JuSt LeT U DrEaM
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
АРХИВ
РОУЛПЛЕЙ ЛИСТ
Гласувайте за форума:
Гласувай за мен в BGTop100.com Гласувай за тази страница в Българския ТОП RealTop.net
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 2 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 2 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 120, на Пон Ное 05, 2012 8:15 pm
Ноември 2017
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
  12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930   
CalendarCalendar

Share | 
 

 Парк „Таи-ши“

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Ин Стефани
The Mistress
The Mistress
avatar

Местожителство : Чикаго
Scorpio Dog

ПисанеЗаглавие: Парк „Таи-ши“   Чет Ное 03, 2011 5:56 pm




Върнете се в началото Go down
http://elemental-witches.forums.lu
Ким Со Йонг
Гумихо
Гумихо
avatar

Местожителство : Южна Корея
Aquarius Pig

ПисанеЗаглавие: Re: Парк „Таи-ши“   Вто Дек 27, 2011 9:08 pm

Поредната беззвездна нощ се бе спуснала над Сеул, обвивайки мрачните си ръце около града.
Леденият вятър брулеше осиротелите клони на дърветата, които отчаяно се полюшваха сякаш оплакваха тъжната си орис. Да, всяка есен част от теб да умира, да се отронва скръбно и да тупва на опустялата земя, беше тъжно. Но още по –тъжен бе фактът, че това беше един неспирен кръговрат – дърветата знаеха, че щом слънцето започне да оттегля топлите си лъчи, те бавно почваха да губят своите листа – едно по едно. Всяка есен те трябваше да преживяват този ужас… отново и отново, до самия край.
Подобна беше ситуацията и при Со Йонг – момичето, чийто силует бавно и с грациозни стъпки излизаше от пълния мрак, за да намери поне малко светлина в лицето на голямата лампа близо до една от многото пейки, сложени безразборно в този парк.
Отново беше тук – кътчето на усамотение, където идваше винаги когато й бе трудно да води този скучен и изтощителен начин на живот.
Беше й дошло до гуша от забързаното ежедневие, в което се намираше, имаше чувството, че се е качила на влакче на ужасите, което не спира да прави резки завои; не издържаше да гледа как хората се унищожаваха взаимно, как съвремието ги бе променило дотолкова, че повечето се интересуваха повече от вещите си, отколкото от семейството, от околните. С мъка виждаше как богат човек, облечен от глава до пети в маркови дрехи, подминаваше бездомник, който молеше за малко храна, без да му мигне окото, без дори сърцето му да трепне мъничко… може би нямаше такова.
Но какво ли знаеше Со Йонг? Беше просто една 100-годишна гумихо, която беше наясно с едно – трябваше да се приспособи с този начин на живот, ако иска да бъде сред хората… някак трябваше да се впише. Защо ли? И тя не беше сигурна. Може би все още не бе загубила вярата, че ще може да запази поне една любов тук, веднъж завинаги ще разбие мита за себе си, който сама бе създала – митът, че прилича на дърветата – за известно време допускаше човек до себе си, пазеше го под крилото си (по – точно опашката), позволяваше му да се запечата в сърцето й, а след това идваше болезнената кулминация, състояща се от смъртта на любимия, с което завършваше непрестанния цикъл, наречен животът на една гумихо.
Именно заради това момичето предпочиташе да бъде страничен наблюдател, просто зрител в пиесата Живот. Беше сама, обградена от дебелите стени на страха, които лично бе построила.
Разбира се, на пръв поглед никой не можеше да види това – бе същото като да разбере, че не е напълно човек. Хората не знаеха какво се крие под красивите и топли шоколадови очи, пухкавите устни с прасковен цвят, невинното изражение на крехкото младо девойче – никой дори не подозираше, че под тази фасада стои легенда от фолклора с голяма сила, бързина, ловкост, но и много несигурност.
Може би така беше най – добре, нали? Все пак кой иска да разбере, че сред хората върви свръхестествено същество на 100 години, което дори може да е опасно? Не, трябваше да пази тайната си докрай, а за да го направи трябваше да страни от всички – така няма как да навреди нито на себе си, нито на околните. Щеше да бъде просто сянката Ким Со Йонг, която няма семейство и приятели; просто сянка, която броди в тъмнината сама, опитвайки се да намери някаква надежда.
Тиха въздишка се отрони от гърдите на момичето, слагайки край на екзистенциалните й мисли. Сега беше просто обикновен човек в парка, носещ леко изтъркани джинси, черни ботуши без ток, сив шлифер, стигащ до колената, и червен шал, увит около врата. Това трябваше да е тя тук и в момента. Без 9 опашки поне тази нощ заради липсата на луна в небосвода. Напълно нормално момиче без животински израстъци.
Единственото, което й напомни, че не е напълно човек бе пламъчето, което осезаемо трепна вътре в нея при приближаването й към езерцето.
В този миг пристъп на страх завладя съзнанието й, паническият вятър се засили над синьото нещо вътре в момичето, заради което силите й драстично отслабнаха, карайки Со Йонг да се чувства уязвима и лесно чуплива. Сякаш едно побутване щеше да е пагубно за нея, щеше да падне и да се разбие на милиони парченца.
С треперещи крайници и невиждащ поглед момичето започна да бяга. Не знаеше къде точно отива, а заради водата и обонянието й изневеряваше. Знаеше само, че трябваше да се махне оттук, трябваше да избяга някъде далеч от водата.
Върнете се в началото Go down
Пак Юн Ги
Преследвач
Преследвач
avatar

Местожителство : Сеул, Южна Корея
Aquarius Dragon

ПисанеЗаглавие: Re: Парк „Таи-ши“   Сря Дек 28, 2011 2:30 pm

Ммммм. Беше толкова приятно...да не правиш нищо.
О, умора..О, Юнги беше толкова уморен. Чудно каква ли бе причината, но той поне си я знаеше. Ненавиждаше ги. Онези проклети семейни събирания за обяд, би дал мило и драго да ги избегне..Същото се отнасяше и за частните уроци по мениджмънт. За бога..Та младият господин ги бе изучавал от пеленаче...всички маркетингови стратегии и прочее. Вместо майчина приказка и целувка за лека нощ, всяка вечер слушаше ценовите листи...И сега...отново. Защо трябваше да го измъчват така? Честна дума...това справедливо ли беше? Що за оправдание му бе дал баща му? Че скоро, много скоро щял да наследи компанията и трябвало да бъде напълно готов...Ха, сякаш изученото до тук се забравяше лесно, при положение, че не са те оставяли да дишаш почти 18 години...Колко нелепо. Но пък в интерес на истината, за един самотник, като Юн Ги..нямаше друго занимание. Сякаш всичко, за което си бе мечтал като дете, никога не беше достойно за неговото ниво. Мда, единствените хобита които можеше да има, все бяха свързани с по-елитните спортове, които хората в бизнес средите практикуваха. Като езда например. Всъщност, това бе единственото, което Юн обичаше, не толкова за друго, колкото поради факта ,че конете бяха добри слушатели... И все пак...момчето изключително рядко използваше Вип привилегията си и почти не се всяваше в онзи специален клуб по езда. Не искаше да ги вижда...Останалите, които все му втълпяваха, че могат да му бъдат наистина добри приятели.. Тал-Ним, Сон-Ю, Дон-Жил...Както и онова глезено девойче Су-Е, което сякаш бе галено с такова леко перце, че ходеше в болницата дори когато си счупи нокътчето. Айгу, никой от тях не ставаше нито за приятел, нито за него друго освен досаден фрагмент от интериора. Всички си мислеха, че проблемът е в това, че младият господин не намираше никого за достоен...това се бе превърнало в цялостното мнение на околните а него и ето, че всеки в обкръжението му го гладеше с респект. Докато зад гърба му, разбира се..го одумваха колко бил горд и непоклатим, заради богаташкия си марков задник. Не е не беше истина, Юн-Ги реално беше марков. Целият, от главата до петите. И второ мнение по въпроса нямаше. Но..това не променяше факта, че всички си бяха изкарали изключително грешна преценка за него самия. При това поради простата причина, че очевидно никой не виждаше в него Юн Ги, а всички забелязваха единствено Богатият наследник Пак Юн Ги. Ха, тези хора не преставаха да живеят в клишираната драма, където богатите хора несъмнено бяха на върха на егоцентризма, хладнокръвието и гордостта. Не че като цяло в кръвта на Юн нямаше по малко и от трите качества, но истината бе коренно различна от хорските представи. Но както и да е, едва и имаше голямо значение какво мислят другите, щом на младежът не му пукаше...
В момента си бе дал напълно заслужената почивка, но пък ще попитате...Защо му е да се излежава на леко влажната тревица, под „неговото“ дърво, при положение, че си има дом? Е, тук реално имаше просто обяснение - Не, той не си играеше на скитник...просто знаейки факта, че вкъщи е невъзможно да остане необезпокояван за повече от минута, нашият Юн-Ги всяка вечер бягаше от „палатът“ си и идваше тук..в красивия градски парк, където цареше завидно спокойствие по това време на денонощието. Разбира се...баща му беше пратил хора да го търсят, както всяка вечер и за него това си беше чисто бягство от второто семейно събиране за дена, но пък...съгласете си - Кой човек би могъл да понесе цели ДВЕ семейни събирания в един ден? Ма, както сами предположихте, това би било прекалено мъчително за Юн и той нямаше намерение да си доусложнява животеца с присъствие в моменти, изискващи концентрация и напрягане на мозъчните клетки. Стигаше му обяда, по време на който дори не слагаше и залък в уста, тъй като от личен опит знаеше, че останалите присъстващи на масата чакат само това, за да те...задавят мигновено с острия си въпрос. Мдам, очевидно това бе ежедневието на един млад наследник. Не бе кой знае колко весело. Даже никак весело. Изобщо веселбата липсваше от където и да го погледнеш. И ако някой не бе наясно какво представлява въпросното зло - „семейно събиране“, то бе важно да се отчете, че не присъстваха единствено членове на семейството. Колкото и иронично да звучи на богаташката трапеза сядаха: един биологичен баща, една мащеха, една любовница на биологичния баща, един приятел на бащата+любовник на мащехата(две в едно), майката на мащехата, дъщерята на любовницата и малкото седемгодишно синче на мащехата(предполагаемото братче на Юн) и..разбира се, нашият Юн Ги, което не обелваше и дума. Все път щом тази картинка се отвореше пред очите на тъмнокосото, истинската му кръв, тази намираща се под студените вени - кипваше. Но нали бе богатият наследник и като такъв му бе кристално ясно че трябва да сдържа гнева си и всичко останало..За щастие поне до сега бе в състояние да го прави. Тъжната истина бе, че момчето никога през живота си не бе имало възможността да излее емоциите си навън. Никога..не можеше да покаже искрените си чувства и сега вече последиците бяха ясни - той се бе превърнал в истинска кукла на конци. Въпрос беше - „А кой е кукловодът?“
Разбира се, той не възнамеряваше да се измъчва със сложни въпроси, като този и просто оставяше впечатление у хората, че доста често го мързи дори да диша и да си държи очите отворени. Реално нищо от това не бе вярно, тъй като стига да поискаше, Юн можеше да бъде крайно енергична персона, но...до сега не бе видял основателна причина да стане такъв. Сякаш..сякаш наистина вече нищо не го интересуваше, не виждаше и не намираше смисъла на живота си..А дали бе спрял и да го търси? Вероятно не. Все още имаше скрито око в него, което непрестанно се оглеждаше и се молеше някога, някъде да забележи нещо, заради което си заслужава да продължи...Това сигурно се наричаше „надежда“. Да, нямаше какво друго да е. Все пак, да се върнем на парка и дървото на Юн-Ги. Той от край време лежеше под това дърво, странното бе, че под него намираше повече уют и топлина, отколкото върху някоя от пейките, разпръснати по алеите в парка. Често пъти при него идваха отминаващите по алеята деца, които го смятаха за добре облечен скитник и го завиваха с огледалцата си на Пороро, или пък му даваха цветни дъвки. Да, точно така..те поне имаха чисти сърца. Колко жалко, че никой човек не успяваше да запази своето такова, а с времето ставаше все по- мръсно и по-мръсно.
Внезапно в празната отпочиваща главица на Юн изникна нещо. Той бе момче с наистина добре развит слух, имаше дори онова рядко срещано качество - „чувствителен вкус“, присъщо за добрите майстор-готвачи. Както и да е, паметта му се е пробудила незнайно как, защо и от какво..Едно бе сигурно - в съзнанието му закънтяха стъпки, при това доста познати стъпки...Нещо много бързо се приближаваше към алеята на неговото дърво. Какво ли бе? Не..Кой? И защо, по дяволите, тичаше толкова бързо?
Доста дълга верига от въпроси заседна в главата му и тъмнокосият младеж не успя да изпразни отново мислите си. В такъв случай нямаше голям избор - трябваше да се надигне и да прекъсне дрямката си.
- Айшш, ама че шум...- преди да започне генералното оплакване обаче, нещо успя да прикове погледа на Юн, прекъсвайки дългото му протягане, което го караше да изглежда още по-висок, като огромен стълб насред тревата.
Това бе...О..Онова момиче..Какво? Онова момиче?!
Споменът за лицето, в момента задаващо се с ужасна бързина накара Юнги за миг да замръзне на мястото си. Не можеше да повярва, че я вижда отново..Дори не знаеше защо, по дяволите започна да я търси след онзи ден, в който случайно я бе видял пред остъклението на кафенето...Не знаеше какви дяволи да го погнали, че бе хукнал изневиделица след нея, съвсем машинално. Не знаеше...За първи път в живота си не разбираше собствените си действия. Какво? Защо? Не можеше да отговори...
Не беше, като да я познава..Не, не беше. Бе я зърнал само веднъж, за няколко секунди, дори не директно, а през остъкление...Но това като е ли бе достатъчно да му се загнезди в главата и упорито да го кара да я търси. Ах, защо? Единственият начин да си отговори бе, да я намери. Не че знаеше какво да й каже, но..Някой да имаше друго предложение? Младият мъж дори бе посетил личния си лекар, но след страшната му поставена диагноза на хиперманиакалност, бе сметнал, че дори напредналата медицина допуска огромни грешки... Както и да е, този път не смяташе да я изпуска. Иначе как щеше да я намери отново? Та от бе претърсил цял Сеул, дори околностите му и не успя да открие проклетата непозната, дръзнала да нарушава душевния му мир. Но сега..в този късен час..всичко щеше да приключи.
На лицето на Юн се бе изписала леко плашеща усмивка, или поне така изглеждаше, заради сенките спуснали се върху извивките на лицето му...В следващият момент той протегна ръка и успешно улови китката на бягащото момиче. С твърде бързи движения, които не биха я оставили да осъзнае случващото се, тъмнокоското почти опря девойката до своето дърво, като сетне спря лицето си на сантиметър от нейното. В момента не размишляваше особено, просто искаше добре да разгледа създанието, чиято китка държеше някак собственически. Леко изпитателните му очи пробягваха ту по едната, ту по другата страна на лицето й, сякаш анализирайки всяка чертичка или трапчинка от него. Имаше чисто лице...Кожата й изглеждаше много мека и гладка... А, какво въобще значеше това?
Преди да продължи, анализът бе прекъснат и внезапно се появи някакъв краен извод, който още повече притесни момчето. „Нищо особено. Нямам идея защо я преследваш?!“
О, какво по Пароро! Нелепо. Наистина нелепо. И пак „Защо?“
- Ти.. - измърмори младежът, но дори това докосна нежно пространството, като красив шепот. В интересна истината, освен всичко, Ю имаше много приятел глас. Осъзнавайки, че в момента е твърде объркан обаче, той тихо прочисти гърло и реши да зададе малко стряскащия си въпрос. Какво да се прави, като бе твърде директен човек? Това може би отрицателна последица от рядкото му общуване с други себеподобни форми на живот.
- Коя си ти? - въпросът се изтръгна по един крайно нечуван начин. Сякаш не бе нито въпрос, нито отговор, нито съобщително изречение..Защо за бога гореше толкова странно? Нищо чудно, че никой не се осмеляваше да го доближи, освен ако не е предубеден, че си заслужава.
Върнете се в началото Go down
Ким Со Йонг
Гумихо
Гумихо
avatar

Местожителство : Южна Корея
Aquarius Pig

ПисанеЗаглавие: Re: Парк „Таи-ши“   Сря Дек 28, 2011 9:55 pm

Защо? ЗАЩО? ЗАЩО?
Този четирибуквен въпрос се въртеше в главата на Со Йонг непрестанно, разбивайки се във всички части на съзнанието й.
Защо този човек я придърпа рязко към дървото? Защо се държеше така? И то точно сега?
Какъв беше той?С какво го беше впечатлила толкова, че очите му обстойно пребродиха лицето й, разучавайки всяка негова извивка?
На всички тези въпросителни момичето нямаше отговор. В момента знаеше само две неща:
Първо - слава богу, водата вече беше надалеч; второ – точно в този миг срещу нея стоеше чудато, високо тъмнокосо момче, чието лице не бе показано в цялата си прелест заради липсата на достатъчно осветление.
Какво трябваше да направи Со Йонг? Трябваше ли да избяга, да го нарани като същинска гумихо, както би направила с всеки срещнат, който постъпи по този начин?
Би могла просто да го докара до безсъзнание с едно мигване на окото, но какво печелеше тя? Нима животът й щеше да стане по – лесен? Май този път щеше да се наложи разговорите да влязат в действие, колкото и да ужасяваха момичето, което предпочиташе да мълчи и да слуша, отколкото да говори. Не беше в неин стил да говори още повече с непознати – хора, които можеше лесно да убие, толкова лесно раними и крехки. С лекота можеше да си играе с тях – човешкият род беше играчката, а тя – детето, което имаше властта с едно движение да им прекърши врата например.
В случая обаче не можеше да стори това – единствената възможност бе да стои на милиметри от непознатия, да се опитва да разучи израженията, които играят по лицето му и да слуша. Само това.
В мига, в който момчето проговори, коленете на Со Йонг омекнаха. Успокояваща, лежерна и мека мелодия се разнесе във въздуха – мелодия, която те кара да си представиш зелени поляни, разцъфнали цветя, свеж въздух, ясно небе… уют и сигурност, които изпълват душата ти. Сякаш си попаднал в Рая и игриво подскачаш от облак на облак, а пухкавите им основи нежно галеха сетивата ти.
Но това бе просто гласът на момчето – неговият плътен и топъл глас.
Со Йонг прочисти гърло, след като се опомни – беше й зададен най – логичният, но и същевременно странен въпрос – логичен, защото не се познаваха поне доколкото й бе известно; странен заради тона, с който й бе зададен… сякаш непознатият я бе виждал преди и искаше да разбере нещо, сякаш се опитваше да разгадае момичето, разучавайки я и почти изпивайки я с поглед.
-Ъъ, не мисля, че се познаваме. Може би ме бъркаш с някого. Не съм те виждала преди, така че какво ще кажеш да ме пуснеш и всеки да си отива по пътя? Така ще е най – добре, не мислиш ли? – изстреля наведнъж Со Йонг, след като най – накрая реши да отговори на отдавна зададения й въпрос и се вгледа в очите на момчето, опитвайки се да разчете някаква реакция.
Не знаеше дали това е най – правилното решение, но само то й дойде на ум – трябваше да си тръгне, за да не го нарани в последствие, трябваше да си тръгне и то мирно… без да показва лисичата си страна, която почти непрекъснато дращеше, желаейки да експлодира из вените на Со Йонг и да я завладее.
Върнете се в началото Go down
Пак Юн Ги
Преследвач
Преследвач
avatar

Местожителство : Сеул, Южна Корея
Aquarius Dragon

ПисанеЗаглавие: Re: Парк „Таи-ши“   Чет Дек 29, 2011 2:07 pm

И ето, е след известно време, Юн получи своят така дългоочакван отговор, заради който до преди няколко дена бе обиколил цял Сеул и околностите му. Нещо обаче той не се бе оказал задоволителен за младежът и думите на девойката сякаш просто пропаднаха в невидима бездънна яма, преди да са успели да се доберат до неговите де уши.
Очевидно младият господин нямаше намерение скоро да остави новата си „придобивка“, заради която кажи речи наченките на лудост у него се бяха засилили..Дори нещо повече - докато тъмните му, като натурален шоколад ириси, конфигурираха отсрещния образ, Юн Ги все по-задълбочено обмисляше идеята да запази да себе си тази жива придобивка, сякаш внезапно бе намерил в нея нещо забавно и интересно. Да, това бе нещо ново и от части звучеше плашещо, но от друга страна какво ли не можеше да се очаква от странните мозъчни клетки на тъмнокосия?
Сега открито можехме да се усъмним, че щеше да остави девойчето ,след като получи своя задоволителен отговор. Защото сякаш след него щеше да се появи нов въпрос, след него още един..и още един. А това от своя страна навеждаше на мисълта, че на пръв поглед нормалното и обикновено момиче пред него..реално бе истинска мистерия. Наистина всичко в момента се намираше в един съвършен контраст и затова беше доста трудно да предположим какъв би бил развоят на събитията. Едно обаче беше сигурно..Това, че отминалите думи на странницата бяха грешен отговор за него. В интерес на истината, Юн не обръщаше голямо внимание на думите на който ида е, тъй като повечето случаи те не значеха нищо за него...просто празни приказки. Да, точно така, пълна загуба на време. Дори в началото бе съвсем предубеден, че и сега отново всичко ще се окаже пълно пилеене на ценно време, но...Странното бе, е колкото повече съзерцаване своята придобивка, толкова повече му се виждаше..как да го кажем..позната? Не, дори това не бе точното определение. Но в него като от нищото се бе зародило истинското желание да я задържи и запази за себе си, което бе напълно нелепо..и дори невъзможно. Как би могъл да запази да себе си живо същество? Никой не можеше да практикува подобни магии, пък и за какво, по Пороро, му беше това момиче? Не знаеше. Ах, наистина не знаеше. Беше толкова зает с разни такива ненормални въпроси, че чак нямаше и време да се запита дали полудява..А може би отдавна бе наясно, че е така.
- Наистина? Защо говориш толкова ограничено? Опитай да следиш и другите гледни токи. Например, за някое лошо момче, това не би бил Никак задоволителен отговор. Не си ли съгласна? - макар и винаги да допускаше една и съща грешка по време на разговор, какъвто наистина рядко водеше...младежът никога не се притесняваше, дори и да изглежда, като глупав философ в чуждите очи. Нямаше значение, защото в крайна сметка всичко се компенсираше от приятният му глас, наподобяващ синхронният полет на ято красиви прелетни птички. Пък и самият той рядко обръщаше внимание на това което казваше. Дори сега, след изминалите си думи, не последва нито една от възможните логични и предвидими варианти за нормална реакция. За бога, нима имаше нещо у Юн, което можеше спокойно да се нарече „нормално“?
Не измина и минута след думите му, когато младият господин се приведе още малко напред, снижавайки леко стойката си, колкото да се изравни с девойката. Докато топлата му ръка все още държеше в коварна хватка чуждата нежна китка, отново неговия странен поглед обхождаше лицето и..но този път не беше всяка черта от него, защото и двете му тъмни бездни в синхрон се въртяха около един елемент - устните на момичето. През това време ароматният му дъх леко галеше брадичката й, но как ли го чувстваше тя?
От страни картинката вероятно не звучеше токова сложна - до дървото просто имаше момиче, и момче, което възнамеряваше да усети вкуса на чуждите устни. Вероятно точно, като в една от запомнящите се култови сцени в романтичните драми. Или поне такова впечатление биха оставили тези образи у някой случаен минувач по близката алея.
Но всъщност в момента Юнги само нагледно разучаваше въпросният компонент, несъзнателно или не толкова, навлизайки в нейното лично пространство. Да, ето кое беше странното и налудничавото. Младежът никога не бе правил така. Какво ли го прихващаше? Той дори умишлено избягваше хората, опитващи се да окупират собственото му лично пространство, а сега...сега той...Защо ли го правеше?
Колко ли бяха....общо? Богатите жени, с които баща му вечно му уреждаше срещи, под претекст, че всяка от тях е най-подходяща за титлата „неговото момиче“? Естествено, нищо друго нямаше значение, освен това, че всяка една бе изискана и сдържана дама, известна с много пари на родителите си. Отново като в драмите, баща му наистина си вярваше, че само такива лицемерни личности биха били достойни за обкръжението на неговия син. И разбира се, само и единствено Юн-Ги не беше сляп за истината. За щастие той достатъчно деликатно умееше да отблъсва всички дами по време на уредените им срещи, особено в мига, в който опитат да допуснат най-голямата грешка - да нахлуят в личното пространство на младия господин. От доста време насам той наистина искаше да ядоса баща си. При това не толкова, за да спечели заетото му внимание, колкото за да си извоюва собствено право на избор. Защото и до моментът имаше чувството, че живее чужд живот, а не своят собствен. Тъжно. Това бе наистина тъжно. До кога ли щеше да е такова обаче...
Размишлявайки върху тези мисли, изведнъж в главата на Юн започна да се заражда нещо, като фиксидея..Перфектният начин да ядоса биологичния си баща бе именно да излиза с момиче, което то не е одобрил предварително. О, да..това щеше да го нокаутира. Със сигурност нямаше да му хареса, ама никак.
Рядко се случваше и Юн да си позволя да мисли, като малко дете, готово да направи всичко ,за да привлече внимание, но пък сега каузата си заслужаваше. Наистина.
Пък и Тя, непознатата имаше хубави устни. Макар да не знаеше още какви са на вкус, тъмнокоското ги оприличаваше на две пухкави облачета.
- Щом не знаеш коя си...Искаш ли да станеш „Моето момиче“? - този път натурално шоколадовите му ириси бяха насочени към тези на момичето, като без никакъв свян продължаваха да бъдат все така шоколадово шоколадени, а мекият му глас, съпътстващ си с леко напевен тон, направи дръзките му думи да изглеждат като обяснение в любов на някой Ромео.. И въпреки че то бе далеч от мисълта, че е Ромео..често пъти не се различаваше от представите на всички момичета за „принц от приказките“...
Върнете се в началото Go down
Ким Со Йонг
Гумихо
Гумихо
avatar

Местожителство : Южна Корея
Aquarius Pig

ПисанеЗаглавие: Re: Парк „Таи-ши“   Чет Дек 29, 2011 8:54 pm

Со Йонг просто стоеше, отпуснала се върху кората на вековното дърво, а думите някак се губеха дълбоко в гърдите й.
Не знаеше какво да каже, как да постъпи. Тъмните й очи бяха запленени от изкусителните устни на момчето, чийто аромат, още по - наситен благодарение на лисичето обоняние, я обгръщаше и завземаше ума й.
Това не беше възможно, нали? Беше някакъв сън. Някакъв странен, шантав, плашещо истински сън, който кара кожата ти да настръхне, а очите ти да придобият големината на топки за голф, но просто сън. Сън. Това трябваше да е.
Но тогава защо Со Йонг се чувстваше така? Защо усещаше сърцето си, досега приспано и дълбоко заровено под пръстта на страха и несигурността, да се пробужда и завръща с всичка сила, биейки като полудяло, лека по лека успокоявайки раните от предишните злощастни събития? Защо кръвта й бушуваше, нагорещявайки цялото й тяло, връщайки руменината по иначе бледото й лице? Какъв бе този лъч, внезапно достигнал до потъналата й във вечен мрак опустяла душа, която вече виждаше искрицата надежда, че може да бъде спасена?
Не биваше да се чувства така! Това, което изпитваше, чувствата, които напираха в нея, напълно объркани, хаотични, дори опасни... нищо от това не беше правилно! Не можеше сърцето й да се отвори просто ей така, не можеше да остави разума си и да следва емоциите, колкото и да се опитваха да я съблазнят с примамливите си ръце.
През ума на Со Йонг като на лента изникнаха предишните й срещи с любовта - страстни, пламенни, епични, но всички завършваха трагично.Беше като омагьосан кръг, цикъл, който с всяко завъртане убиваше част от момичето. Всеки път тя трябваше да пада в пепелта на скръбта и отчаянието и да се изправя като феникс. Но за разлика от птицата, Со Йонг нямаше крила, които да й помогнат да полети в нормалния ритъм на живота; имаше си само 9 опашки, които й напомняха, че не е човек и че никога няма да бъде обикновена като останалите, а щеше да е просто една опасна гумихо.
Не искаше да става така и с момчето, което изглеждаше някак омагьосано от устните на Со Йонг. Искаше то да живее нормален, доколкото е възможно за странен човек като него, живот. Не можеше да преживее още една гибел на човек, вече бе изгубила достатъчно, нямаше да може да се изправи отново и да продължи.
Но тези сладки и приказни устни, които все още бяха обект на искрено зяпане, шепнеха, че не искат да са самотни, приканваха Со Йонг да се приближи и да ги вкуси… само веднъж… само веднъж. Колко ли щеше да е вълшебно –сладкият и закачлив дъх, гъделичкащ врата на момичето, лекият допир на устните, който те опиянява… само веднъж.
Разумът на Со Йонг изкрещя неодобрително, закънтявайки в ушите й, раздирайки мозъка й, оставяйки я почти без дъх. Не беше правилно!
С пресекващ дъх момичето примигна, опитвайки се да се оттърси от това дяволско желание. Смутено побърза да сведе поглед към краката си, защото се страхуваше твърде много да срещне отново шоколадовите очи на момчето, които я пронизваха, прониквайки дълбоко в душата й, отваряйки дълго време заключените врати на надеждата и щастието.
- Не знам що за човек си, нито пък откъде се взе, но моля те, моля те… върви си. – прошепна с тон, в който главна роля имаха изтощението, страха и мъчението. Сякаш тези думи изстискваха цялата й налична енергия, превръщайки я в ходещ труп.
След миг Со Йонг се свлече на тревата, опирайки уморения си гръб на дървото и обгръщайки коленете си с ръце. Две бистри сълзи се отрониха от очите й, спускайки се стремглаво по лицето й и попивайки в устните й. Беше уморена, разумът и чувствата й водеха ожесточена война вътре в нея, като отнемаха живеца й. Беше трудно – сърцето или разумът? Кой бе правилният отговор? Въобще имаше ли такъв, или каквото и да избере, щеше да съжалява след това?
Като че ли в знак на съчувствие, небето се присъедини към Со Йонг и изведнъж от нищото едри капки дъжд започнаха да атакуват земята.С всяка изминала секунда валежът ставаше все по – силен, бързо пропиваше дрехите на момичето, което знаеше точната причина за изсипващия се порой – повечето хора биха си казали, че времето е непредвидимо и дъжд винаги трябва да се очаква, но тя знаеше, че този път сълзите й го бяха извикали.
Върнете се в началото Go down
Пак Юн Ги
Преследвач
Преследвач
avatar

Местожителство : Сеул, Южна Корея
Aquarius Dragon

ПисанеЗаглавие: Re: Парк „Таи-ши“   Пет Дек 30, 2011 12:19 am

Айшш, от къде се взе този дъжд?
Това беше първото въпросително изречение и въобще първата мисъл, която изникна в главата на Юнги от както бе задал нетипично дръзкия си въпрос. Всичко което следваше нататък, просто държеше главата му празна защото другият вариант би бил тя да се пренатовари от безброй въпроси и възклицания и евентуално да експлодира, разпръсквайки се като прегоряло желе по тревата. Но разбира се, младият господин не искаше това да се случи, още от както изникна като плашеща картина в мислите му, затова и се стремеше да не размишлява върху реакциите на своята придобивка, не можеше да допусне да стане още по-объркан, отколкото е...Та той беше Пак Юн Ги, за бога! Не беше кой да е! И въпреки, че мразеше да чува това досадно напомняне от устата на баща си, все пак този момент бе напълно подходящ за него. В интерес на истината, повечето чувства бяха съвсем непознати за младежът, или по-скоро забравени по не особено безболезнени и приятни причини, затова дори и да се чудеше какво й става на девойката, за съжаление тя нямаше да получи скорошното му съчувствие. А и по принцип той...той мразеше плачещи жени. Едно от нещата, които не можеше да гледа, заради които очите му горяща в пещ..бе именно плачеща жена. За капак появилият се от нищото дъжд никак не опростяваше нещата и споменът връхлетя младежът. Спомен, който бе забравил, в този момент ужили съзнанието му, като отровна пчела.

...
- Мамо! Мамо! - едно тъмнокосо десетгодишно момче вървеше по дългият коридор на втория етаж, викайки своята майка с несигурен и стихващ глас. Все така напевно, ала напоено със страх и много, много болка. Той знаеше...отлично знаеше, че нищо не е наред. Че това не е поредната семейна екскурзия и че нямаше да я прекарат всички заедно, като едно щастливо семейство. Не, това бе момент за раздяла. Момент, в който всичко изградено до тук.. рухваше, защото единият от строителите си отиваше. Сигурно и безвъзвратно.
Детето спря до вратата, от която се чуваше майчиният глас, потягайки треперещата си ръка към металната дръжка. Открехна я леко и двете му влажни тъмни бедни, зашариха из помещението, където майка му и баща му водеха не особено кротък и приятен разговор.
- Какво още искаш да ти кажа..? Никога не съм те обичала..Ти знаеш..Знаеш, че Юн Ги беше просто грешка. Аз никога...Никога няма да забравя първата си любов. Никой не би могъл да я замени. - думите й бяха, като заледени остриета . Истински студени и нараняващи. Но тя не беше такава, не беше. Разбира се кой да знае, че казва всичко това, защото отдалечаването й би било единственият правилен вариант според нея? Тя просто бе изпаднала в момент на слабост майка, отчаяна и ужасена от болестта, която я убиваше ден след ден..не й оставаше много време. Но защо не искаше да го прекара с хората, които всъщност обича? Защото не искаше да постъпва така егоистично и да ги остави с печалния печат в сърцата, заради който всички хубави и щастливи моменти биха били просто един ужасно болезнен спомен. Съвкупност от многобройни рани, които никоя медицина не можеше да излекува. В крайна сметка майката съзнаване, че така не ще ги нарани по-малко, но.. вече бе изрекла съдбоносните думи, бе направила своя избор - макар и грешен.
- Значи си сериозна..Наистина ли никой не би могъл да замени тази твоя първа любов? Наистина ли всичките ни клетви са били една лъжа? Наистина ли..Наистина ли не те е грижа какво ще стане с нашия син? Нашият Юнги!? - от сериозното, но попито с болка лице на бащата се отрониха няколко безшумни сълзици, които преминаха през изопнатите очертани на сгърчения му портрет. Той страдаше. Наистина страдаше, защото обичаше семейството си, то бе всичко за него и..никак не искаше да се разпадне. По онова време, този мъж реално вярваше в чудесата..Вярваше, че светът може да бъде и едно по-добро място...Но дори и той да е безнадежден, любовта не бива да е безнадеждна...никога. Тя трябва да носи онази искрица светилна, от която всеки човек има нужда. Затова бе предназначена. Но..след този ден всичко се промени и за него.
- Да...Точно така. Сериозна съм. Искам да си тръгна..Ще се върна в родния си град, в Япония. - изрече равнодушно тя, чудно как съумяваше все още да задържа вратата, зад която напираха искрените думи..и горещите сълзи.
- Тръгвай..!- съпругът бе изгубил търпението си..Болката, разочарованието, гневът...всички отрицателни чувства и емоции изригната в него, като вулкан с отровна лава....Всичко бе приключило за него. Той щеше да изтрие думата „щастие“ от бъдещето си и дълбоко в себе си го осъзнаваше с всяка секунда. Изправяйки се от малкото кресло, чернокосият мъж прокара ръце по масата и рязко избута всичко на земята. Една солидна по размери, кристална ваза с пет рози, се разби на парченца, срещайки твърдия паркет. Прозрачните стъкълца просто останаха безмълвни на земята, а капките вода бавно се сбраха в едно, образувайки една локвичка в средата. - Махай се!
Заповедническият вик, произведен от дълбокият и плътен мъжки глас, отекна бавно в тъжното помещение, оповестявайки е това наистина е краят. Примирието скоро щеше да изтрие всички предшествали го емоции, ала онези чувства щяха да продължат на прогарят две сърца, умиращи по различен начин...от този миг насетне. Но нима реалната смърт и преносният й смисъл се различаваха особено? Този въпрос беше нечие бъдещо домашно...
А десетгодишното момченце, чието лице вече беше попило достатъчно много горчиви сълзи, бе хукнало навън, използвайки толкова сила, колкото можеше да извлече от тялото си в този момент.
Слизайки о стълбите, то падна, срещайки твърдата дървена повърхност, ала сякаш това не го интересуваше. Изтривайки сълзите, които продължаваха да се стичат, момчето побягна навън. Точно пред тази къща, в която идваха само на екскурзия, се намираше езеро, което се вливаше свободно в един голям приток на река, и до което се стигаше чрез един мост. Момчето вече крачеше по старата дървена повърхност на малкото мостче, което намираше края си някъде о средата на красивото езеро. Но..Точно в този ден то не изглеждане красиво. Навън валеше, имаше истински порой, а водата не изглеждаше никак спокойна и гостоприемна, както преди...
Малкият Юн-Ги се спря в края на малкия дървен мост, а след секунди се извърна назад... Тончо на няколко метра, пред прага на къщата, стоеше майка му и плачеше. Плачеше силно и толкова скръбно, че всяко раждане на една нейна сълза представляваше болезнен натиск върху сърцето на нейният син, което макар и малко, вече осъзнаваше всичко и изпитваше по-ярка и силна болка от тази на родителите си. Но в момента не можеше да стори друго, освен да стои на мястото си.. Ала съвсем скоро леденият вятър го прониза и накара слабото му телце да се заклатушка върху края на ненадеждният стар мост..Последната греда, върху която Юн стоеше, поддаде и се срина под краката му. Ето го истинското чувство, което не се оказа толкова пъти по-различно от преносния смисъл на „всичко да се срине под краката ти“... Той мигом се бе озовал сред ледената вода, но въпреки всичко, като всяко друго дете, и той опитваше да се бори...да оцелее.
Потъвайки..Издигайки се някак отново на повърхността..Дори през пороя, дои в този момент, той се още можеше да види плачещата си майка..Тя все още беше там, на прага..Ала момчето нямаше силата да извика което и да е име. Можеше единствено да гледа. Водата напористо опитваше да проникне през тънката бледа линия, която в момента представляваха устните му...но единственото, което успя да постигне, бе да извърти Ю в друга посока и тогава изнемощелият му поглед срещна две яркосини очи.. На кой ли бяха? толкова, толкова наситено сини.. Последното, което видя, преди да се предаде под напъна на вълнуващата се вода...Дори под повърхността, той сякаш ги видя отново...Тези странни сини очи. Колкото плашещи, толкова..уплашени.
...

Едрите капки дъжд се сякаш се сливаха с крокодилските сълзици на девойката, сгушена до голямото дърво. Същите тези капки дъжд, най-сетне успяха да изкарат момчето от капана на спомените и въпреки това той отново постоя на мястото си, опитвайки да се съвземе, да прогони влагата попила в очите му, правейки ги две тъжни тъмни мъглявини..Трябваше да усмири бушуващия ураганен вятър в душата си. Чувстваше, че ще утихне, трябваше ада утихне..За да може и самият той да стори нещо с плачещата девойка. Всъщност, тя бе първата жена, която бе така красива, докато плаче...но той никога, никога повече не искаше да вижда сълзите й. Дори те да не бяха предизвикали този болезнен спомен от миналото не искаше да ги вижда, или да си спомня за тях. Защото започваше да изпитва чувства, които не искаше да изпитва. Сякаш бе отново едно безсилно десетгодишно момче, а той не искаше да е отново на тази възраст. Не, не искаше.
Младият господин безмълвно свали връхната си дреха, представляваща топло черно палто, като наметна с него хлипащото момиче.
- Знаеш ли...Не харесвам водата. - краткото му искрено признание наруши синхроничният фон на силният дъжд, удрящ се във всяка съществуваща материя. Но една откровена истина - той щеше да вземе това момиче със себе си. Защото нищо не се бе случило. Нищо.
- Да вървим! - това не прозвуча толкова като предложение, колкото, като факт с лек привкус на молба. Разбира се, изборът отдавна бе направен и се получи така, че бе дело на младият господин Пак. Повелителят на тази мисъл бързо хвана ръката на непознатата и я накара да се изправи отново, след което я задърпа към къщата си..Нека пропуснем фразата „принудително“, защото не беше ясно доколко девойката имаше против точно този непознат да си присвоява правото й на избор.
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Парк „Таи-ши“   

Върнете се в началото Go down
 
Парк „Таи-ши“
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1
 Similar topics
-
» Linkin Park
» Хавай
» Серенгети
» НОВА драма с Парк Шин Ху и Джун Йонг Хуа
» "Търновец продава уникални римски монети в парк"

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Eastern adventure RPG :: Роулплей терен :: Сеул (Южна Корея)-
Идете на: