шеги“ и да уволни всички в имението, а това означаваше, че сетне Монър трябваше да върши абсолютно всичко..сам?! Макар и сега да го правеше, все пак нямаше да е същото, ако останеше единственият иконом и прислужник в цялото имение.Определено нямаше да е същото.
Монър въздъхна тежко, прокарвайки ръка през половината си кестенява коса, след което отправи привидно спокоен поглед към хлапето.
- Защо реши да са… - дори недовършил въпроса си, той сякаш подозираше потенциалния отговор, прозиращ в отсрещните неопитни очи.
- Зъбни протези? Ами..просто така се получи. Или защото..защото всеки път, щом видя зъбни протези и си спомням за бабата, която се грижеше за мен преди…
- Да, жалко, че не се запознахме. Добре, постарал си се, но не мисля, че е добра идея да оставим храстите така. Повикай мускетарите да ги оправят. – измърмори Монър, вече намерил решение на мащабния проблем, което бе ежедневие за него. Младежът обаче за миг се стъписа и го погледна озадачено.
- М-мускетарите ли?
- Да, те са добри в ножиците…тоест шпагите. Вече пое отговорност да оправиш нещата, така че ги потърси и ги убеди да ти помогнат.
- Но…но..как?
- Те ценят хората с въображение. Кажи им, че в двора при езерото са нахлули враждебно настроени аристократи или нещо подобно. – подсказа му тъмнокосият мъж, след което погледна към езерото пред себе си. Какво..нещо плуваше във водата?
- Емилиас! Какво е това? – запита го, докато съзерцаваше плуващата в езерото..шапка.
- Прилича…на шапка. Трябва да е това. – отвърна с глуповата усмивка на прозрение русокосото момче.
- Погрижи се! – рязко заповяда икономът, присвивайки очи, което бе по-скоро предупреждение за хлапето да не му върви по петите. Малко след това мъжът в прилежен икономски костюм започна да се отдалечава към входа на имението. Очакваше го още едно глобално чистене,за което вече се бе подготвил психически..
***
Практичната четка за прах бе обрала и последната прашинка в голямата библиотека, което бе последното непочистено място за днес. Гръмотевица разцепи сивеещото небе на две части, а миг по-късно стенният часовник в помещението отбеляза точно 16 часа. Дали имаше време? Изглежда днес нямаше да има залез, така че господарят можеше да се събуди о-рано..дори при желание можеше да излезе някъде. Принципно обичаше са проспива слънчевите дни, които без друго в будното му състояние бяха безрадостни за него, защото не можеше дори да излезе на двора..но днес бе по-различно. Любимото време на господаря. Една прекрасна дъждовна неделя. Може би пороят навън вече го бе събудил? О, трябваше да провери. Но първо трябваше да види дали всичко е готово.
Пристъпвайки в кухнята, където цареше почти денонощен хаос, всеки, дори Монър можеше да се отчае. Но сега нямаше време за това. Точно след тази негова мисъл, насреща му застана Клаудия. Отново с взискателен поглед, но същевременно изражение, в което се четеше видно раздразнение, тя му подаде някакъв тефтер с рецепта за патица.
- Какво става? – попита я той, вече забелязал пронизващия й поглед.
- Ще ти кажа какво. Остана само патицата. Тя е в печката и трябва да се намаже с масло. Господарят много държи на това, знаеш. Но Елма не е взела масло, като в списъка, а е взела маргарин. Това е растително масло?! Не можем да намажем патицата или кекса с такова масло!
- Кълна се, че бях взела краве масло…но къде ли е..? – иззад извитата и внушителна фигура на Клаудия се подаде стройната снага на Елма, цялата обляна в брашно и..други неидентифицирани продукти. Олицетворение на непохватността. Но пък Монър държеше тя да готви, защото не искаше да вижда смъртните случаи на Клаудия.
- Тук някъде трябва да има масло. В четвъртък господарят бе пратил Емилиас да накупи около 200 пакетчета. Проверете в онзи шкаф горе. – изрече Монър, посочвайки с поглед средният от най-горните шкафове. Елма кимна и заподскача в опити да го достигне. Бе наистина нависоко. Икономът въздъхна и приближи до нея, хващайки я за кръста, след което я повдигна достатъчно, че да успее да отвори въпросния шкаф. Тя някак успя да изкара големия найлон с пакетчетата масло, но след секунда се разтрепери в ръцете му, като листенце и това доведе до нова катастрофа. След миг и двамата се бяха оказали на земята, а маслото се бе разпиляло по земята, облекчение бе, че бе достатъчно твърдо и само някои пакетчета бяха сериозно пострадали от цялата работа. Ючанг се изправи на крака и поизтърси облеклото си по навик, сетне отправи бегъл поглед към Клаудия.
- Намажете патицата и кекса с масло.
- Много добре. – отвърна възрастната дама с остри черти, след което започна да нарежда на Елма да почисти целия създаден от нея безпорядък. Личеше си че не я понасяше, просто искаше да превърне живота на младата девойка в ад. Но Монър не смяташе да се бърка в ничий женски проблеми. Защото не това му бе работата.
***
- Господарю, влизам! – каза с висок глас икономът, след като поука точно три пъти на вратата. Единствен той имаше тази привилегия – да влиза в тази стая. Никой друг, освен господарите, никога не бе допускан до прага й, но сега, вампирската традиция на клана Минами бе някак остро нарушена от сегашния му представител – Хиеру Минами.
Пристъпвайки към средата на стаята, тъмнокосият мъж забеляза, че господарят бе все още в леглото си, но не спеше и двамата го знаеха…просто бе затворил очи. Хм, бе наистина нещо сладко така. Тази мисъл докара на лицето на Монър една леко хитра усмивка и той просто се запъти към големия гардероб в другото крило на стаята. Вярно бе, че дори и аристократи, вампирите от край време спяха в ковчези..но от както Хиеру бе останал единствения господар на имението, вече не припарваше до ковчега си. Веднъж странно как, бе споделил на Ючанг, че освен остарял, този ковчег пазеше болезнени спомени за него. Разбира се, че бе лесно да се досетиш какви бяха те. Но Монър не бе казал нищо. Той просто го разбираше, мълчанието му ясно го показваше в онзи момент.
- Господарю, днес ще има бал, организиран от клана Леон. Вие сте един от почетните гости. Предполагам, че ще отидете. Поканата бе изпратена лично от г-ца Леон, най-младата и красива дъщеря на Оларос. – приказваше икономът, докато избираше дрехи на своя господар, като всеки път. Трябваше да му избере нещо прекрасно и за бала. Това вероятно щеше да е събитието на годината. Все пак..Леон, това бе един от най-могъщите и древни вампирски кланове, и бе чудесна възможност за господаря да ес срещне официално с г-ца Леон, дъщерята на главатаря Оларос. По скромното човешко мнение на Монър, тя го харесваше..дори нещо повече, искаше двамата да свържат съдбите си. Това бе една чудесна новина. Може би..Може би, ако имението станеше малко по-оживено, при това и откъм женско присъствие..господарят нямаше да е така самотен и Монър нямаше да продължава да го вижда така…често умълчан, мрачен и..разпадащ се. Да, трябваше да се стегне. Не биваше да излага знатната си фамилия, все пак във вените му течеше кръвта на Минами. Той е Минами. Точно така. Дори неосъществената все още мечта на родителите му бе именно съдбите на Леон и Минами да се свържат. Сега тази мечта можеше да се превърне в реалност, но всичко това отново зависеше от Хиеру. Младият господар изглеждаше прекалено асоциален, а това трябваше да се промени. И макар Монър да трябваше да е радостен, че този бал може да реши всичко…имаше нещо, което все пак притесняваше съзнанието му. Нещо, което не бе нормално да го притеснява или тревожи или.. но въпреки това го правеше. Притесняваше го това, че ако до него застанеше някой друг, Хиеру вече нямаше да се нуждае от своя верен иконом..Да, може би тази ден все някога бе предопределен да настъпи. Но това не трябваше да поражда тревога или тъга в сърцето на Монър, а напротив – трябваше да е радост. Да, чувството трябваше да бъде радост. Всичко трябваше да е по-добре така. И макар нелогичното чувство да се бе загнездило някъде дълбоко в съзнанието на Ючанг, той нямаше да позволи да се пречка на пътя на щастието на своя господар.
Върнете се в началото Go down
Хиеру Минами
Вампир
Вампир
avatar

Местожителство : Чикаго

ПисанеЗаглавие: Re: Имението на Минами   Нед Май 20, 2012 10:59 pm

Навън валеше. Все още не беше силно, навярно ръмеше съвсем леко, мокрейки листата на дърветата, оставяйки тъмни петънца по камъните и асфалта. Хиеру можеше да чуе как ситните капчици удряха едва-едва фасадата на къщата, прозорците. За жалост, можеше да чуе много неща. Включително хаоса, пребиваващ на долните етажи на имението. Да, точно така - пребиваващ. Този хаос сякаш се бе настанил за постоянно в дома на Минами и най-нагло отказваше да се изнесе и да си намери друго... жилище. Само дето собственика на всичко това сякаш не си правеше труда да обръща толкова голямо внимание на този свой "невидим наемател" и най-вероятно това бе и причината да го търпи. Да, Хиеру чуваше еднакво силно дъжда отвън, макар и слаб, и обичайната бъркотия, която забъркваше нескопосаният му персонал на долните етажи. И не беше особено сигурен кое от всички тези неща го бе събудило. А може би, съвсем малко вероятно, но все пак - вероятно, причината бяха били онези образи, които той виждаше зад затворените си клепачи, докато спеше, почти всяка нощ. Сънища? Кошмари... ?
Ахх, нямаше значение. Вампирите не сънуваха.
Каквато и да бе причината, той вече бе буден. Хиеру се бе събудил преди падането на нощта. Не му се случваше особено често. Пък и когато това станеше, прекарването на тази част от деня - времето преди залеза, не се явяваше особено интересно изживяване. Поне... невинаги. Обикновено дните го дразнеха.
Ако беше прекалено слънчево, то тогава той оставаше затворен в стаята си, гледайки към плътно затворените тежки завеси на прозорците. Чудейки се какво ли щеше да стане, ако за мъничко ги дръпнеше и постоеше така, опитвайки се да издържи. Мислейки какво ли е чувството да се разхождаш посред бял ден, под жаркото слънце, без то да ти пречи, без никакви грижи. Смятайки колко дни бе прекарал в това състояние. И колко ли още му оставаха да прекара. Да, тези дни го дразнеха. Но имаше дни и като този. Слънцето сякаш се бе смилило над слабостта му и бе отстъпило място на симпатични мрачни облаци, обещаващи да доведат след себе дъжд, дъжд, който да охлади въздуха, да разтовари така вглъбения Минами и да отприщи прекрасния аромат на въздуха, който съпътстваше всеки един валеж. Да, в такива дни той имаше желание да излиза. Макар че слънце все още имаше, тъй като на практика бе ден, младият господар можеше да се престраши и да излезе извън тази къща. Дори само за разходка из градините или ранна закуска навън. Докато светещата топка в небето се бе скрила далеч зад пелената от облаци, всичко беше наред. Вярно, светлината го изморяваше и колкото по-силна бе тя, толкова повече го тормозеше и изкарваше наяве сприхавостта му, но един хубав и мрачен дъждовен ден не би могъл да му навреди. Макар че дори тогава, когато нямаше толкова силно слънце (а понякога дори когато нямаше и дъжд) и Хиеру бе решил да разходи своя милост навън, Монър ходеше по петите му с някакъв наистина забавен чадър, в пълна готовност да го отвори и да скрие господаря си под него, ако се наложеше. Разбира се, самият Хиеру намираше това за наистина забавно и може би, може би - леко очарователно.
Монър... като стана дума за него... Минами чуваше и неговия глас от долните етажи. Този глас бе всъщност единственото успокоение, което спираше вампира от това да излезе от стаята си, ако се наложеше и необлечен, и да слезе долу само за да види физиономиите на онези нескопосани същества при вида на раздразнения си господар. Икономът му се справяше и сам с това. При това доста добре. Навярно по-добре, отколкото би се справил и самият господар на имението. Но къде... къде беше Монър?
Той знаеше кога се буди Хиеру. Всъщност, по някаква странна причина можеше да знае тези неща още преди вампира. Самият той не знаеше кога ще има късмета да се събуди по залез и кога ще се случи така, че да отвори очи още докато навън грее онова досадно слънце. Но икономът му знаеше. Някак, можеше винаги да усети - или досети - какво, кога и как се харесваше или не на младия господар. И винаги идваше точно навреме. Точно както и днес. Макар че Минами бе затворил очите си и не даваше никакви признаци за живот (което в неговия случай далеч не бе трудна задача), Монър Ючанг знаеше, че имаше разрешението да влезе и да започне "деня" на господаря си с най-новото и най-важното, което имаше да му съобщава. Което невинаги бе и най-интересното, но момчето винаги го изслушваше. Като за начало, бе прекалено "сънен" и сутрешно-странен, та да си прави труда да прекъсва някого. И това май стигаше. И без това хабенето на нерви не му бе от най-приятните занимания.
Пък и собственият му иконом, този, на когото бе разрешил пълен достъп до себе си, единствения, на когото вярваше, макар и човек... нямаше защо да бъде прекъсван. Навикът му - който бе всъщност заповед, най-вероятно просто превърнала се в навик - да се навърта постоянно около безсмъртното момче бе някак странно всяващ спокойствие у него. По някаква причина Хиеру усещаше, че този навик успокояваше и двамата. Да, той бе почти сигурен в това свое твърдение. Виждаше го в очите му - защото той никога не го лъжеше, дори с поглед. О, Хиеру виждаше много и различни неща в очите му. Бе почти забавно да наблюдаваш един човек толкова отблизо, с всичките му емоции и действия, макар опитите му да бъде хладнокръвен. Но когато този човек бе някак необяснимо свързан и близък с теб, тази занимавка се превръщаше от почти забавна в... почти интересна. А думата "интересно" имаше далеч по-голямо и силно значение от просто "забавно". Ах, колко лесно се разсейваше ума на момче като Хиеру... Ставаше дума за успокояващия навик на иконома да се върти около Минами, нали така?
От момента, в който Монър бе влязъл в спалнята, която никой друг не смееше да пристъпи, Хиеру не бе отворил очите си и дори изглеждаше така, сякаш не чува думите, предназначени за него. Слушаше познатия глас и си мислеше за това, че иска да дръпне завесите. Може би само в ъглите? От едната страна? Дали слънцето щеше да се покаже, не зачитайки правото на дъжда и облаците да поддържат тази част от деня мрачна... Какво значеха досадните картини, които се проектираха зад заспалите му клепачи? Каква бе логиката да спиш и да виждаш неща, да ги усещаш, сякаш реално си буден, да ги помирисваш и да се задушаваш от тях? Нямаше никаква логика, която да облекчи главоболието на вампира всеки път, щом започнеше да мисли за това. Може би идеята да се съсредоточи върху гласа на въртящия се из стаята Монър не беше лоша.
Може би днес щеше да излезе? Може би Монър щеше да се съгласи да го придружи навън преди залез слънце... Ах, можеше ли да знае... Щеше просто да го попита. Засега обаче искаше да започне "сутринта" си спокойно, както винаги.
Хиеру отвори очите си, директно фокусирайки ги върху своя иконом, педантично преглеждащ гардероба в спалнята. Не забравяше да прави и това. Минами се изправи до седнало положение в леглото си, продължавайки да гледа в същата посока. Монър бе тъкмо свършил с вестите и се бе умълчал, чакайки реакцията на господаря си. Новината малко го притесняваше. Хиеру винаги бе имал смесени чувства относно могъщия клан и това наистина го объркваше и изморяваше. Не харесваше и не бе свикнал с подобни отношения, събития и всякакви подобни неща. Той всъщност нямаше никакво намерение или желание да се занимава с тези проблеми, но откакто бе факт, че е единствения наследник на Минами и се бе оказало, че съществуват странни дългове, изглежда доста "по-важни" от "живота" и вечността, се бе наложило разглезеното и безгрижно безцелно съществуване да постихне. Колко жалко бе, наистина, колко жалко...
- Най-красивата... - повтори Хиеру, сякаш като ехо, което размишляваше. Гласът му прозвуча за пръв път и бе доста близък до шепот, макар и да си бе достатъчно силен говор. Не знаеше дали е най-красива наистина. Така казваха. Той, обаче, далеч не бе сигурен. Нямаше база за сравнение, като за начало. Отдавна не бе излизал така, както преди време, и отдавна не се бе забавлявал. А пък никак не му се искаше да сравнява което и да е същество от женски пол с тези, които виждаше най-често - двете странни жени, мяркащи се из имението и на някоя и друга вечеря. Клодия... Клементе... Както и да се казваше (името на другата пък помнеше още по-малко).
- Наистина изморяващо създание... - заключи Хиеру с дълбока въздишка, отклонявайки погледа си и запращайки го някъде из стаята. Не гледаше нищо конкретно, по-скоро приличаше на някого, изпаднал в дълбоки размишления.
Конкретно момичето, за което ставаше въпрос в приказките на Монър, бе създало някакъв сбъркан образ за себе си в главата на вампира и това бе и една от многобройните причини той да не храни никакъв по-специален интерес към нея. Всъщност, той нямаше интерес към никого, нямаше намерението и да поддържа фалшиви симпатии към когото и да било. Не считаше подобни неща за решаващи, за движещи живота. Или смъртта. Или онова средно положение, в което се намираше Минами. От друга страна, обаче, всички останали явно имаха различно мнение за нещата. Макар споделяйки същото проклятие - или пък дар - като клана Минами, те съществуваха, следвайки изтърканите и така ненужни ценности, дългове, традиции и стремеж към висше място в обществото. Сякаш в обществото имаше разграничени места. Нямаше - всичко бе преходно, всичко бе неясно, всичко се размиваше с времето. И най-малкия вятър, най-незначителната буря, "разбрана погрешно", бе способна да срути едно подобно преходно място. Като замък от пясък.
Различното мнение за нещата включваше и изключително странния интерес на въпросната девойка към Минами. Госпожица Леон изглежда притежаваше не само голяма увереност, но и големи амбиции, в комплект към нестихващото й упорство да се срещне с Хиеру и отчаяните й опити да предизвика запознанството им по всякакви начини.
- Тя ме преследва, Монър - избоботи Хиеру, клатейки глава, сякаш се съгласяваше със собственото си твърдение. Разбира се, преувеличаваше и двамата го знаеха. Но това... бе неговият начин да изкаже мнение по актуалния въпрос. - Сигурен съм, че ме преследва.
Вампирът срещна погледа на иконома си. Очите срещу него го гледаха странно покровителствено и дори долавяше лек укор заради думите му? Навярно не смяташе, че подобни изказвания са възпитани? Разбира се, разбира се... Монър винаги щеше да гледа на него така, сякаш Хиеру бе пръв и най-важен сред задачите му за деня. И щеше винаги да се увери, че е изпълнил всичко правилно по тази своя "задача". А това донякъде действаше наистина добре върху мислите и настроението на Минами.
- Добре, добре - отсече накрая Хиеру, пускайки поредната си въздишка и кимайки с глава изморено. Не му се обсъждаше тази тема. Той се надигна още повече, сякаш готов да слезе от леглото си. - Може и да ида...
Момчето седна на ръба на леглото си, отпускайки босите си крака свободно встрани. Пръстите му едва стигаха за да докоснат мекия килим върху пода.
- Знаеш ли... - рече Хиеру, плъзгайки погледа си обратно върху иконома в стаята му. Разбира се, че знаеше. Навярно нямаше как да забрави нещо подобно. - Скоро ще огладнея. И закуската, която ми носиш, няма да ме засити. Мина известно време...
Монър знаеше. Нямаше как да не разбере, че Минами говори за нещо, съвсем различно от патица с масло или кекс с масло, или каквото и да е друго с масло. Всички знаеха изключително добре какво същество беше Хиеру. Как оцеляваше. С какво се хранеше.
Но нещото, което не всички знаеха, бе как въпросния господар на имението се сдобива с нужното му. Това бе тайна. Тайна, която знаеше само единствения по-близък човек на Хиеру. Той знаеше за начина, по който момчето получаваше жизнените си сили. Защото той беше начинът.
Хиеру не прекаляваше. Не прекаляваше, макар често да се изкушаваше. Имаше нещо наистина интересно и привличащо в това да използваш един и същ човек всеки път, когато се храниш. Връзката, която сякаш се създаваше в процеса бе някак запленяващо хипнотизираща. И сякаш фактът, че икономът му се държеше наистина хладнокръвно и то само като такъв - предан иконом, успяваше да възпре Минами от развиването на въображението си. По някаква странна причина и някакъв необясним начин, той чувстваше, че изглежда жалко и далеч по-низко от позицията, която трябва да заема, в моментите, в които искаше да моли за храна. За кръв. Не - за кръвта на Монър. Дори въпреки факта, че навярно бе живял много повече от него, Хиеру се чувстваше като по-малко дете, чийто покровител просто ходи по петите му и изпълнява всяка негова заповед. Дали дотолкова не вярваше на никой друг, че отказваше дори да се храни, ако не е от подчиненият му? Не, нямаше да бъде жалък. Затова го бе направил на заповед. Той не молеше, а даваше задача на своя предан иконом. А той не можеше да отказва задачи, нали.
- Освен ако не е прекалено скоро... - Минами запази хладнокръвното си изражение. Въпреки заповедите, които раздаваше, и странните и непознати желания, които таеше, той искаше здрав иконом. А не някой, с наполовин изцедена кръв.
Докато чакаше да му отговорят, той поклати крака над килима, все още стоящ на леглото, и се загледа към прозореца.
- Всъщност, защо не дръпнеш завесите днес по-рано? - Хиеру промърмори тихо, сякаш несигурен в заповедта си или по-скоро говорейки на себе си. Разбира се, забеляза, че Монър го е чул, както и че е извърнал глава към него, гледайки съвсем леко въпросително. Какво пък го бе зяпнал така - откога хората имаха толкова развит слух?
- Още ли си там? - отсече накрая Хиеру, чудейки се какво да каже, та последната му реплика да не е някакво детско несигурно подмятане. Само това оставаше - Монър цял ден да го гледа, понеже господарят му е започнал деня си малко по-размекнато. Нямаше такова нещо. Хиеру не се "размекваше". Маслото от магазина го правеше, не той.
- Какво правиш там? Краката ми измръзнаха!
Той поклати краката си демонстративно за пореден път във въздуха и се загледа напред в пространството. Докога ли щеше да вали?
Що за снобско? Краката на един вампир можеха ли да измръзнат?
Върнете се в началото Go down
Монър Ючанг
Човек с дарба
Човек с дарба
avatar

Местожителство : Чикаго.
Длъжности: : Иконом.

ПисанеЗаглавие: Re: Имението на Минами   Пон Май 21, 2012 9:41 am

Монър прилежно сгъна дрехите, предназначени за вечерния бал, оставяйки ги на мекия диван до себе си. Малко по-късно дочу прииждащия от другото крило глас и наостри уши, доколкото това бе възможно за един човек. Господарят му, както самият той бе подозирал, не изгаряше от желание да отиде на голямото събитие,за което му спомена, но..тъжната истина бе, че в крайна сметка трябваше да уважи Леон, и двамата знаеха този факт. Реално погледнато, макар всеки да избягваше да мисли над това..сега кланът Минами се състоеше единствено от един сравнително млад вампир, който имаше почти единствено безусловната подкрепа на верния си иконом. Но макар Монър да знаеше, че можеше да го защити от всяка опасност, все пак не смяташе за наложително да се стига да някои не толкова приятни и за двамата крайности, нали? Нямаше да е така…красиво, а също и спокойно..както до сега. И въпреки че един иконом нямаше право да изказва мнение за такива неща, той все пак си имаше едно за кана Леон. Знаеше, че те от векове насам могат да веят както война, така и мир между които си поискат кланове, пък какво ли ставаше, щом някой се осмели да ги предизвика, дори по най-незначителния начин? Е, отговор нямаше, тъй като онези, опитали в миналото, просто бяха изчезнали..някъде..вероятно единствено Леон знаеха къде. От една страна бе доста рискован вариант да си близък с токова могъщи същества, защото и най-малката уж невидима грешка, надали щеше да ти е простена..Но от друга бе вероятно също толкова лоша идея да поставиш величието им под въпрос, отказвайки и нещо..Хм, вероятно не приемаха откази. Чист пример за това бе госпожица Леон, която нямаше да се откаже, докато Хиеру не приемеше нейните съвсем сериозно и искрени намерения. Като изключим, че от една страна не бе шега работа да се занасяш с това на пръв поглед невинно девойче, от друга страна бе някак забавно на виждаш реакцията на Минами, щом разбере, че г-ца Леон ще идва на скорошно посещение. Хм, дали вече бе редно да му съобщи? Или в ужаса, в който щеше да изпадне, можеше да си помисли за временно бягство от имението? Не, това бе нещо безразсъдно..Господарят не би извършил нищо такова, нали? Кхъм. Може би пък би било добре да му съобщи тогава когато вече няма да има време да се измъкне. Пък и сега не искаше да му проваля хубавата "сутрин". Може би една от най-хубавите.
Докато стоеше леко умислен, Монър дори не успя в първия миг да регистрира „молбата“ на своя господар. Предусещаше единствено ,че бе молба, но зададена като заповед..За жалост заслужаваше строго наказание, че не бе успял да я чуе ясно. Вероятно щеше да му отнеме малко време, за да се усети..и тогава щеше да вини единствено себе си затова, че изглежда като един наистина глупав иконом. Чувайки оплакването на господаря си, Монър осъзна, че продължава да стои в другия край на стаята, държейки под ръка настоящите дрехи на господаря. Хиеру с право го попита какво прави още там, като в гласът му се долови и настоятелната нотка моментално да отиде при него. Икономът се запъти към другото крило на огромната спалня, като през целия път до леглото бе вперил странен размишляващ поглед върху своя неподозиращ за грешката му господар. Да, макар да опитваше, хладнокръвието не бе особено силна черта на Монър, особено щом е до господаря си..но поне опитваше, нали важен бе опитът. А и все пак ролята на икономът бе да се грижи за господаря си и да го защитава от всяка минимална заплаха..не да..се държи неподобаващо. Кхъм, точно така. Сега бе негов ред да се стегне. Не че нагледно не бе..чертите му едва ли можеха да станат по неизразяващи емоция..от колкото бяха в момента.
- Позволете, господарю. – промълви икономът, след което клекна до голямото легло, там, където бе седнал Минами и внимателно, сякаш не бе вампир, а някакво дори по-крехко от човека същество…Монър взе в длан единия му глезен, нахлузвайки му прилежно един сравнително дълъг чорап. Същата операция се повтори и с левия глезен, след което погледа на извършителя за миг намери този над него. Странно, но…Господарят му го гледаше наистина странно. Там, в необятните му очи Монър съзря смесица от..чувства..или пък бяха просто емоции..на преден план бе някакво неловко обвинение отнасящо се до него, което го изненада. Какво бе направил? Да не би да не се дължеше на факта, че все още не бе получил прозрение за молбата му –заповед преди малко? Мхм, икономът все пак бе на прав път, очевидно в края на краищата бе все така проницателен, въпреки че човешкият мозък действаше по-мудно в сравнение с този на един вампир…вероятно. Както и да е. Не харесваше този поглед. Бе..бе като недоволното изражение на дете, което си е поискало шоколадов бонбон, но не му дали нищо. Това трябваше да се поправи. И бе повече от очевидно, че единствен Ючаг можеше да го поправи. Дори знаеше как. О, да, знаеше как.
Икономът проследи за миг втренчения някъде в него поглед на Минами, който отвеждаше не къде да е, а към част от врата му..или по-точно една добре позната част. Наистина добре позната. Там, по-долу, близо до сънната артерия..Там, където кръвта най-бързо се затопляше и бе най-сладка. Погледът на господаря сякаш му подсказа какво иска, просто гледайки към това място, което сега бе закрито от костюма му но тази подробност лесно можеше да се промени.
- Господарю… - изрече тъмнокосият мъж, оставяйки останалите дрехи, които държеше в нозете си, на леглото. Гласът му сякаш издаваше нотка на извинение за забавянето..Никой иконом не искаше да кара господарят му да го чака. Наистина..не бе умишлено. То той го знаеше добре. Тогава от къде дойдоха странните емоции, разливащи се някъде из съзнанието на Монър, който точно сега трябваше да къде по-хладнокръвен от всякога? Не биваше да показва своите човешки слабости, защото това го правеше твърде недостоен спрямо господаря му. А той, само след миг..щеше да се намери така близо до него..Всъщност точно тази близост пораждаше у него куп смесени чувства. От една страна го плашеше, при това не рискът от каквото и да е поражение върху собственото му тяло, плашеше го това ,че господарят му желаеше тази близост. Сякаш само с него. Сякаш не можеше да го изпрати, за да му намери закуска някъде…навън и после ад му я „донесе“. Защо? Дори членовете на клана Леон не се хранеха от един и същи човешки индивид, а пращаха икономите да им намират „храна“, или сами си намираха, тъй като вероятно тръпката тогава бе по-силна. Но..какво ставаше с Минами? Монър би дал всичко, за да разнищи тази загадка, за да разбере, какво се върти в главата на господаря му..в моменти, като този. Плашеше го това, че може би имаше нещо по-различно в неговата кръв..Не това звучеше твърде нелепо, нали? Както и да е. Самият факт, че господарят му можеше да се пристрасти точно към тази незначителна кръв…да стане зависим от нея..това го плашеше. Това не беше редно, при това едва ли бе ясно единствено на иконома му. И макар да трябваше да го спре навреме..да направи нещо..Сякаш не можеше. Чувстваше се с вързани ръце, а като иконом задачата му бе главно да пази своя господар, не..не да го оставя да се пристрастява към собствената му кръв. Но от друга стана, този така объркан иконом изпитваше още куп непреодолими чувства, които макар да подминаваше, все пак те не смятаха да го подминават просто така. Не знаеше защо, но подобна близост с Минами.. макар наистина опасна и нередна, и за двамата..не бе никак неприятна. Сякаш…сякаш бе дори желана, сякаш бе нещо, като благословия..това странно и забранено чувство, което дори на моменти го подлудяваше. Нещо, което подлудява не кой да е, а Монър. Наистина объркана работа. Но далеч по-непонятното за него бе, че изглеждаше сякаш господарят му желае тази близост дори повече..но това не бе възможно, нали? Просто плод на човешкото въображение. Така бе, несъмнено. Как в подобни моменти…се изискваше от Ючанг да е съвсем, ама съвсем..хладнокръвен? Не можеше…но трябваше. Това му бе като майчин закон. Да, точно така…все от някъде щеше да намери нужното му хладнокръвие. Равнодушен..трябваше да остане напълно равнодушен и да мисли за това ,като за поредното желание на своя господар. Трябваше просто да се фокусира над неговото изпълнение..без друго не го караха да изкачва планина, това което зависеше от него бе нещо малко…нещо така просто…
Монър разкопча костюма си, след което с лявата си ръка смъкна дясната част надолу, което откри гледката на оголения му врат, рамо и..част от торса в дясната му страна. Миг след като срещна променливите очи на своя господар, мъжът усети как кръвта в тялото му се загрява до неузнаваемост..сякаш буквално кипеше..В един момент дори се бе събрала в двете му бузи и той се благодари, че вече не е малко дете и не се изчервява…поне се надяваше..О, искрено се надяваше. Всичко…абсолютно всичко, което ставаше вътре в него в настоящите секунди, можеше да бъде признак на слабост за господаря му а той не можеше да го допусне. Не, не можеше. Не биваше да се поддава на онези чувства, не трябваше въобще да мисли за тях…това щеше да го накара да забрави дори кой е, не трябваше да се оставя на тях и да мисли като някакво разнежено хлапе. Само господарят му имаше това право. Всъщност той имаше правото на всичко. Каквото поиска. Дори това да бе неговият иконом, щеше да го получи. Без въпроси при това. Но за Монър се отнасяше противоположното правило. Всъщност…то отлично знаеше, че може и да откаже..може преспокойно да вразуми господаря преди да е станало твърде късно..но защо вместо това бе решил покорно да се подчинява? Това ставаше във всеки един такъв момент. Като че ли се подчиняваше не толкова, защото бе длъжен да го прави, а защото..искаше да го направи..да изпълни това господарско желание. Отново. И отново. Последният път бе в четвъртък..Да, точно, когато Минами изпрати Емилиас за 200 пакетчета масло. Тогава..
„Ще обядвам сам…в стаята си.“ – бе казал младият вампир и бе повикал Монър да пренесе храната там. После бе каза, че е гладен, което бе прозвучало някак странно, но малко по-късно се установи какво бе имал в предвид. Кръв. Имаше нужда от тази червена есенция, която обещаваше вечността на всеки вампир. Без бея не можеше, липсата й бе довела до неприятни усложнения в живота на безсмъртните създания. Но всичко всъщност бяха само и единствено претексти, които Монър си повтаряше, сякаш подчинението на тази заповед бе отново..за благото на господаря. Но не. Всъщност не е точно така. Защото реално онези егоистични и човешки чувства, от които Монър опитваше да избяга..те действаха във всеки един момент, в който Минами пожелаеше да осъществи всякаква подобна близост със своя верен подчинен. Не бе правилно твърдението, че правеше всичко това, заради благото на господаря. Това бе лъжа. Какво ли щеше да стане, ако той – Хиеру, разбереше за това? Най-малкото щеше да се разочарова? Да се откаже от него? Затова не можеше да го допусне. Не можеше да покаже каквото и да е чувство, освен..смирението и леко неловкото подчинение. Защото не искаше господарят да остане сам. Не, той в никакъв случай не можеше да остане сам, това бе на първо място винаги. Пък и Монър все пак реално искаше да му предложи онова, от което се нуждае..и като то в момента бе кръвта му, не коя да е, а именно неговата…то щеше да му я даде. Без друго не му трябваше. Е, това звучеше леко мазохистично, но реално икономът бе дарен с необясним дар, както и воля, която нямаше да му позволи да умира или показва слабост, докато служи на своя господар.
Кафявите кичури коса бяха отдръпнати, за да открият нужната вена, а сетне Монър затвори очи, усещайки как онази вече добре позната тръпка новото започва да го изгаря.Последна и така спонтанното действие на ръцете, вкопчващи се в бялата риза на Минами, толкова бяла…Душата му, дете и божество…Той усещаше ясно божествената болка, с която до даряваше.. Но всеки път тя преливаше в нещо по-голямо…Дали днес необяснимото желание нямаше да премине границата на едно обикновено вампирско „хранене“?
Върнете се в началото Go down
Хиеру Минами
Вампир
Вампир
avatar

Местожителство : Чикаго

ПисанеЗаглавие: Re: Имението на Минами   Пон Май 21, 2012 7:29 pm

Хиеру усети как ръцете на иконома му се вкопчват в ризата, с която вампирът спеше. Това не се случваше често. Да го докосва. И то толкова ясно. Може би се случваше само при някоя потенциална физическа опасност, от която икономът правеше всичко възможно да защити господарят си, или... в тези моменти. Но... потенциални опасности липсваха от известно време насам, затова единственият случай, в който икономът си позволяваше нещо такова, бе и когато позволяваше на господаря си да се нахрани. От него. Само тогава. Може би, само тогава си позволяваше да предприеме подобна близост без да изпълнява ничия заповед за това. Да предприема подобна близост по свое желание.
Хиеру не казваше нищо. Никога не бе укорил иконома си за подобно нещо. Все пак взимаше от него нещо толкова ценно - и за двамата им. Взимаше част от него само за да поддържа собственото си съществуване. И не смяташе това за егоистично. По-скоро го уважаваше. Ако изобщо бе способен да уважава нещо... Макар че би трябвало да го прави, той не смяташе тези свои желания за егоистични. Навярно съзнанието му, нещото, което беше, не му позволяваше да мисли по този начин за себе си. Същността му, това, че бе отгледан като господар и знаеше само как да бъде такъв, не му даваше да се замисли върху това колко егоцентрични бяха постъпките и желанията му. За него те не бяха такива. Естествено, той не желаеше да третира единствения си приближен като нещо, за което не си струва да се грижи. Напротив - опитваше и смяташе, че го прави, макар навярно това изобщо да не беше така, поради единствената причина, че Хиеру не знаеше как да се грижи за нищо. Дори за себе си. Все пак... затова си имаше въпросния приближен, нали така? Но, въпреки това, той правеше всичко по някакъв свой начин, някакви свои разбирания за думата "грижа". Просто не считаше това, което правеше, за егоистично. За тази дума той също имаше свои, различни разбирания. А пък, доколкото можеше да забележи, наблюдавайки чуждите реакции, той не смяташе, че повечето му заповеди се приемат като такива - досадни задължения. Доколкото изострените му сетива можеха да усетят, младият вампир не виждаше чувства като "досада" или "нежелание" в очите на другия. Дори... може би виждаше точно обратното.
Не знаеше дали не си въобразява, прекалено заслепен от собствените си желания и фантастични мисли, но понякога си мислеше точно това. Че забелязва нещо, съвсем противоположно на нежелание в очите на иконома си. Навярно объркан от своите нужди и фантазии, Хиеру вярваше, че не бе единственият, който желаеше тези моменти. Единствените моменти, в които и двамата си позволяваха много повече от обичайните си взаимоотношения. Макар че единственият му иконом се стараеше, при това завидно добре, да прикрива реалните си емоции, Минами смяташе, че, като един вампир, усетът му бе достатъчно безпогрешен. И, като такъв, смяташе, че безпогрешният му усет улавя подобни на своите чувства и у съзнанието на своя иконом. Той можеше да бъде хладнокръвен и да не показва с нищо неконтролируемите си реакции спрямо по-личните заповеди, отправени към него, но Хиеру усещаше. С това негово безпристрастно държание можеше и да успява да обърква собствения си господар, карайки го да се съмнява в онзи свой прословут "усет", карайки го да се вглежда отново и отново в собствените си мисли по един непознато несигурен за него начин, но имаше и моменти, в които Хиеру бе сигурен. Макар че често се случваше непоколебим господар като него да се чуди и мае дали собствените му наблюдения са правилни, и то само заради един иконом, дали пък не бъркаше в това, което смяташе, че усеща, дали пък в действителност действията му не бяха подтикнати само и единствено от собственото му желание... съществуваха и онези моменти, в които той бе наистина сигурен. И не го интересуваше дали само той мисли така или пък не. Защото имаше правото да мисли и да изисква каквото пожелаеше, нали така? Моменти, в които Хиеру бе повече от сигурен в изключителния си вампирски усет. Моменти като този момент на близост, който споделяше само с единствения си доверен иконом. Неговия иконом. Защото беше негов. Само негов и на никой друг - не следваше ничии други заповеди, не защитаваше другиго, не следваше неотлъчно друго достатъчно странно, като Хиеру, същество.
И докато сдържаният му иконом се опитваше наистина твърдоглаво да сдържа всичките си емоции, Хиеру Минами не желаеше да прави подобно нещо. Нямаше намерението да тормози съзнанието си с подобни сложни задания, а последното, което искаше, бе да се измори от опитите си или пък да се отегчи от напълно безинтересната липса на видими емоции и у двамата. Това го изморяваше и отегчаваше, да. Верен бе факта, че самият господар се държеше наистина, дори прекалено сдържано през повечето време. Но това... е, това се дължеше главно на настроенията му, както и меланхоличното или непукисткото му държание. Друг бе въпросът, че когато желаеше нещо, различно от обичайните му нужди, по начин, неприсъщ за персоната му, той винаги бе способен да постави исканията си като заповеди. Тогава всичко се нареждаше перфектно без нужда от обяснения. Да, Хиеру рядко даваше обяснения за каквото и да било, но такива не бяха нужни. Най-малко той трябваше да дава отчет на някого. Още по-малко за собствените си мисли и чувства. Както сега.
Хиеру можеше да оправдае всяко едно свое действие с факта, че е вампир. Че това му бе нужно. Навярно никъде не бе записано или казано, че същества като него трябва да се хранят само от един човек, един завинаги и от никого другиго, но това явно бе един от неписаните закони на младия господар. Той правеше това по ред причини, кои очевидни и кои - не чак толкова, смущаващи и необикновени за някого като Хиеру. Причини, които дори самият той не жалеше или нямаше смелостта да признае пред себе си и дори бе започнал да използва заповедите и жизнените си нужди като убеждение за самия себе си... Да, всичко това можеше да се припише на различната му същност. Макар да имаше един друг, вечно забравящ се факт, който може би единственото плашещо нещо. И за двама им.
Хиеру беше вампир. И, като такъв, веднъж хранейки се от някого, приемайки онази жизнена сила в себе си подобно на някаква магия, особено ако това се случваше от някой... конкретен човешки индивид, възможността да се самозабрави бе наистина голяма. Възможността да изгуби себе си и поставените си граници в процеса бе значителна.
И така, усещайки чуждите ръце върху дрехите си, Хиеру вече бе приближил главата си до чуждото рамо. Монър коленичеше, но макар и така, височината му все пак бе идеална. Идеална за да може господарят му да се приведе съвсем леко напред, извръщайки глава така, че устата му да бъде точно на желаното ниво. На нивото на голата кожа, разкриваща пред погледа му пулсиращия живот под нея. Той виждаше, виждаше начина, по който всяка една вена туптеше примамващо, канеше го да я вземе, да я опита. Бе толкова познато. И толкова обещаващо. Обещаваше, че ще бъде хубаво. Че ще бъде прилив на такава енергия, каквато можеше да изпита само когато правеше това; прилив на истински живот, такъв, какъвто рядко успяваше да усети. И само той, само неговият предан иконом, му го даваше. Даваше му живот, даваше му себе си, само за да изпита онова чувство отново. И сякаш... сякаш той също го искаше. Сякаш харесваше начина, по който господарят му взимаше собствената му жизненост за да я прибави към своята. За да получи своята. И Хиеру също го искаше.
Тъмната му коса погъделичка чуждия оголен врат, както и малка част от рамото. Хиеру издиша върху голата кожа пред себе си, набелязвайки си мястото. Онова местенце, което щеше да стане лично негово след броени секунди. Монър, като че ли, реагира на това негово незначително действие с нещо, което не успя да прикрие. Минами се усмихна мислено когато усети как чуждото тяло се стяга за миг, след което се отпуска нетърпеливо в очакване. Значи, все пак, бе очаквал това? Наистина бе имал желанието? Хладната ръка на момчето се захвана собственически за рамото на Монър в момента, в който устата на Минами намери мястото, което бе търсила. Когато устните му се разтвориха и езика му докосна топлата кожа момент преди почти пулсиращите му от желание и жажда зъби да потънат в чуждия врат. За него бе толкова лесно. Човешката кожа бе като меко масло, толкова лесно можеше да се рани. Две малки, перфектни дупчици се бяха намерили върху коленичилия му иконом като доказателство за причината, породила реакциите и на двамата. Хиеру усещаше начина, по който икономът му изтръпва - от болката или пък... нещо друго? - и начина, по който затегна хватката си върху ризата на момчето, приближавайки се сякаш още повече. Хиеру, от своя страна, бе изцяло отдаден на вампирските си инстинкти.
От момента, в който вкуса на чуждата кръв бе нахлул в него и бе достигнал всичките му сетива, Минами се бе превърнал изцяло в това, което беше. Не можеше, нищо не можеше да го отклони от това, което заемаше изцяло съзнанието му. Навярно който и да нахлуеше в този момент в стаята му, нямаше да бъде удостоен с каквото и да било внимание. Защото Хиеру усещаше единствено човека пред себе си. Неговия иконом. Неговия Монър. И кръвта му, голата му кожа. И двете бяха така топли. Това бяха може би единствените топли неща, които достигаха същество като Минами. Така близо. Така топли. Чувството го завладя напълно, както ставаше почти винаги. Както и се предполагаше да става. Скоро щеше да започне да усеща и чуждите емоции. С подобна връзка, особено при подобен процес, младият вампир усещаше всичко, което изпитваше и икономът му. Светът наоколо изчезваше, оставаха само те и връзката помежду им. Единият зависеше от другия. И обратното. Единият... искаше другия. И, странно, но Хиеру усещаше, че и тук бе започнало да се оформя обратното като тенденция. Колкото и да го криеше, реакциите и емоциите на Монър нямаше как да убягнат на вампира, долепил устни до врата му и жадно притискайки ги към мястото, откъдето идваше всичко. Целия смисъл.
Хиеру плъзна ръката си по чуждото рамо и затегна хватката си от въодушевление. Отстрани навярно бяха една изключително интересна гледка. Икономът, с полу свалената си горна част на костюма, и едно момче - по риза и вкопчило се в мъжа пред него, гладно притискайки устните и езика си върху голата кожа на врата му. Сякаш не можеше без него. Сякаш животът му зависеше от точно тази топла кожа, от точно тази така жизнена течност, която желаеше. А може би, може би, наистина бе така. Може би животът му наистина зависеше от това. Или поне нормалния такъв. Другата ръка на Хиеру се отдалечи от завивките и се стрелна нагоре, хващайки чуждата длан, която все още държеше ризата му. Кожата му бе топла, толкова топла. Навсякъде. Както и кръвта му. Тази жизненост, този живот, който течеше през него и в този момент... в този момент Хиеру го усещаше. Усещаше топлината, преливащата топлина, усещаше нарастващото си желание и сила... Усещаше и чуждите емоции, чуждата тръпка, която го караше да не иска да спира. Той не искаше. Макар че щеше да се наложи. Да спре. Не искаше защото в момента не мислеше трезво. Вече не. Вече бе загубил почти окончателно целия си разсъдък. Това бе - възможността за самозабравяне, която се явяваше опасност всеки път.
- Монър... - от устните на момчето се откъсна гърлено ръмжене, тихо, след като устните му се отделиха на само милиметър от кожата. Не можеха повече, по-далеч. Искаше само по-близо. По-близо щеше да е още по-добре, нали? Да, разсъдъкът му не бе сред силните му черти в такива моменти. но Хиеру не се интересуваше именно поради тази причина. Искаше по-близо. И щеше да го получи.
Той чувстваше реакциите на иконома си при всяка негова дума. Усещаше необяснимото желание и това го караше да иска да изпълни собствените си желания още по-силно. И, най-вече, чувстваше дланта под неговата - как не се отдръпваше, а се притискаше все повече, самият иконом се приближаваше, сякаш за да даде нужното на господаря си или пък да получи нещо от него? Харесваше му? Харесваше му - усещането, когато Хиеру се хранеше от него. Защо иначе се съгласяваше всеки път...
- Приближи се - настоя Хиеру, все още допирайки устните си до кожата му. Първоначалното озадачение бе, може би, в следствие на привидно безсмислената молба. Та той бе достатъчно близо за да се храни господарят му. Какво му липсваше? Хиеру обаче бе сигурен, че икономът му знаеше за какво говори. Ако не той, кой щеше да знае? Минами хвана ръката му и я плъзна зад гърба си, сякаш показваше какво се предполага да прави. Навярно икономът му просто не бе свикнал да го докосва толкова често и... наглед безпричинно. Все пак, нямаше да го ухапе... ъм, така де, повече от необходимото. Това... това май не беше добър израз в случая.
- Хайде, докосни ме - Хиеру не знаеше, далеч не бе сигурен какво говори, макар че не се и интересуваше особено. Напътстваше сякаш говореше на малко дете, макар че в съзнанието му Монър далеч не се явяваше нещо подобно. - Приближи се, не се бой...
Икономът му навярно се съмняваше дълбоко в здравия разум на господаря си в момента. Навярно го смяташе за опасен или пък за полудял от прекалено дългите години живот. И навярно бе прав. Но за Хиеру... какво значение имаха подобни съмнения? Щом можеше да усети всичко това... Щом този така топъл живот преминаваше във вените му и го изгаряше, карайки го да търси още и още.
Минами отново зарови главата си в чуждото рамо, продължавайки да вкусва от топлината, която му се предлагаше. По малко, бавно. Не искаше да изморява прекалено единствения си иконом. Не и този. Дали бе просто заради момента и бушуващите въодушевени мисли в него, или бе нещо напълно реално това, че, според Хиеру, физиологичната нужда от кръв не бе единствената причина за желанието му, както и за реакцията му при получаването й. Дали наистина имаше и друга причина да изпитва тези страни емоции спрямо иконома си и да усеща този почти неловък копнеж всеки път, щом в главата му изплуваше образа на Монър, предлагащ себе си и голата кожа на врата си. Не знаеше. Не знаеше и не искаше да се изморява повече с подобни разсъждения. Но това, което не можеше да избегне, бе точно пред него. Едно наистина странно и живо желание, сякаш излъчващо се и от двамата... Какво ли бе то... И, най-вече, защо ли някой толкова безразличен към всичко, като Хиеру, би изпитвал подобно желание? Наистина ли просто кръвта бе причината за това негово състояние, това въодушевление и това... Ахх, както и да е. Защо ли се затормозяваше, наистина? Той просто искаше... по-близо.
Върнете се в началото Go down
Монър Ючанг
Човек с дарба
Човек с дарба
avatar

Местожителство : Чикаго.
Длъжности: : Иконом.

ПисанеЗаглавие: Re: Имението на Минами   Вто Май 22, 2012 1:45 pm

Тръпка. Нова режеща тръпка премина през мъжкото тяло, досущ като отровно острие на меч. А колко сладка бе тази отрова, отровата, която за сетен път изгаряше онова място..сетне сякаш се разнасяше и по всяка друга вена на Монър. Той…сякаш това чувство го караше напълно да забрави за всичко. За това къде се намира, какво точно прави, защо точно се предполага, че го прави…Караше го напълно и безвъзмездно да забрави кой е той всъщност или кой се предполагаше, че трябва да бъде. А кой ли бе наистина? В тези моменти не можеше да отговори на този, или каквито и да било други въпроси, касаещи него, или заобикалящата го реалност. Защото в момента той не се намираше в реалността, а някъде далеч…много далеч от нея. Да, някъде там..във фантазиите на своя господар. Притеглен от необясним и силен порив, може би по-силен от необходимото..Потъващ в странно сладката омая на тази болка…по този начин..Това му харесваше. Да, беше хубаво. Много хубаво. Дори можеш да се закълне в този момент, че това не бе нито патологичен мазохизъм, проявил се в късен стадий при Монър, нито бе просто поредната му задача, която иска или не щеше да изпълни..Не. Не бе ни едно от двете догадки. Всичко ставащо в момента бе нещо далеч по-различно, далеч по-силно и вълшебно в свой си начин. Нереално болезнено, нереална наслада. Същото непознато чувство, по така познат начин. По-силно от всичките му безполезни опити да избяга, да се изплъзне..да запази и миг хладнокръвие. Не можеше, не искаше да го прави повече. Това започваше да става все по-невъзможно. Това лошо ли бе? Лошо ли бе, лудост ли бе? Да, несъмнено можеше да се каже, че е лудост. Но не всяка лудост бе нещо лошо, нали? Влудяваща го лудост.
Начинът, по който Хиеру му говореше…по който го караше да се поддава толкова лесно на хитрите му манипулации и да губи и последното си желание да запази хладнокръвието си пред него. Всичко това го влудяваше. Тези моменти наистина го караха да се чуди какво точно иска господарят от него. В очите му се четеше загадка, която за първи път не бе успял да разреши докрай. Виждаше само едно по-различно желание..Желание, неприсъщо за един вампир. Желание, което нямаше нищо общо със същността на неговия господар. Желание, което мъжът напълно споделяше. И това бе дори отвъд границите на допустимата лудост и за двамата. Да, така бе, като изключим факта, че не им пукаше за това..не и точно сега. Макар да имаше, сега нямаше значение. Защото бе безсмислено. Нима усилията на Монър не се обезсмисляха в този момент? Това бе един страстен момент на слабост и за двамата. Губейки спомените си, дори мислите си..стоейки някъде извън сложността на цялата реалност..те вече не бяха един Господар и неговият единствен Иконом. Не..Или поне не съвсем.
Странно..Монър не се чувстваше така, сякаш отнемат от жизнените му сили, а сякаш му дават такива..дори много по-могъщи и опасни, отколкото сам би могъл да си представи. Да, докато Минами пиеше бавно и на малки глътки от кръвта му, мъжът усети невероятната сила, преливаща във вените му..сила, която се увеличаваше с всеки изминал момент, през който икономът изоставяше малко по малко своето хладнокръвие, нужната сдържаност. Не след дълго всичко от само себе си бе започнало да излиза извън контрол. Никой, абсолютно никой вече нямаше контрол над ставащото..Никой. А силата на тъмнокосия покровител се оказа реална, докато самият той смяташе ,че е просто един плод на въображение му, вероятно просто повишена доза адреналин от тръпката, разхождаща се по тялото му. Но не, макар и трудно постижимо…дори за някои невъзможно..между двата наистина различни индивида бе настъпила непонятна симбиоза, която все още не можеше да бъде осъзната. Дори нещо повече, наистина повече… Това се дължеше на факта, че някак си, наистина малка част от кръвта на господаря бе успяла да проникне в човешкия организъм. Нищожно, но предостатъчно, че да направи нещата опасно непонятни. Беше се получило едно наистина странно странно сливане на две противоположности. Маската на смъртта и маската на живота. Едно безсмъртие и един кратък миг от вечността. Сякаш две напълно отдалечени една от друга планети се сблъскваха безметежно, намирайки се в една и също орбита…противно на всички закони на вселената. Скоро дори щяха да се слеят в една. Планетата на странностите.
Без да откликне гласно на последните думи на Минами, тъмнокосият мъж само отдели ръце от бялата му риза, съвсем спонтанно и безметежно разкъсвайки я. О, той наистина ли я разкъса..така лесно..без да полага и минимални усилия за това действие? Бе нещо наистина неочаквано дори в обърканото и празно съзнание на един иконом да направи подобно нещо.. не знаеше, наистина не знаеше дали е това е нормално или не, дали е нужно да спре, само защото е редно..Не искаше. В крайна сметка просто не искаше да го прави. И само един поглед от страна на Хиеру бе достатъчен, за да накара Монър съвсем безразсъдно да се впусне в това…цялото това безумие. Наистина безразсъдно, досущ като малко дете…
- Ризата ви изглежда се скъса. Позволете да оправя тази грешка, господарю… - вероятно не бе дори нужно да отбелязва нещо така очевидно, оневинявайки себе си, или пък да иска каквото и да е позволение в този миг, ала усмивката му ясно говореше за това, че всъщност просто придаваше изисканост на действията си. Сякаш те бяха нещо съвсем нормално и очаквано..Съвсем присъщо за връзката между един иконом и неговият господар. Да, какво ли необичайно имаше в тях…. Без капка колебание в необятните си очи, Монър съвсем своевременно разкъса останала част от бялата риза на своя господар, която си бе позволила неприличието да остане още върху него. Къде се бе чуло и видяло точно член на клана Минами, да носи разпокъсани ризи? Тц-тц-тц, какво безобразие. Но вече..бе добре. Да, сега бе значително по-добре. И отново фактът, че Монър изпълняваше блестящо совите задължения, бе докарал усмивка на лицето му. Всъщност бе долна лъжа ,че причината се дължеше на нещо различно от…самият му господар, но..това бе друга тема, която не биваше да засягаме в момента. Вероятно бе съвсем, даже повече от очевидно, затова нямаше нужда от излишни речи.
Нова бега усмивка се прокрадна през лицето на Монър след като съзря как малката капка от собствената му червена есенция се стичаше свободно по вече голия торс на Хиеру. За пореден път без да се замисли, той се приведе съвсем леко и я улови с език, чертаейки невидима линия до горе, от където всъщност бе тръгнала въпросната капчица. Макари една капчица, тя все пак бе на неправилното място, нали? Но това щеше да се поправи. За какво иначе бяха тези икономи? Не че всички оправяха точно такива неща, то пък у Ючанг се породи непреодолимото желание да свърши и тази работа…за своя единствен господар, който следваше неотлъчно..и който вече го бе забъркал в своите непонятни игри, карайки го все повече да се отдалечава от ролята на един обикновен иконом. Значеше ли това, че бе необикновен? О, не знаеше, не искаше да знае друго… но кожата на Минами бе така мека..На какво се дължеше това? Нима вампирите имаха така гладка и мека кожа? Наистина…наистина. Колко изкушаващо.
Икономът само издаде тих блажен стон, за да отбележи този факт, след което задържайки кръвта върху езика си, той впи устни в тези на вампира, поднасяйки му онази топлинка по малко по-различен начин.…Дори не го бе страх, че това лесно можеше да се окаже „целувката на смъртта“. След миг бе усетил как острите зъби пробиват долната му устна и притваряйки очи, мъжът зарови пръсти в абаносовата коса на младия господар, отново притискайки го към себе си. Но този път по-силно. Доста по-силно. Да, дори да нямаше правото да се държи така, преди всичко Монър Ючанг бе негов иконом..Негов. Тази дума бе най-важната в момента. Искаше му се да се усети напълно негов…изцяло на младия Минами. Нима това е възможно…Беше ли, наистина?


Върнете се в началото Go down
Хиеру Минами
Вампир
Вампир
avatar

Местожителство : Чикаго

ПисанеЗаглавие: Re: Имението на Минами   Вто Май 22, 2012 9:47 pm

Колко добър иконом си имаше Хиеру. Колко всеотдаен и изпълнителен бе той. Бе направо завидно как някой можеше да бъде дотолкова предан на някого толкова различен.
В това сякаш се уверяваше вампирът, докато усещаше как губи значителна част от разсъдъка си бавно, но сигурно. Да, за един вампир бе тежко - да запази самообладание, докато се храни; да слуша здравия си разум, докато в същия момент приема подобна сила, по подобен начин; да действа рационално, докато усеща чуждата топлина така ярко под кожата си. Топлина, живот... подобни неща рядко бяха сред тези, на които се радваха съществата като Хиеру. Затова, може би, моментите, в които успяваха да ги достигнат, бяха дотолкова могъщи и всепоглъщащи, че нищо друго нямаше способността да отклони вниманието им от чувството. Каквото и да ставаше. Именно по тази причина логиката нямаше място сред силните страни на Минами, нито пък рационалността… Та какво значеха тези думи? Сякаш нямаше никакво значение кое е правилно и редно. Както и кое е „грешно”. Тази дума също звучеше наистина далечна и непозната. Нямаше нищо грешно. Нищо неправилно не се намираше в случващото се, според Хиеру. Та той и без това смяташе наистина малко неща за грешни когато бе в нормалното си състояние – това ли щеше да му се стори нередно? Надали. И то в такъв момент? Надали. Всичко бе достатъчно правилно. Достатъчно редно. Дори… дори в подобни мигове имаше чувството, че върши възможно най-редното нещо на света. Най-красивото. И най-удовлетворяващото. Защото за него не съществуваше почти нищо, което не би могъл да извърши с чиста съвест. Нищо, което не би могъл да пожелае, след което спокойно да му се наслади. Нищо – дори да беше свързано с единствения му доверен иконом. Всъщност, замисляйки се, това не бе точно така. По-скоро – особено, ако беше свързано с единствения му доверен иконом.
Монър. Той бе… така интересен. Наистина необикновен и… завладяващ, макар факта, че беше човек. Всъщност, може би, точно този факт блазнеше по този невероятен начин Хиеру. Изостряше любопитството му, разпалваше въображението му и пораждаше някакви напълно непознати за него желания и пориви. Само постижението, че бе успял да накара собствения си господар да приема единствено неговата кръв и ничия друга, говореше достатъчно много за случая. За това, което правеше на Минами. На господаря си, без да го осъзнава. Хиеру не помнеше собствения си интерес да е бил така привлечен от нещо от много, много време насам. И това му бе изключително интересно. Любопитството му бе достатъчно голямо, та да достигне своята връхна точка, и то в момент, в който и без друго бе достатъчно трудно да запази ума си цял. О, да, в такъв момент навярно нямаше нищо, което би могло да потуши всички онези непознати и чакащи да бъдат разплетени загадъчни чувства. Хиеру не знаеше нито какво представляват те, нито причината, но наистина държеше да разбере. Доколкото помнеше, той имаше правото на всичко – имаше правото да поиска почти всяко нещо, което пожелаеше. А сега… сега желаеше да разбере какво представляваше това. Желаеше да опита от това, което не му бе давало мира напоследък. Желаеше да задоволи любопитството си, да задоволи онзи неспирен копнеж, който се усилваше неимоверно много в моментите, в които и всичко останало взимаше връх. Желаеше да получи още от това, което го караше да се чувства така цял, така въодушевен. И желаеше това от един-единствен човек. Монър.
Да, неговият иконом се грижеше за господаря си винаги, когато бе имал нужда. И този момент бе точно такъв. С малката разлика, че този път имаше нещо различно. Същият този иконом, сдържан винаги и винаги опитващ се да бъде олицетворение на спокойствието, бе започнал да се пречупва. И това се харесваше на Хиеру. Харесваше му мисълта, че е способен да му влияе така, че „заповедите” му имаха подобен ефект. Харесваше и резултата от съвсем случайното си действие, докато се хранеше. Вампирът дори не бе усетил кога бе ухапал собствените си устни от превъзбуда, но начинът, по който кръвта му се бе смесила с чуждата още в устата му, бе невероятен. Невижданите последици, които бе имало това и върху двамата, навярно учудиха не само Хиеру. Монър… той бе придобил сила, неговата сила. Силата на господаря си. Явно това се случваше, ако вампир отдадеше малко и от себе си на човешко същество… Интересно, наистина. И много, много вълнуващо. От друга страна, Хиеру се чувстваше като момче. Не като вековен вампир, като такъв, който се хранеше колкото за да поддържа живота си. Не, той беше момче. Момче, което опитваше нещо съвсем различно. Което искаше това, искаше да го опита докрай, и щеше да го получи. Защото за момента… сякаш двамата бяха равни по сила. По мощ и енергия. Единственото нещо, което ги разграничаваше, бе фактът, че Хиеру си оставаше господарят. Хиеру бе развълнуван от възможността да изпълни всяко свое желание, тъй като бе сигурен, че неговият иконом ще направи всичко възможно то да се случи. Да, наистина си имаше един доста добър иконом. Иконом, който в момента притежаваше достатъчно сила, та да разкъса ризата на собствения си господар без капка свян. Което даде доста нагледна идея на Минами, който опитваше да разбере как би могъл да удължи това, което чувстваше. Онази сензация, която преливаше върху езика му. Да пие от устните му. Това бе нещо ново. И нещо… далеч по-вълнуващо. Дали наистина не се бе сетил за това пръв? Или пък не бе обръщал внимание на тези така непонятни копнежи у себе си? Сега разбираше. Малко от малко започваше да разбира какво е. И как можеше да го използва. О, това далеч не бе егоистично. Нямаше нищо подобно в действията на Минами, тъй като реакциите на Монър бяха повече от ясни за господаря му. Повече от очевидно бе желанието му, както и удоволствието му. О, това, че той изпитваше удоволствие само докато Минами пиеше от него, даваше тласък на въображението на вампира. Докъде ли можеше да стигне това усещане, което получаваше от чуждата кръв, и това, което очевидно можеше да даде. Сливането на кръвта им само бе засилило урагана, който бушуваше през сетивата на Хиеру. Същите тези негови сетива, впрочем, в момента бяха, съвсем в реда на нещата, изострени до краен предел. Което пък помагаше на всяко едно докосване да кара ума на момчето да се завърта, губейки напълно своята логика. Този иконом… колко бе педантичен само…
Ръцете на Хиеру отново намериха себе си от двете страни на тялото му, хванали меките чаршафи под него. Той, намирайки се достатъчно близо до иконома си, чиито ръце бяха избрали удобната позиция в косата на вампира, наклони главата си встрани и внимателно прокара своя език през мястото, където бе впил зъбите си преди минута. Внимавайки да не пропусне нито капчица, Хиеру се постара да попие всяко място върху чуждите устни, където бе попаднала кръв, с езика си. Внимателно. Бавно. Това чувство… беше наистина въодушевяващо и.. наелектризиращо. Искаше още. След като бе открил, че е способен да се храни И да изпитва нещо подобно по такива различни начини, той искаше още. Нямаше как да спре по средата на непознатото си изживяване. Нямаше как да се откаже.
Използвайки почти цялата си сила и бързина, която притежаваше, Минами отново върна ръцете си върху чуждите рамене и след по-малко от секунда позицията и на двама им бе малко по-различна от първоначалната. Икономът му вече не коленичеше. Той се намираше лежащ по гръб, по средата на леглото със светли завивки. Ръцете му бяха загубили хватката си и в момента лежаха от двете страни на неподвижното му тяло, навярно застинали в моментна изненада. Непосредствено над него беше и Хиеру. Той облягаше дланите си върху, по някакъв начин, двете голи рамена на иконома си и бе навел главата си достатъчно, та дъхът му да успява да достига чуждата кожа всеки път, щом проговореше. Той спусна погледа си надолу по чуждото тяло, забелязвайки разликата, значителната разлика, между неговото и своето. Хиеру нямаше риза. Което го правеше почти напълно гол. А икономът му бе облечен. Почти изцяло. По стандартите на Минами, две оголени рамена от несваленото докрай сако не правеха някого съблечен. Това трябваше да се промени. Защото чуждата кожа бе така топла. А Хиеру искаше да усети това. Искаше да види какво е. Искаше.
- Махни тези досадни дрехи, Монър – гласът му бе тих, все още леко задавен от цялото въодушевление, но напевен, примамващ като на хищна котка, готова да скочи върху обяда си, след някоя и друга уговорка. Макар че в този случай това сравнение звучеше прекалено буквално. С лицето на някое наистина любопитно и нетърпеливо момче, Хиеру наблюдаваше своя иконом, докато стриктно следва заповедите му. Колко послушно. Прекрасно. Той не се сдържа и когато едната нищо и никаква риза бе останала, кажи-речи, единственото нещо, покриващо чуждото тяло, само една негова длан бе нужда за да захване дрехата и да я разкара в движение, придружено от раздиращия звук на късащ се плат. Наистина бе забавно това, Хиеру разбираше защо и как го бе сторил икономът му преди броени минути.
- Точно така… - гласът му се бе превърнал в нещо, подобно на доволно ръмжене, след като отново зае позицията си над легналия под него Монър. Така изглеждаше… много по-правилно.
Без никаква представа дали действията му са логични или пък поне малко съгласувани с всеобщото мнение за нещата, Хиеру се впусна в изучаването на това новооткрито чувство, мислейки единствено за това колко силни са емоциите, които получаваше. И колко вярно му изглеждаше всичко, колко хубаво бе. Защо пък нещо, което е така хубаво, би трябвало да се счита за грешно? Това нямаше абсолютно никаква логика дори за младия господар в нормално, трезво състояние. – Не се страхувай, искам да опитам…
Той не довърши изречението си, сякаш бе повече от очевидно. Минами, подобно на една наистина любопитна котка, се намести удобно върху чуждото, далеч по-голо тяло и за пореден път зарови глава във врата на Монър. Езика на момчето нетърпеливо се спусна по врата му, по местата, които бяха станали мишена на зъбите му, и отново опита от онази така жива есенция. Хладната му ръка придържаше тъмнокосата глава на иконома му леко наклонена встрани, улеснявайки достъпа му до онези две червени дупчици. Другата му длан спокойно лежеше върху гърдите на мъжа под него - Хиеру конвулсивно притискаше ноктите си към чуждата кожа всеки път, щом тръпката от топлината, разливаща се из тялото му, го караше да изтръпне и да не обърне внимание на потенциалната болка, която причиняваше на Монър. Макар че се съмняваше тя да е много по-голяма и нетърпима от тази, която вече бе изтърпял. След като успя да повдигне главата си от удобното място, което й бе намерил, Минами доволно облиза и последната капчица, останала по устните му, гледайки нетърпеливо и гладно в очите на иконома си. Дали това му харесваше толкова много? Дали наистина бе вярно това, което вампирът усещаше чрез сетивата си, чрез изострените си инстинкти? Монър наслаждаваше ли се толкова истински на това, което господарят му му причиняваше? Тази мисъл бе способна да възбуди съзнанието на Минами дори повече. Макар, че бе сигурен в това, което щеше да получи, той харесваше и факта, че приближеният му иконом не правеше това насила. Или поне не точно. Хиеру не успя да издържи на любопитството и вълнението от откритието си, затова дори не се поколеба преди да направи следващото си действие. Той захапа долната си устна и след миг оттам, където бе впил зъбите си, се появи и първата капка алена течност. Хиеру побърза и всичко, което направи, бе да впие отново устните си в чуждите, разтваряйки ги, опитвайки да улесни това, което правеше. Даваше му от кръвта си. Само че не както предния път. Даваше му повече, даваше му повече от силата си, беше любопитен. Искаше да види какво щеше да бъде. Искаше Монър да усети всичко, което можеше да даде вампирската кръв на едно човешко същество. Сетивата му, които щяха да се изострят, силата, която щеше да придобие, чувството за „правилност” на нещата… Минами вече усещаше как устните на иконома му правят всичко възможно за да вкусят всичко, което можеше да достигне до тях. Как другият търсеше жадно тази така ценна есенция върху устата на Хиеру. Не след дълго усети и как чуждите ръце, неспособни да стоят безучастно, се спускат по голия торс на вампира и се захващат там, опитвайки да издържат на влудяващата нова енергия, която получаваха. Така непознато бе и за него. Така спонтанно и несдържано действаше и икономът му. Това му харесваше. Неговия иконом. Минами бе готов и да го маркира, ако се наложеше. Но, по някакъв начин, смяташе, че маркирането, което му бе „поставил” досега, не бе достатъчно. Той трябваше да е негов и да знае това. Трябваше всички да знаят това. Той служеше на Минами и щеше да продължи да го прави. Щеше да продължи да му дава това, от което се нуждае.
Хиеру спусна тялото си надолу по чуждото, с желанието да смеси колкото се може повече от двамата в едно. След което прокара миловидно и колкото се може по-нежно зъбите си по гърдите на мъжа, той целуна мястото така, че собствената му кръв да се смеси с неговата за пореден път. Той повтори това и с двете ръце на Монър, забелязвайки вече очевидното действие. Болката сякаш изчезваше постепенно, а раните, които му причиняваше, зарастваха бързо, с всеки следващ допир с устните или езика на момчето.
- Мой… - изръмжа Хиеру, мятайки възможно най-миловидния и доволен поглед, контрастиращ напълно с тембъра на гласа му. Имаше нещо наистина завладяващо в това как истинската същност на Минами се преплиташе с искрено невинното и сякаш просто съвсем любопитно излъчване, което успяваше да докара без дори да опитва. Поредната му усмивка доказа това, след като доволния, но сякаш заканващият се гърлен звук утихна за малко. – Хубаво е…
Хиеру се сгуши отново върху тялото на иконома си, усещайки топлината му толкова близо, толкова обгръщаща го. Начинът, по който се бе сгушил върху него, отново контрастираше с гладното, хищно, но и властно пламъче в погледа на вампира, което издаваше задоволството и желанието му. Беше открил това, бе опитал да намери начин да утоли желанието си и сега… сега нямаше как да продължи по старо му. Щеше да вземе това, което желаеше. Харесваше му. Харесваше му това, което откриваше и това, което изпитваше. Не смяташе да го крие, без значение колко неловко или необичайно би се почувствал другия. Той имаше правото и друго в подобен момент не го интересуваше. Независимо от последиците, Минами искаше и щеше да задоволи любопитството си или каквото и да било друго. Сега беше сигурен – сигурен, че това беше единствената кръв, която желаеше; че това бе единственият начин, по който щеше да се храни, дори ако се наложеше да гладува с месеци (макар че бе наистина малко вероятно това да се случи); че искаше единственият си иконом свързан с него. Можеше и да не мисли рационално, докато се хранеше, но бе сигурен, че трудно щеше да се откаже от това.
И вече знаеше – знаеше как може да прекарва дните, в които се събуждаше по-рано от обикновено. Или изобщо дните, които решеше. Монър щеше да бъде негов.
Върнете се в началото Go down
Монър Ючанг
Човек с дарба
Човек с дарба
avatar

Местожителство : Чикаго.
Длъжности: : Иконом.

ПисанеЗаглавие: Re: Имението на Минами   Вто Авг 21, 2012 9:58 am

Балът. Леон. Вечерята. Патицата с масло. Храстите на двора. Езерото, което можеше да прелее от проливният дъжд, който продължаваше да се сипе навън, без скорошното намерение да спре...Всичко за което трябавше да се грижи един иконом за първи път бе съвсем забравено от него.
Той се чувстваше съвсем изчезнал. Защото в момента не се чувстваше като иконом, това далеч не можеше да бъде правилно определение, съдейки по онова, което правеше в този миг. Затова съвсем изчезнал от този свят, в който живееше до сега, съвсем забравил за призванието, което съвсем доброволно бе избрал за себе си...той бе потеглил по този път. По това отклонение, може би погрешно отклонение, но намиращо се достатъчно непосредствено до правилното такова, че да не успее за дълго да издържи на изкушението. В края на краищата той беше човек. А хората бяха подвластни същества, наистина подвластни. И макар Монър да искаше да е по-различен от останалите, за да може да остане по-дълго до господаря си.. всъщност се бе получило така, че Хиеру го искаше именно такъв - подвластен на желанията си. И знаеше, че какъвто го иска той, такъв щеше и да бъде. Дори да се бе отказал отдавна от тази възможност. От възможността да изкара чувствата си на показ. От възможността на изгуби хладнокръвието си. Сега не кой да е, а самият наследник на Минами му бе предоставил отново тази възможност. Бе му я върнал, защото очевидно искаше. Затова му позволяваше да изпита всичко това, дори имаше чувството, че вече изцяло му бе поверил себе си, точно както стояха нещата и в обратен ред. Поредното доказателство за това, за тази награда, която получаваше Монър, беше именно последното действие на вампира. Той му бе дал частичка от себе си. Отново досущ, както бе и в обратен ред. А когато решиш да дадеш нещо от себе си на някого, то значи му позволяваш..Значи искаш да бъдеш негов. Искаш да си до него.
Какъвто и да беше неговият господар, Ючанг го разбираше. Разбираше го перфектно, дори думите се обезсмисляха в неговото присъствие, тъй като икономът знаеше за всички желания на своя пълновластен господар. И това нямаше да се промени. Монър бе решил да остане завинаги до Хиеру, каквото и да му коства. И това решение ставаше все по-ясно гравирано някъде върху гърдите му, все по-удебелено, все по-ярко, сякаш бе жигосано там.
Макар да бе задължен да стане служител на вампирския клан Минами, той никога не бе считал това за задължение. Нито веднъж. От момента, в който зърна своя господар, просто разбра, че ще остане до него. Независимо дали щеше да наруши обещанието, дадено към родителите му, все пак нямаше да предаде доверието им и щеше да остане до господаря си. По начинът, по който имаше нужна. Или по-точно, по който и двамата имаха нужда.
Вече не можеше да съжалява, или да иска да се върне назад. Не можеше. Досегашното му сдържано отношение към Хиеру бе приключило в мига, в който той собственоръчно го бе дарил с кръвта си, в секундата, в която напълно съзнателно му повери себе си. И дори сладката омая на човешката есенция да му пречеше да осъзнае този факт, това момче току що се бе поверило изцяло на грижите на своя "иконом". Всъщност Монър вероятно никога повече нямаше да се почувства като такъв иконом, какъвто бе досега. Но ако Минами поискаше, щеше да продължи поне да се прави на такъв за пред останалите обитатели на имението, или пък в моменти, когато се налага. В този ред на мисли, господарят му бе изтръгнал тази негова икономска и хладнокръвна същност и от тук нататък тя можеше да бъде единствено временна маскировка и нищо повече от това. Реално връщане назад нямаше, но както изглеждаше, наследникът-вампир бе отговорен за положението. Той пръв се бе впуснал в този кръг от налудничави желания, непознати чувства и непризнати страсти. Съвсем сам бе взел решение да пристрасти и икономът си към своята кръв, също както той бе зависим от неговата алено червена, живото-поддържаща есенция. Дали и двамата не приличаха на диви зверове, погълнати от някакви първични и непреодолими нужни, или желания? Всъщност от нуждата се раждаше и желанието, затова там, където имаше желание, винаги имаше и нужда, а там, където имаше нужда, винаги имаше и желание. И като две, магнетично привлечени една към друга, противоположности, първоначалната нужна у вампира бе породила желанието и жаждата за още, за едно безкрайно "още", а до този миг неизказаното и спотаено желание у човека, бе направило разкритието за нуждата също да притежава другия индивид, нуждата да се почувства достатъчно близо до него, нуждата изцяло да го покровителствува, като напълно и безрезервно остане до него. Затова и в този момент двамата не можеха да спрат. Този път не можеха да се разминат с едно "невинно вампирско хранене". Защото всеки от тях искаше повече и повече, независимо как, независимо от причината, или липсата на такава, сякаш напук на всяка линия очертаваща реалния свят. Те можеха, заедно имаха цялата сила на света, за да изкривят всяка негова линия. Да, бяха съвсем на път да го направят, без капка свян, без капка колебание. Нямаше място за повече колебание...
За част, съвсем минимална и непреброима част от една секунда, вампирският индивид се бе озовал плътно до все още белите покривки на леглото, а непосредствено над него бе застанал и вилнеещият бивш иконом. Тъмнокосият мъж бе издал няколко последователни сладострастни стонове на блаженство, при вкусването на достатъчно от чуждата жизнена есенция, но сега се намираше точно пред някаква неоткрита връхна точка на наслада и му се искаше да почуства дори сладката арома на чуждата кръв. Да, сега можеше да го постигне. Усещаше сетивата си така изострени, долавяше и най-лекото дихание на своя господар, а в него кипеше някаква жива енергия, която копнееше да изкипи като вулканична лава. Разрушително, но очарователно и от части дори красиво.
Необятният поглед, в който присъстваха пламъци на изгубено търпение, се спусна някъде по-надолу, от раз фиксирайки всичкият останал плат, който все още имаше наглостта да се намира върху чуждото тяло. Без никакво размишление по този въпрос, Моънр го премахна и без да промени хищническото си изражение, започна да прилепя устни към съвършената млечно бяла кожа на вампира. По време на страстните и сякаш отдавна жадувани целувки, измежду зъбите му се откъсваше тихо ръмжене, като на пантера, която все още се готвеше да се нахвърли върху набелязаната плячка. Но това ръмжене бе по-скоро открито предупреждение, че мъжът нямаше намерението да се въздържа вече от каквото и да е, пък и смяташе да действа така свободно и дръзко именно поради факта, че можеше лесно да бъде спрян, ако нещо от действията му не се харесаше на другия участник. Нима можеше да съществува по-голяма свобода от тази? Не, невъзможно беше.
Когато се стигна отново до устните на Хиеру, тъмнокосият звяр отново впи устни в неговите, някак настоятелно, но същевременно наистина галантно. Разцепи със зъби долната си устна, която отново се напои с алено червената течност - единствената есенция, която вампирът под него желаеше и искаше винаги да получава. В следващият момент кристалното зрение на Монър проследи внимателно и очаквателно как и другият прехапа силно устни от наслада, поради което няколко капки от по-тъмната, но жива червеникава течност се стече надолу по брадичката и продължи по врата...Мъжът издаде ново, този път по-силно ръмжене, след което необуздано се спусна към целта си. Едната му ръка светкавично повдигна главата на вампира, заплитайки ловко пръсти между абаносовите кичури, и извивайки я назад успешно, без капка съпротивление от стана на другата персона. Сетне все още пулсиращите от захапката устни, започнаха бавно и неумолимо да попиват наличните капчици, както и пътечките, които те бяха сътворили, докато стигнат до сегашното си местоположение. Леко, гъделичкащо, ненаситно и все по-настоятелно.
Дали господарят нямаше да съжалява за постъпката си? Дали не бе превърнал своят предан иконом в неконтролируемо и пристрастено към него същество? Дали от тук нататък светът щеше да се обърне срещу тях - две така различни същества, с хилядолетно различие по между си, и все пак уеднаквено пристрастени един към друг...?
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Имението на Минами   

Върнете се в началото Go down
 
Имението на Минами
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Eastern adventure RPG :: Роулплей терен :: Чикаго (САЩ) :: Жилища-
Идете на: