JuSt LeT U DrEaM
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
АРХИВ
РОУЛПЛЕЙ ЛИСТ
Гласувайте за форума:
Гласувай за мен в BGTop100.com Гласувай за тази страница в Българския ТОП RealTop.net
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 3 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 3 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 120, на Пон Ное 05, 2012 8:15 pm
Септември 2017
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
    123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930 
CalendarCalendar

Share | 
 

 Езерото

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Ин Стефани
The Mistress
The Mistress
avatar

Местожителство : Чикаго
Scorpio Dog

ПисанеЗаглавие: Езерото   Чет Ное 03, 2011 6:34 pm



Върнете се в началото Go down
http://elemental-witches.forums.lu
Шинджи Такизава



Местожителство : Сеул.

ПисанеЗаглавие: Re: Езерото   Нед Сеп 16, 2012 10:49 am

Езерото бе наистина прекрасно по това време на годината. Но най-прекрасната мисъл, която изплуваше в съзнанието му беше, че тя искаше да сподели тази гледка с него. Точно с него. И в този радостен миг, Такизава дори не можеше да се запита дали заслужава това. Дали заслужава да бъде обичан, дали заслужава да е в сърцето й? Заслужаваше ли го? Беше ли достоен да го притежава, след като я нарани така? Да, това вече бе в миналото и за двамата, но..тази мисъл все още не можеше съвсем да го напусне, дали защото продължаваше да е агент в NTS и знаеше, че това я караше да я тревожи или.. Не нещо повече Виждаше как крехката й същност едва може да понесе всичко това. всичкото напрежение, заради неговата работа. Знаеше го. Всеки път щом чуеше полицейски сирени, или някакъв подобен шум, Чои се стряскаше и изпадаше в пристъп на паника, която едва успяваше да прикрие от него. С дните ставаше все по-трудно. И той също я бе предупредил. "Знаеш..че ще става все по-трудно за теб. Това да си до мен" й бе казал. Но тогава тя бе прекалено щастлива, за да обърне сериозно внимание на думите му, а Шинзо никога не се повтаряше. Не можеше. Защото всъщност бе егоист, мислещ само за собствените си желания. Всъщност усещаше страх. Страх, че ако повтори тези уми още веднъж, тя ще го послуша и ще го напусне, ще е отдели от него. Да, не искаше да се отделя, не искаше да го оставя, не искаше..да я изгуби. Това бе той. Дори първият път, когато изрече думите, си мислеше изобщо а него прави. Оправданието му бе, че тя така или иначе нямаше да го послуша. Каквото и да й стори, каквото и да й каже от тук на сетне.. нямаше да го послуша, нямаше..Но това бе чисто оправдание. Щом знаеше, тогава защо? Защо го бе страх, че може да я изгуби? Щом вярваше толкова силно в нея? Не бе сигурен. Знаеше, че вярва, но...
- О, закъснявам! - както на всяка среща с нея, днес отново бе на път да закъснее. Знаеше, че тя не обича да чака. Може би бе просто типична женска черта, а може би се боеше от чакането..Боеше се, че той няма да дойде. Затова и Шинджи не искаше да я кара да чака. Но все се случваше така да закъснее. В крайна сметка и този път щеше сам да предложи наказанието си. Дали беше лошо, че така силно се бе пристрастил към наказанието си? Уствите на Чои. Нейните устни върху лицето му. Да, това бе единственото нещо, към което се бе пристрастил. Това момиче. Малките й, изпълнени с топлина и любов целувки, караха милиони чувства да забушуват в него като невъобразим ураган, тя го караше да се усеща жив, кипящ от енергия и толкова емоционален, колкото никога не бе бил. И наистина..не го биваше в изразяването на чувства, но благодарение на нея вече успяваше. Успяваше не само с това, но и с всичко, с което се захващаше. Бе като магия. Не, бе не по-могъщо от магията. Нещо, способно да преобърне целия свят, да те накара да го гледаш с други, съвсем различни очи. Очи, изпълнени с радост и любов. Дори сега, при самата мисъл че отново щеше да зърне лицето й, несъзнателно се усмихваше. Продължаваше да се усмихва. Така блажено, като човек умиращ от жажда в пустинята, който след толкова години самотно родете, най-накрая бе открил своето малко изворче с жизненоважната животоспасяваща течност. И сега, когато го бе открил, не спираше да се пита как бе живял до сега...без него?
"Днес ще те чакам на езерото. Не закъснявай."
Странно развълнуван, като тинейджър, влюбил се за първи път, тъмнокосият мъж препрочиташе краткото съобщение, изпратено му от Чои-Хи. Да, това не беше първата им среща, но...тогава защо ли бе така развълнуван и нервен? Може би защото този път нямаше да е просто една среща. Защото смяташе да покаже колко сериозни бяха намеренията му към нея. И защото..смяташе, че е готов да се откаже от всичко стига да остане с нея. Сега невъзможно много искаше само това. Не можеше да мисли за нищо друго, нищо. Искаше да направи щастлива тази жена. Искаше да не я разплаква никога повече. Бе обмислял това всичко това доста, преди да стигне до решението да го направи. Припомняше си всички разочарования, които тя бе изпитала. Припомняше си всички мигове, в които сама се бе подлагала на опасности, заради него. Припомняше си тъгата й, когато осъзнаваше, че той все още търси онова нещо, което тя отричаше да притежава. Ясно помнеше горчивината в очите й, когато си мислеше, че тази ценна вещ е по-ценна от самата нея. Но за него не бе така. Затова искаше да й го докаже, защото думите нямаше да помогнат. Искаше да й покае колко много значи за него всъщност, колко съжалява, че досега не е признал тези си чувства и ...И също, колко много, повече от всичко, искаше да я направи щастлива. Трябваше само да му даде този шанс. И той щеше да го използва. Нямаше да го пропилява, за нищо на света. Сега, след като най-сетне осъзна кое бе най-важното в живота му, кое го осмисля и му дава светлина. Това бе тя. Чои бе необятното слънце, горящо в душата му. Понякога твърде горещо, болезнено горещо, но..все пак безкрайно красиво. Не искаше да позволи а това свое слънце да изчезне от живота му, никога. Искаше, докато е жив, то да продължи да грее там, на мястото на онази голяма празнина, стопляйки иначе самотната му душа. Той никога...нямаше да позволи на това слънце да си отиде.
- Кхъм..Аз..трябва да ти кажа нещо..Не,не... Аз имам нещо за теб, Чои...Неее, не. Искам да..Ти..Би ли останала с мен? Ако се откажа от всичко и стана достоен за теб. Ако мога да ти обещая, че ще те направя наистина щастлива. Ако мога да ти дам живот с мен, в който няма да има място за страхове. Живот с мен, в който ще си защитена и...щастлива. Ако ти кажа, че съм готов да ти дам такъв живот, ще бъдеш ли моя? Ще..се ожениш ли за мен? - завършвайки пробната си реч,която доста пъти бе започвана от начало и от начало...Шинджи най-сетне остана доволен от звученето на импровизацията си и затвори очи, скривайки букета и пръстена зад гърба си. За миг се унесе в тихото птиче чуруликане и вдиша дълбоко от свежия есенен въздух. Чувстваше се..сега се чувстваше толкова силен, така цял. Чувстваше се истински мъж, готов да даде всичко на жената, която обича.
Но защо ли още я нямаше? Нима бе решила този път напук да закъснее?
Върнете се в началото Go down
Хун Че Гуан
Човек с дарба
Човек с дарба
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Езерото   Нед Сеп 16, 2012 11:23 am

"Обект: Езерото / Цел: Такизава Шинджи / Ред: Хун Че Гуан, Ал Ми Ръ, Жан Ре-Джун, Ван Ричи
Мисия: Севернокорейските агенти на NTS ще предадат свой съюзник. Ще го убият при езерото.
Първи изстрел - няма значение колко ще е изненадан, нека падне на колене.
Втори изстрел - трябва да усети болката, да разбере колко малко време му остава.
Трети изстрел - ако има предсмъртни думи, то трябва да ги изрече сега.
Четвърти изстрел - и нека душата му бъде свободна."

Сигналът за ново съобщение бе заглушен от досадната вибрация, която Хун все забравяше да изключи, или пък умишлено не го правеше, защото животът е твърде скучен без нещо, което те дразни от време на време. Да, и без това животът бе наистина скучен, дори с неговите си ежедневни изживявания, така че защо пък някаква досадна вибрация да е проблем?
Нова мисия. Сега това бе важното. Не, това бе..всичко, което трябваше да направи. Всичко, за което трябваше да мисли. И целта, заради която трябваше да просъществува, докато не получеше съобщение, гласящо "Мисията е успешно изпълнена." Сега, както в много други случаи, операцията дето предстоеше, не зависеше единствено и само от неговото участие, но то, както и това на останалите, беше ключово и можеше да се окаже решаващо.Всичко зависеше единствено от индивидуалният талант и представяне на всеки един участник в постановката. Добре казано бе, спокойно можеше да си се нарече истинска постановка, пропита с една свръх доза реалност и липса на хумористични шеги или идеализирани мечти. Но това, колкото и тъжно да звучеше, бе самата реалност, а постановката която следваше - начинът тази реалност да бъде показана. За някои бе атнихуманистична проява на жестокост, ала за други - бе нужда, режим, чрез който този свят може да бъде променен. Някои мечти бяха безобидни, ала други съдържаха в себе си мания за величие и безгранична жестокост. Видът на мечтите зависеше от техният притежател - дали щеше да бъде добър човек с голямо сърце, или..безсърдечен звяр, на когото не му пука за другите, нито за пролятата кръв. Двете крайности винаги съществуваха, но това можеше да бъде единствено очарователен и неизменим факт, защото..бе нещо вечно. Нещо, което никога нямаше да се измени. Тези две крайности щяха да продължат да съществуват във времето, независимо в коя епоха, кой век, или коя година се намираше света. Да, ето защо бе така вечно и така очарователно.
Нещо сразяващо...
Една кратка мисъл премина през ума на Че-Гуан, докато сглобяваше севернокорейския снайпер и се прицелваше в мишената. Някъде там, зад останалите дървета или храсти, намиращи се в близост до малкия храм, вероятно се спотайваха и останалите зверове, нетърпеливи да завършат мисията си и да се върнат вкъщи благополучно. Да, те също бяха хора. Но, само заради това, което правеха, всички отричаха човешкото у тях, всички ги наричаха зверове и чудовища, всички ги гледаха от високо, всички се страхуваха от тях и ги мразеха. Никой не се интересуваше от техните мотиви, не го беше грижа за техните чувства, никой не искаше да ги доближи, какво остава да опита да ги разбере. Но и те бяха хора. Също, като героите, и техните живота бяха под постоянен риск по време на мисия. Но за разлика от героите, тях никой не ги чакаше да се завърнат. Абсолютно никой не ги чакаше в празния дом, от където са дошли. Защото те бяха отречени от света. Защото..бяха лошите във филма. И все пак, без такива като тях светът щеше да е толкова еднотипен и така невъобразимо скучен че хората щяха дори да ги умоляват да се върнат. Но те нямаше кака да знаят това, защото можеха единствено да се оплакват. Да оплакват съдбата си, близките си, любител си хора и дои самите себе си. През това голямо було на скръбта те дори не можеха да благодарят за това, че все пак са или нещо, не биха могли и тогава да му дадат реална стойност.
Да, могат само да реват истерично, сякаш светът свършва, а след време да се усмихват и да си живеят сякаш нищо никога не е свършвало.
След последните му мисли се чу и първият водещ изстрел. Всичко бе започнало с него. така, както щеше да свърши с този на колегата Ричи.
Първият куршум се заби право в десния глезен на Такизава, който точно според изискванията се стовари на колене, неуспял да задържи равновесието си, заради болката и изненадата. Първите капки кръв вече обагряха дъските на дървеният мост, но битката за живот едва сега започваше..Бе изключено да се предаде още след първият изстрел, но..беше и невъзможно да избяга с този прострелян глезен.
С един куршум две панди.
Защо всички ползваха точно зайците? За всяко нещо..все зайци. Че-Гуан не им бе особено голям привърженик, затова смени животното с първото, което му дойде на ума. Наскоро май бе видял една панда в зоопарка. Беше голяма. И изглеждаше доста пухкаха. О, дааа, каква красив панда беше. Много охранена и щастлива панда. А може би беше нещастна..Но кой можеш да разбере? Никой не говореше езика на пандите.
Върнете се в началото Go down
Ал Ми Ръ
Човек с дарба
Човек с дарба
avatar

Местожителство : Сеул, Корея

ПисанеЗаглавие: Re: Езерото   Нед Сеп 16, 2012 12:40 pm

"Обект: Езерото / Цел: Такизава Шинджи / Ред: Хун Че Гуан, Ал Ми Ръ, Жан Ре-Джун, Ван Ричи
Мисия: Севернокорейските агенти на NTS ще предадат свой съюзник. Ще го убият при езерото.
Първи изстрел - няма значение колко ще е изненадан, нека падне на колене.
Втори изстрел - трябва да усети болката, да разбере колко малко време му остава.
Трети изстрел - ако има предсмъртни думи, то трябва да ги изрече сега.
Четвърти изстрел - и нека душата му бъде свободна."

Премреженият муден поглед се спря на най-важните ключови думи, които дрогираните мозъчни клетки успяха да отсеят и боядисат в различен, ярко червен цвят. След кратко превъртане на тези няколко думи, зачервените очи се преместиха върху снимката под текста, която бе съответна на жертвата. Черните му бяха като тези на японец. Ясно изразени, леко нежни, но не прекалено, както често се случваше при корейците. Но очите му...Очите му бяха някак наивни, толкова наивно изглеждащи, че някой би ги оприличил още на чисти, невинни, ангелски и свръх добронамерени. Но те бяха просто наивни. Нито нещо повече, нито по-различно.
След вземането на нужното оборудване и пристигането на уреченото място, Ми-Ръ завзе скришната територия зад едно дърво с не особено високо стъбло и голяма, гъста корона. Все още бе началото на есента и листата не бяха започнали да падат достатъчно, че да оголят дори от части дървената, затова можеше да се каже, че бе перфектното време за подобни изпълнения.
Севернокорейците..Тогава аз ще съм Ким Сън Хуа.
Сън-Хуа-донгджи, с теб имаме нещо общо, знаеш ли...

Тихото измърморване на Ал бе последвано от спокойното и все така мудно пребъркване на двата му джоба. След секунда в едната си ръка младежът държеше две прозрачни пликчета, в които имаше два шоколадови бонбона. Всъщност те съдържаха нов вид дрога, все още непозната за Юга, но наскоро нелегално разпространена у Севера, от един чуждестранен гражданин, работил някога за разузнавателните служби и сътрудничил си с КНДР.
И двамата си падаме по сладкото..Дали да не се оженим? - продължи да мърмори тихо на глас кореецът, долавяйки забавния репертоар на потенциалната жертва. Зачака да дойде неговият ред, докато през това време лапна едно от черните бонбончета. Щеше да се почувства още по-добре. Да, винаги имаше по-добро състояние от текущото ти, дори то да е най-доброто. Достигането на перфектната наслада бе рядко постижимо явление, но с помощта на някои помощни средства можеше и да се бъде изпитано. Какво лошо имаше някой да се стреми към тази наслада? Към това приятно чувство, към това сладко гъделичкане на сетивата. Бе наистина сладко. Много сладко.
Дали ще свърши скоро... - измърмори тъмнокоското и съвсем умишлено изхвърли празното пакетче от дрогата на земята до себе си, заедно с другото неотворено такова. Не че го интересуваше, но наистина не разбираше хората които искаха да се женят. Винаги основният им мотив бе любовта, на..от неговата гледна точка Бракът не бе нищо повече от даване на фалшиви обещания, задоволяване на животински потребности под претекст любов, просене на внимание от другия и вечни словесни или физически двубои между двамата участници. И какво ли му беше хубавото на брака? Вечно обвързване..Как можеше да се примириш с факта, че губиш свободата си. е бе чудно че ергенските партита на повечето женени мъже продължаваха да се състоят и след самият брак. Бе съвсем естествено. "Вечно"? Нямаше такава дума. Бе доста забавно, но бракът можеше да се асоциира най-малко с тази измислена дума. Защото той бе едно от най-нетрайните и несполучливи неща, измислени от великите умове на хората до сега. Но хайде, щом имаха такъв мерак, никой не им пречеше да се жертват в името на брака. Хм, някой щеше съвсем наистина да се жертва, колко сърцераздирателно.
И като тръгнахме към тази насока, нека направо си дойдем на думата. След броени секунди се чу и първият заветен изстрел, сложил началото на операцията. Ал Ми-Ръ задейства бавните си, но ловки и добре обучени крайници, настанявайки се на позиция, която бе в пълна готовност за стрелба. Придвижвайки плавно мишената към целта Такизава, той откри огън по едното му рамо. Куршумът бързо прекоси разстоянието и проби нова дупка в жертвата. Раненото рамо от части разтърси Шинджи, и той бе изтървал букета, както и пръстена, който така упорито стискаше в ръце. Цветята паднаха на земята, а малката бяла кутийка се търколи по дървените дъски та моста. Раненият по негови си известни причини тръгна към последното, демонстрирайки жалка картинка на мъж с обилна кръвозагуба и все по-голямо безсилие. Краят му бе близо. Всички поръчки с толкова добри участници даваха една гаранция за качество и успех, така че..не му оставаше много. Но и втората част от указанието бе изпълнена. Болката вече изгаряше целта, той ясно съзнаваше, въпреки шока си, всеизвестният факт, че трябваше да си измисли прощална реч и да забрави за предложението за брак. Отчаянието му си личеше в жалкия начин, по който се придвижваше към годежния пръстен. В постановката имаше голям драматичен момент и пауза, в която се чете единствено напрежение и въпрос "Ще успее ли да си го вземе, или..няма да успее?"
Върнете се в началото Go down
Жан Ре-Джун
Човек с дарба
Човек с дарба
avatar

Местожителство : Сеул, Южна Корея

ПисанеЗаглавие: Re: Езерото   Нед Сеп 16, 2012 1:21 pm

"Обект: Езерото / Цел: Такизава Шинджи / Ред: Хун Че Гуан, Ал Ми Ръ, Жан Ре-Джун, Ван Ричи
Мисия: Севернокорейските агенти на NTS ще предадат свой съюзник. Ще го убият при езерото.
Първи изстрел - няма значение колко ще е изненадан, нека падне на колене.
Втори изстрел - трябва да усети болката, да разбере колко малко време му остава.
Трети изстрел - ако има предсмъртни думи, то трябва да ги изрече сега.
Четвърти изстрел - и нека душата му бъде свободна да си отиде."

Съобщението от новата мисия породи лек, но осезаем трепет в замрялата от бездействие душа на младежът. На лицето му се възвърна онази типична негова усмивка, която почти винаги потискаше доста трудно в случаите, в които се налагаше да го стори. Но сега..сега нямаше да я изтрие скоро от лицето и. Предчувстваше го.
Номеррр три. Безбожен, раздразнителен и избухлив..понякога наричан "лудият До-Ре-Ми"..едва ли се намираше нещо противно и отвратително за повечето индивиди, което този симпатяга да не може да свърши. И при това колкото и трудно да бе, или да изискваше специфично отношение, то го вършеше седна изопачена и своя си изисканост, която намираше за очарователна и неповторима. Не че днешната мисия бе нещо особено, или изискващо минималното му усилие, но това нямаше значение. Важното е, че поне имаше някаква задача. Прощални думи ли? Пиленцето щеше да си изпее всичко, като по ноти. Дали щеше да се случи непосредствено след неговия изстрел, или във времето между неговия и последния такъв, това нямаше особено голямо значение. Важното бе да има точно попадение, другото бяха само празни формалности.
О, изкупителните жертви щяха да са севернокорейците? Колко забавно. Май за всички щеше да е забавно. До сега не се бе налагало да натопяват някого, но идеята бе интересна. Щеше да е вълнуващо, а удовлетворението настъпваше докато съзерцаваш физиономиите на невинните обвиняеми, които се чудят и маят как да изчистят срама от себе си. Но не, за това нямаше достатъчно добър и ефикасен начин. Можеха да носят този срам и наранената си гордост до края на дните си. Едва ли щяха да получат и съжалението на хората...не е тайна, че почти всички ненавиждаха севернокорейците, защото се страхуваха от тях. Все пак бе нормално - та те бяха най-военизираната страна в света - 9495000 военни хорица. Фю-фю-фю, колко страшничко, а? Жан Ре-Джун винаги се бе надявал някой ден да им обяви война, да се изправи срещу тях и ето..скоро може би щеше да има този златен шанс да си поиграе с такива закърнели момчета, като тях. И докато слагаше отпечатъците на Айа Рин върху севернокорейските куршуми, червенокосият не престана да фантазира, а в многото му изопачени фантазии присъстваше обилно количество кръв, взривовете следваха един след друг, един след друг..бе истинска война.
За този жесток индивид можехме да кажем, че бе изгубил всичкият си възможен разсъдък в разгара на една истинска война между Севера и Юга, като разбираше са участвали и Китай съюзници на севера) и САЩ (съюзници на юга). Насред бойното поле, малкият Ре-Джун като по чудо бил измъкнат от един куц войник, затова не успял да пострада сериозно, но..успял да усети целият необятен ужас на войната. Всичкият аз който тя носи на земята. Всичкият живот, който може да погуби за един ден, за една седмица...Би трябвало това подрастващо дете да се е ужасило и уплашило да смърт при подобна гледка, но..не и той. Той някак обикнал войната в мига, в който я видял. Обикнал пламъците, отломките, разкървавените отчаяни лица. Влюбил се в могъществото на войната, в нейната сила, издаваща колко безполезни и жалки са човешките същества. Просто му беше харесало. И от тогава бе решен да се учи как да породи война. Копнееше отново да зърне тази картинка, която го тласна към подобна лудост, която го накара тотално да полудее и да изкриви представите си за красивото и грозното. Не, той знаеше, че войната е нещо грозно и неприлично, но именно това му хареса. Хареса му дръзкия т начин, по който войната без свян показваше грозната действителност, истинският свят, в който живееха съществата. Тя не се срамуваше да покаже всички недостатъци, всички неприятни гледки, през другото време упорито прикривани от двуличните човешки създания. Да, това бе войната - светът, свалил своята красива маска и показал истинската същност и цел на съществуване. Защото именно това бе целта на всеки човек - да притежава. Всеки искаше да притежава още и още от чуждото, и това желание започваше от раждането му и свършваше докато не умре, или всичко чуждо не стане негова собственост. Както бе казал Наполеон "Стремежът да се властва над себеподобния е една от най-силните човешки страсти"
Да, точно това бе разковничето, отговорът на всичко, целта на човешкото съществуване. Но имаше непримирими овчици, които до последно отричаха твърдяха, че с по-различни, че носят в себе си нещо по-стойностно, сетен заговаряха за разни безполезни чувства, които те правят слаб и показват жалката ти особа. Да, така да бъде, щом искат. Те реално са различни - жалки са. Жалки, защото се заблуждават напразно през целия живот в очакване сетне да се преродят като бизнесмени, крале, президенти и прочее. Лудият До-Ре-Ми можеше да се обзаложи, че в отвъдното душите им никога не намираха покой и че нямаха право на друг живот, а си оставаха същите тези жалки и лишени от сила особи, неспособни да признаят истината поне пред себе си.
вата поредни изстрела огласиха въздуха със своята приказна симфония и острота, давайки знак, че е ред на номер три да действа. Бързо, точно, без грешка. Ниско ниво на трудност, това щеше да е краят му..
Ре-Джун бе застанал зад един храсталак, разположен от другия край на моста и сега куршумът му летеше право към обърнатия с лице мъж, който се бе съсредоточил върху начинанието си. Е, бе наистина близо до малката кутийка с пръстена и може би щеше да я вземе, ако не бе третият изстрел, който бавно успя разрани коремната област, при това очевидно доста сериозно, съдейки по гърчовете, които преживя господин Такизава. Но той..още ли не се бе предал? И все пак отказваше да изрече прощалните си думи..? Нима бе така абсурден точно в последните мигове от живота си? Хайде, стига толкова..
Джун рязко захвърли оръжието на земята и излезе от малкия храст, зад който се спотайваше до сега. Психарският му поглед се втренчи в замъглените и немощни очи на японеца, които той едва придържаше сравнително отворени. Червенокосият, чиято грива бе може би най-открояващото се нещо от пейзажа, понечи да закрачи по мостчето, ала бе внезапно спрян от последния участник в играта..Хах, Ричи?
Върнете се в началото Go down
Ван Ричи
Човек
Човек
avatar

Scorpio Rat

ПисанеЗаглавие: Re: Езерото   Нед Сеп 16, 2012 1:48 pm

"Обект: Езерото / Цел: Такизава Шинджи / Ред: Хун Че Гуан, Ал Ми Ръ, Жан Ре-Джун, Ван Ричи
Мисия: Севернокорейските агенти на NTS ще предадат свой съюзник. Ще го убият при езерото.
Първи изстрел - няма значение колко ще е изненадан, нека падне на колене.
Втори изстрел - трябва да усети болката, да разбере колко малко време му остава.
Трети изстрел - ако има предсмъртни думи, то трябва да ги изрече сега.
Четвърти изстрел - и нека душата му бъде свободна да си отиде."

Беше леко странно. Коя мисия се нуждаеше от такива подробности, при това така прилежно изредени и поетично оформени? При това да действат цели четирима, заради една нищо и никаква персона от NTS..Не виждаше никакъв смисъл. Дори севернокорейските агенти да бяха четирима, преспокойно само един от тях можеше да свърши тази работа, без да се налага намесата на другите трима. Но..все пак никой нямаше думата, щом поръчката бе официално изпратена и чакаше да бъде изпълнена. Нямаше значение дори и да звучеше крайно нелепо и да имаше хиляда часа губене на време.
Добре. Канг Чул Хьон. Той имаше мотив. Колкото и да отричаше, вътрешно ненавиждаше Юга и всички корейци там, но онова, което мразеше дори повече бе Япония. Причините бяха личните им взаимоотношения със севера или опитите за такива. А и Япония опитваше хитро да надмине КНДР в производството на атомни оръжия. Искаше ловко да избута народно-демократичната република и сега все по-трудно се намираше страна, която да реши да бъде снабдявана с атомни оръжия от Северна Корея. Да не говорим, че Хьон никак не толерираше предателството към родината, затова от самото начало гледаше с лошо око на братята Такизава. А Шинджи се забоде като трън в очите му, когато започна да се цепи от колектива, да пренебрегва работата в своя отдел и да се изявява геройски като някакъв полеви агент, какъвто не бе и нямаше никакво право да бъде. Всички знаеха. Знаеха, че ако японец от NTS гушне букета, то този генерал би бил с най-голям мотив да го стори. И все пак не бе достатъчно, за да го осъдят официално. Затова трябваше да има някакво доказателство, улика, която да води към него и все пак..да не е нещо жизнено важно, за да може севернокореецът да изпита целият гняв щом Юга започнеха да го измъчват и разпитат докато не си признае какво бе извършил.
Всеки щеше да остави по една такава улика. Нито твърде голяма и решаваща за разследването, нито твърде незначителна и незабележима. Щеше да използва рядко срещани патрони, които само някои специално военни единици в Северна Корея имаха право да ползват. И все пак щеше да е ясно, че е дело на КНДР, нямаше как иначе. Въпреки че щеше да се намери все някой, който да се усъмни и в противното и да застане на тяхна страна, но и това нямаше да трае дълго. Ван предусещаше, че замесването на Севера в тази игра тепърва бе започнало.
Черните кожени ръкавици на ръцете му издадоха тих звук, след като поеха в себе си пистолета. Един, два, три изстрела. Ето че дойде ред и за четвъртия, както някой бе пожелал. По почти дървеният мост, водещ към малкия храм, закрачи умерено и тежко високият мъж с напълно коравосърдечно изражение, не познаващо що бе милост и съчувствие. Целият му живот бе неговото отмъщение. Отмъщението, че онзи ден никой не благоволи да изпълни желанието му.
"Искаш да умреш?" бе изрекла тъмната фигура, някак отгатнала най-съкровената му мечта. Но..не я е изпълнила. Дори не бе позволила той сам а го направи. Тази и всички останали фигури, които се появиха след това, те всички потъпкаха тази негова мечта и направиха всичко възможно да я унищожат. Бяха го превърнали в това, което бе днес - просто един убиец. Той искаше да умре, за да запази себе си. Без друго нямаше никой, който щеше да го помни, но поне щеше да с отиде като един добър младеж, който може да чувства. Искаше да продължи да чувства. Дори това да бе болка, горчивина, страх, дори да бяха тези нисши човешки емоции..прост искаше да ги чувства, за да се усеща жив. Сега не усещаше нищо. Единственото, което можеше да види у себе си бе една цялостна, тъмна и непрогледна празнина, от която лъхаше само смразяващ студ и нищо друго. Дори не можеше да си съчувства или нещо такова. Всичките му реални емоции бяха изчезнали завинаги. И той отлично съзнаваше, че никой и нищо не бе в състояние да ги върне. Никой не можеше да му върне душата. Единствено можеше да се надява, че тя е на по-добро място от самия него. Затова еше да продължи да съществува, заради тази надежда и заради..отмъщението.
Внушителните му крачки, винаги пораждащи ужас у жертвите му, изведнъж бяха заглъхнали и фигурата му стоеше на едно място, доминиращо извисена над тази на Такизава. така или иначе, японците бяха по-ниски, но това бе друга тема.
Ричи бе решил да засили още напрежението, затова по една или друга причина изчакваше чуждата реакция, съобразявайки се с факта, че в момента тя бе доста бавна и трудна за изпълнение. Дори в последните си мигове, тези хора, мислещи себе си за герои на страна на справедливостта, опитваха да умрат запазвайки своята чест и достойнство. Изглежда всички си въобразяваха, че притежават подобни неща, дори следвайки стъпките на един предател. Ричи с безизразно изражение наблюдаваше как Шинджи улови червената оградка на моста, канейки се да скочи в езерото. В мигът, в който бе на път да го направи, Ван го улови за ризата и го изправи горе-долу на своето ниво.
- Нима искаш да станеш храна за рибите? Ще е твърде жалко, в предвид целият ни труд. Или..си решил, че ще по-красиво и драматично, ако докато падаш в езерото кажеш "Чои..Аз..те обичам." Време е да я пуснеш. За нейно добро, нали? Остави я да си отиде от сърцето ти, ако не искаш да пострада заради теб.
В този миг разярения и разкъсан от болка и отчаяние поглед бе непоклатимо впит в този на Ричи и той успя да види опитите за могъщество и сила, които другият му упражняваше. Може би щеше и да ги почувства..ако бе някой друг.
- Убий...ме, давай. - прошепна другият с отчетлива искрена нотка, която изтри всякаква текуща мисъл, витаеща в съзнанието на убиеца. Той просто насочи пистолета към гърдите му и натисна спусъка. Последният изстрел се чу съвсем ясно, по-силно от останалите три. Ван Ричи винаги в интерес на истината изпълняваше желанията на своите жертви. Заради това, че никой не бе благоволил да изпълни неговото желание онази нощ, той бе решил да си отмъсти през остатъка от живота си, като изпълни съкровените желания на хората. В крайна сметка все се стигаше до това изречение, но.. какво да се прави, подобна искреност успяваше да "разчуства" Ричи и не му оставаше друго, освен да я уважи. Пък и това бяха последните думи на господин Такизава, бе правилно да бъдат отчетени.
След няколко секунди Ричи отмести поглед от безжизненото тяло на японеца и хвърли пистолета в езерото. Сетне обърна гръб на мъртвеца и тръгна обратно по красивият почти дървен мост, в чийто край все още стоеше Ре-Джун.
- Ти.. - започна червенокосия му последовател, вглеждайки се в безизразните му, хладни очи.
- Мисията е приключена. Да вървим. - сухо рече той и продължи пътя си към близкото шосе.
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Езерото   

Върнете се в началото Go down
 
Езерото
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Eastern adventure RPG :: Роулплей терен :: Сеул (Южна Корея)-
Идете на: