JuSt LeT U DrEaM
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
АРХИВ
РОУЛПЛЕЙ ЛИСТ
Гласувайте за форума:
Гласувай за мен в BGTop100.com Гласувай за тази страница в Българския ТОП RealTop.net
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 3 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 3 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 120, на Пон Ное 05, 2012 8:15 pm
Септември 2017
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
    123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930 
CalendarCalendar

Share | 
 

 Болницата

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Ин Стефани
The Mistress
The Mistress
avatar

Местожителство : Чикаго
Scorpio Dog

ПисанеЗаглавие: Болницата   Чет Ное 03, 2011 6:45 pm



Върнете се в началото Go down
http://elemental-witches.forums.lu
Канг Хе Ин
Човек
Човек
avatar

Местожителство : Сеул, Южна Корея

ПисанеЗаглавие: Re: Болницата   Пет Дек 30, 2011 9:37 pm

Вече беше официално - всички смятаха Канг Хе-Ин за луда. И може би наистина беше такава.
- Ще го направя! Наистина ще го направя! - заканваше се за пореден път тя, опитвайки да изглежда възможно най-правдоподобно и убедително. Доколкото една лудост можеше да изглежда правдоподобно и убедително, разбира се.
Засега не се виждаха особени признаци за успех от страна на тъмнокосата девойката - лекарите се бяха оказали по-твърдоглави, отколкото си представяше. По дяволите, не се даваха толкова лесно, баща й явно добре ги бе изплашил. Планът изглеждаше доста добър в очите на Хе-Ин. Щеше да остави лекарите с вързани ръце и те нямаше как да й откажат. Поне така мислеше. Тя усещаше как, ако не съгласието, бе спечелила поне отчаянието им. И то растеше с всяка изминала секунда, в която ги държеше на нокти. Трябваше да се признае, че това момиче умееше да привлича вниманието върху себе си, макар и по такъв начин. Умееше също така и да го задържа с наистина непредвидимото си поведение.
- Госпожице Канг - гласът на единия от лекарите, най-главния и уравновесен от всички, отново се чу сред тълпата. - Моля ви, не правете така. На искате баща ви да разбира, нали?
- Не ме интересува - изсумтя на свой ред тя. - Кажете му каквото искате.
И наистина го мислеше. Не я интересуваше какво щеше да каже баща й. Достатъчно пъти бе бягала и учудвала лекарите и сестрите. Достатъчно пъти самият той бе ставал свидетел на всичко това. Е, може би не чак на това. И все пак - той навярно щеше да бъде зает. Щеше да има някаква среща или семинар и щеше да изпрати някоя от верните си "горили". Ха! Разбира се - на него също нямаше да му пука. Колко си приличаха! За жалост...
Едва вчера се бе върнала в болницата, но престоя й се струваше като цял век. След като шофьорът я бе докарал и така "любезните" лекари, навярно предварително смъмрени от баща й, я посрещнаха, давайки й "най-хубавата" стая, Хе-Ин се бе настанила без да отрони нито дума. Може би, подобно държание от страна на горда богаташка бе съвсем нормално за околните. Или по-скоро дразнещо, но все пак - очаквано. Само дето поведението на госпожица Канг нямаше нищо общо с високомерната й персона, нито с отношението й към околните. Колкото й егоистично да бе, поведението й бе изцяло свързано със самата нея. Всъщност, думите, които изричаше в момента, бяха първите, които бе казала от вчерашния разговор с баща си досега. Дори не бе разопаковала нещата си. Защото определено нямаше намерение да остава. Каквото и да се случваше, тя нямаше да остане на това място повече от ден. Надяваше се, наистина се надяваше...
И ето я сега, в това положение. Неистово опитваща се да накара персонала на болницата да я... ами, "остави на мира". Както винаги, в силното си желание и нетрадиционни методи да постигне нещо, тя бе успяла да всее паника и всеобщ смут сред въпросния персонал.
- Госпожице Канг, моля ви. Успокойте се и нека се разберем като нормални хора...
Нормални?! Какво, по дяволите, трябваше да означава това?
- Аз... аз вече се разбрах - заяви Хе-Ин високо, отстъпвайки крачка назад. - Казах това, което исках. Искам да ме пуснете. Оставете ме да си ида.
Групичка от лекари, сестри и други медицински работници - включително и двама мъже от охраната, повикани на етажа - се бяха скупчили около слабото тъмнокосо момиче в болнична нощница, застанало босо по средата на коридора. В очите им се четеше озадачение, както и усилени опити да измислят как биха могли да спрат лудостта, разиграваща се пред тях. Докато в нейните очи се четеше... предимно лудост, може би. Но не, не това бе, което усещаше момичето. Отчаяние, може би, дори страх...
Всичко, което искаше, бе да си иде. Искаше да се махне оттук час по-скоро. Да избяга далеч от всичко това, далеч. Беше й писнало от цялата олелия, която се вдигаше в нейна чест. В чест на болестта й. Подигравка. Сякаш й се подиграваха. За какво правеха всичко това? За какво?! Нима щяха да я излекуват? Нима щяха да променят живота й по някакъв начин? Нима... нима самата тя щеше да се почувства по-добре?
Не, не, нямаше да стане. Не.
- Госпожице Канг... - поде отново лекарят. Тя забеляза, че останалите се спогледаха за пореден път.
Двамата охранители пристъпиха дръзко към нея, опитвайки се да я хванат, докато останалите "уж" отвличаха вниманието й. Не, тя нямаше да се даде толкова лесно, не бе толкова глупава. Резките движения от страна на мъжете не бяха никак в тяхна полза. И тя трябваше да го знаят. Все пак, с лудите не трябваше да се държиш така. Те бяха като зверове, нали? Никакви резки движения. Или можеше да се случи фаталното.
- Дръпнете се... - гласът на Хе-Ин звучеше колкото дръзко и непоколебимо, толкова и уплашено. - Махнете се! Казах ви, ще го направя! Ще се самоубия!
Останалите отново си хвърлиха недоумяващи изплашени погледи. Тя беше права - те не знаеха какво да направят. Не можеха да я пуснат, но още по-малко бяха склонни да й позволят да направи това, което твърдеше, че ще направи. Тогава какво щяха да кажат на баща й? Какво щеше да е извинението им тогава? Защото бе едно да му съобщят, че дъщеря му отново е избягала от болницата, а съвсем друго - че е прерязала вените си насред болничния коридор.
Имаше още една причина да не й позволяват това. Репутацията на болницата също бе заложена на карта в този момент. Каква ли щеше да бъде тя, след като се узнаеше какво се е случило в нея посред бял ден? И то предизвикано от едно нищо и никакво двайсетгодишно момиче? Да, те определено нямаха избор. Нали?
- Хайде, госпожице Канг - обади се една от познатите на Хе-Ин сестри. Тя често се навърташе в стаята й. И сега си мислеше, че ще може да я разубеди само защото й бе казала няколко мили думи и богатата пациентка не я бе срязала с някоя саркастична реплика. Ха! Нямаше да стане. - Дайте ми ножиците... Моля ви, не правете така, нека поговорим...
- Аз говоря! - изкрещя Хе-Ин. Гласът й проглуши дори собствените й уши и бе сигурна, че се бе чул, ако не в цялата сграда, то поне на целия етаж. - Говоря! Казах ви да ме пуснете! Пуснете ме оттук! Ще го направя - ще се самоубия! Ще прережа вените си, ако не ме пуснете! Чувате ли, ще го направя, по дяволите!!!
- Не можем... - лекарят преглътна, опитвайки се да отвлече вниманието на Хе-Ин, която в момента успешно нарушаваше спокойствието в цялата болница. - Не можем да ви пуснем и го знаете. Моля ви, не си го причинявайте. Не го причинявайте на баща си.
Какво знаете вие за моя баща... Какво, какво, какво...
Проклети доктори! Проклета болница, проклета болест! Проклета, проклета, проклета, проклета, проклета, проклета...
Хе-Ин преглътна мъчително.
- Моля ви... - гласът й започваше да отслабва, на моменти звучеше дори пречупен. Шепот. - Моля ви, пуснете ме... Искам да си ида, пуснете ме... Не се шегувам. Мога да го направя. Мога да прережа вените си още сега... Моля ви...
Дори не знаеше за какво им се молеше. По дяволите, нищо не знаеше. Знаеше само, че трябваше да се махне оттук. Не можеше да издържи дори секунда повече. Гадеше й се. Гадеше й се от всичко. Имаше чувството, че няма да понесе престоя си тук. Имаше чувството, че наистина щеше да полудее.
Ръката на девойката стискаше ножиците толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели, а вътрешната страна на пръстите й бе станала червена, сякаш всеки момент острието щеше да се впие в кожата й на това място. Ръката й стискаше ноцижите толкова силно, че бе започнала да трепери. Трепереше силно, въпреки че момичето опитваше да изглежда възможно най-непоклатимо. Щеше да го направи. Можеше. Острият метал висеше на няколко сантиметра от слабата китка на другата й ръка. Кожата й, особено там, бе толкова бледа, че човек лесно би могъл да види и най-малките вени, минаващи изкушаващо оттам... Толкова лесно биха могли да се наранят. Толкова лесно и бързо щеше да стане. Само ако приближеше ножицата още по-близо...
- Опитайте да я спрете - тя чу гласът на друг от лекарите. - Хванете я, та тя е просто едно беззащитно момиче...
- Не смейте... - отчаяния, но силен глас на Хе-Ин прекъсна негодуванието на доктора. - Не смейте! Никой не може да ме спре... Никой. Ако не ме пуснете, ще умра. Да, ще го направя. Как ще обясните това ма баща ми? КАК?! Просто ме пуснете...
Всички, дори охранителите, отново заеха предишните си позиции, а именно - стояха в някакво подобие на кръг около нея, сякаш тя бе някакво диво животно, опасно за околните, а не просто болно момиче, заплашващо само и единствено собствения си живот. Колко глупави бяха хората! Нямаше ли да я пуснат вече... Нямаше ли... Не я интересуваше друго. В този момент искаше само това. Да върви по дяволите проклетата репутация на болницата! Както и всички останали! Лекари, сестри, бащи... Не ги искаше. Искаше въздух. Искаше малко чист въздух, който не бе пропит с миризмата на препарата, с който се миеха подовете тук. Или на лекарствата, които се раздаваха по стаите. Или на самите стаи... Толкова много ли искаше - да подиша? Да подиша, далеч от тази болница?
Може би, в краен случай, щеше да е наистина добра идея в действителност да се самоубие. Или поне... това изглеждаше като единствената възможна идея. Защото само тя изглеждаше достатъчно реалистична в момент като този.
Върнете се в началото Go down
Сам Юн Джил
Човек
Човек
avatar

Местожителство : Сеул

ПисанеЗаглавие: Re: Болницата   Вто Яну 03, 2012 2:07 pm

И днес пред болницата бе доста оживено. Редяха се толкова коли, от които слизаха забързани хора, повечето от които вероятно повикани ,заради близките си. Човешкият живот беше много сложно и същевременно крехко нещо, за което много трябваше да се внимава. Но понякога просто...дори светът не може да го опази. Да, им и такива моменти. Тогава просто си отива...животът. Такива случаи лекарите наричат „безнадеждни“, защото знаят, че нищо не може да се направи.., за да надделее животът над смъртта. Но за болния и за неговите близки не винаги е същото. При тях винаги остава едно нещо - надеждата. И реално за онези, които наистина искат да живеят, надеждата е единствената мотивация към борбата..колкото и страшна и продължителна да е тя, все пак продължават да се борят, до сетния си край. Така в повечето случаи преминава един човешки живот..
Макар и напоследък случаите на самоубийство да надделяват. Всъщност, доказано е, че хората, изгубили напълно всякаква надежда, прибягват до самоубийствени методи...За тях изглежда вече нищо няма значение, всичко е изгубило цветовете си, а надеждата я няма вече. следователно не им остава друго,освен да сложат край. И все пак..един човек все още не разбираше тези хора. Не можеше да ги разбере и смяташе поведението им за глупаво и инфантилно.
Точно този човек в момента вървеше по дългата алея към болницата, от време на време издигайки и въртейки врат в опити да мерне някое познато лице. Не че от движението му имаше някакъв смисъл, тъй като той бе достатъчно висок, че дори тълпите от хора на входа не му пречеха. Просто беше странен, леко странен тип. Всеки намираше походката му за неприлично различна и странна, макар и никой да не си признаваше, че едно от най-интересните и чаровни работи у Юн-Джил бе именно тя. Или за други пък арът му се криеше в странната му мания, или каквото беше...към близалките. Защото от устата на Юнжи твърде често се подаваше тънка бяла пръчица, която той вяло си размахваше от единия край на устицата, до другия и обратно. Наистина странен тип. А сега, с тази несресана от вчера, светло кестенява косица и този непроницаем поглед..сигурно мязаше досущ на някакъв скитник. Леко наболата му брада, скритите в двата джоба на вехтото дълго яке ръце и широките избелели дънки, напълно отпуснали се върху стройното му тяло...това също допринасяше за този общ вид. Приятелите му винаги се питаха защо ли не си дава и най-малкия зор, да изглежда добре и представително, но той само им казваше с усмивка, че на един третокласен боксьор не му трябва да изглежда толкова добре...колкото страшно. Разбира се, последното определение бе в кръга на шегата, защото освен всичко, Юн-Джил притежаваше и силно развито чувство за хумор, макар често да не го показваше с подходящата интонация. С една дума..макар да изглеждаше от обикновен, по-обикновен, същността му, скрита някъде от вътре, все още си оставаше нещо съвсем различно и неизвестно за всички. Дали този невзрачен външен вид всъщност опитваше да скрие онова, което беше по-красиво и само по себе си дори уникално? А дали, ако бе така...щеше да продължи да бъде? Все пак какъвто и да беше верният отговор, Юнжи в крайна сметка нямаше да престане да бъде себе си, макар в момента да бе избрал напълно различен начин на живот, от предвидения му преди години... Както и да е, той наистина го искаше. Мислеше, че го иска, защото в момента поне бе в хармония със себе си, затова щеше да подлъжи така..Да, само така..
Докато се бе отърсил от странстващите си „по света и у нас“ мисли, Сам Юн Джил вече се бе озовал на точния етаж в болничното заведение, където трябваше да почака своя приятел.
Много скоро бялата врата на два метра от него се отвори и от там излезе той.
- О, Хьонг! - поздрави го тъмнокосият мъж с широка усмивка на лицето, след което тръгна със системата си към соя приятел. Стигайки до целта, персоната се спря и със същото блажено изражение, сякаш олицетворяващо приказен рай, си изкара една шоколадова поничка от десният джоб на белия панталон, какъвто носеха и останалите пациенти.
- Какво е това...Вече хапваш спокойно? Значи нищо ти няма... - Юнжи съгледа стоящото до него момче и го лашка леко по едното рамо. А се беше притеснил за него...понеже има слаба челюст. Тончо така, за толкова години, прекарани сред другите третокласни боксьори, той бе научил по много за всеки. Пък и имаше ли начин да не запомни, след като Сун Джу непрекъснато му повтаряше и повтаряше как, като малък винаги са му рязали храната на ситно. А този подлец...сега изглеждаше толкова щастлив. Лицето му направо сияеше, а се намираха в болница. Джил наистина му се чудеше...
- А, да.. вече ми няма нищо..Много съм добре, защо мислиш иначе ще ме изписват? - тъмнокосият мъж се засмя, размахвайки леко поничката си в едната ръка. Намерил време да яде... - Но, Хьонг..Защо дойде?
- Как защо? Исках да те видя, човече! А и знаеш, че другите момчета имат почасови работи..Жена ти..също работи, а ми нареди да те вардя. Как искаш да е оставя сам? - леката нотка на притеснение, примесена с приятното за душата, неофициално свободно общуване, оформи един цялостен отговор, наситен с дословно обяснение от страна на Юнжи. Той понякога наистина се самозабравяше, особено щом общуваше с такъв жизнен и ведър човек, като Сун Джу, който сякаш наистина бе в състояние да се усмихва винаги, каквото и да се случва около него. От една страна, Бог му бе дал едно огромно предимство, което фамилията Сам не притежаваше.
- Но...За какво ти е това? - учудено попита Юн-Джил, посочвайки системата, която приятеля му подпираше леко с едната си свободна ръка. Сун за миг отдели поглед от поничката си, която сега си печелеше цялото му внимание и караше Юнжи да бледнее, като конкурентоспособен обект,след което погледна приятеля си и се ухили широко.
- Не изглежда ли готино? - попита с открито съобщение, че не очаква никакъв отговор на глупавия си въпрос, след което се върна към заканата да довърши веднъж завинаги шоколадовата поничка, благодарение на която се бе оплескал почти целия.
Юнжи не отвърна нищо, а просто леко поклати глава, като махало на стенен часовник.
- Хьонг, да върви да хапнем говеждо, а? Хайде.. - подкани го внезапно Сун-Джу, потупвайки го по рамото. Но точно, когато бе готов да се съгласи и да тръгне към изхода, някъде зад тях се чуха гласове.
- Не смейте...Не смейте! Никой не може да ме спре...Никой. Ако не ме пуснете ще умра. Да, ще го направя... - викове и отчаяни съчетания от този род, се бяха разпръснали по целия коридор, но всички те произлизаха от една единствена личност. В един момент любопитството на Юнжи го завладя, като придошла вълна насред пустинно море и той се извърна. Не че видя нещо по-различно, от това което се очакваше, но... Желанието му да развали забавлението на дамата в средата на коридора сякаш бе по-силно от него и той се запъти натам...
Стигайки до обезумялата девойка, той най-безцеремонно застана зад нея и улови китката й, притискайки я между здравите си пръсти. Нима той бе първият човек, осмелил се да го направи? Защо? Твърде нелепо ли изглеждаше, един обикновен човек да се намеси в ситуация, като тази? Може би си нямаше сови собствени проблеми..А може би, може би такава бе просто волята на съдбата.
Върнете се в началото Go down
Канг Хе Ин
Човек
Човек
avatar

Местожителство : Сеул, Южна Корея

ПисанеЗаглавие: Re: Болницата   Вто Яну 03, 2012 4:20 pm

Какво по...
Изненадано - или по-скоро уплашено - ахване се откъсна от устните на Хе-Ин и тя рязко извърна тяло. Точно зад нея се извисяваше някакъв напълно непознат мъж със странен външен вид и още по-странно изражение на лицето. И нахално стискаше китката й.
Той... той не бе лекар. Всъщност, за пръв път го виждаше. Не го бе забелязала дори в тълпата, събрала се да гледа това ужасно зрелище. Напълно непознат. И въпреки това... настоятелно втурнал се и успял да задържи слабата китка на Хе-Ин между пръстите си. Той не бе запознат.
Отдалеч си личеше, че той нямаше нищо общо със случващото се до този момент. Да, Канг Хе-Ин определено бе лесен "противник" и именно поради тази причина не бе решила да се втурне извън болницата, поваляйки всеки по пътя си. Просто бе физически невъзможно. Всеки един от присъстващите лекари или охранители биха могли да я задържат за секунди. Биха могли дори да я ранят без тя да успее да се съпротивлява. Но никой не го бе сторил. И тя знаеше защо. Защото бяха получили изричната заповед от баща й "да не пада и косъм от главата й". Е, освен ако това нямаше да й помогне някак. Никой не смееше да докосне с пръст Канг Хе-Ин и това бе главната причина, довела до това трагикомично положение на нещата. Ха - разбира се! Както винаги. Дори в момент като този хората наоколо щяха да се държат с нея като с кристална ваза, нали?
Но не и този непознат. За момент тъмнокоската с обезумели от гняв, отчаяние и страх очи почувства... облекчение. Да, може би това бе точната дума. За някаква част от секундата блажено облекчение се разля по цялото й тяло, оставяйки я безмълвна за няколко мига. Този човек не я познаваше. Не знаеше за проблемите й (като изключим очевидния - та тя стоеше по средата на коридор, насочила ножици към китката си, за Бога!), не знаеше за състоянието й, не знаеше дори името й. А това бе толкова различно. А тя наистина бе изплашена. Наред с всичко останало, Хе-Ин бе много, много изплашена. А този непознат бе така... различен и... сякаш наистина знаеше, че е уплашена. Въпреки че не я познаваше. Въпреки че никой, никой не знаеше какво чувства Канг Хе-Ин. Тя бе просто една горда богаташка. Не чувстваше страх, не чувстваше... нищо.
Не, не... не бе точно така...
Чувството обаче се изпари с точно толкова голяма бързина, с която се бе появило, бивайки пометено от реалността, в която се намираха. Кой беше този? И какво, по дяволите, правеше? Не - какво си позволяваше да прави?
- Какво... Пусни ме... - първото изречение на Хе-Ин бе толкова тихо и жалко, че тя почувства желанието да го изкрещи в лицето на непознатия, стига да прозвучи убедително. - Какво правиш?! Пусни ме!
Ръката на странника все още държеше нейната, при това силно. По, дяволите, хватката му бе като менгеме. Хе-Ин опита да извърти ръката си във всевъзможни посоки, но почти комичните й движения нямаха абсолютно никакъв ефект върху чуждата длан.
Звероукротител. Такава роля играеше, нали? Тя бе опасната луда, а той - борещият се със змии. Така ли? Просто страхотно, няма що!
- Махни се - девойката почти изсъска към мъжа, опитвайки се за пореден път да освободи ръката си. Инатът й бе толкова голям, че тя отказваше да пусне дори ножиците с цел да улесни положението си. Не, разбира се, че нямаше да ги пусне. Ако това се случеше, всички, не само този странен непознат, щяха да получат правото да я хванат и завлекат обратно в болничната й стая. А по някакъв начин този непознат успяваше да не нарани и себе си, "борейки" се с лудото момиче по нощница. Да, наистина странна картинка. Но дори в този абсурден момент, госпожица Канг не изоставяше гордостта си и раздаваше заповеди. - Казах ти да ме пуснеш! Веднага!
Групичката лекари, сестри и какви ли още не хора, работещи на етажа продължаваха да стоят безмълвни и бездействащи, наобиколили двамата доста интересни индивиди - слабото обезумяло момиче в болнични дрехи и държащия я силен мъж с невъзмутимо поведение. Да, картинката сигурно бе изключително забавна за гледащите отстрани.
Изражението на странника оставаше все така странно. То сякаш изразяваше чисто и просто любопитство, наред с не запознатостта си с всичко, случващо се в момента. И упорство. Той упорито пречеше на Хе-Ин да извърши каквото и да е движение, застрашаващо живота й. Така че без значение какви идеи се раждаха в главата й, те се оказваха безполезни и невъзможни за изпълнение в това положение.
- Защо? - въпросът бе изречен нагло и настоятелно, или поне така бе прозвучал в ушите на девойката. Гласът му бе плътен, а интонацията с която говореше - напълно различна от тази на всички, общували с Хе-Ин досега (може би главно заради това, че "всички общували с Хе-Ин досега" бяха запознати и с баща й и не правеха нищо, освен да се умилкват и подмазват). - За да се самоубиеш ли?
Звучеше като някой, който я познаваше и в момента искаше да й се подиграе. Той не я познаваше, по дяволите! Не я познаваше. Никой не я познаваше!
- Не те интересува защо! - Хе-Ин не сваляше поглед от неговия, сякаш опитвайки се да му внуши своята позиция. Нямаше представа какво всъщност издаваха очите й, но тя нямаше да се откаже, нямаше да изглежда по-слаба, отколкото всъщност бе. - Просто ме пусни!
За миг усети как погледна непознатия с частица умоление. Колкото и непреклонна да опитваше да изглежда, тя не бе забравила крайната си цел - да излезе оттам. Искаше го толкова силно, че част от нахаканите й заплахи се бяха превърнали в отчаяни молби.
По дяволите, защо трябваше да бъде толкова сложно?! Бе достатъчно трудно и преди този да се появи. А сега и той... Нямаше представа кой беше, нито защо бе решил да се държи така собственически с някаква напълно непозната болна. Но определено объркваше плановете й още повече. Хе-Ин не виждаше как би се измъкнала от някой като него. Та той се извисяваше поне две глави над нея. А и определено изглеждаше здрав, личеше си от километри, въпреки свлечените му дрехи. Пък и... какви бяха тези дрехи, изобщо? И тази разрошена коса...
- Какво те интересува дали ще се самоубия? - Хе-Ин поднови нападките си, в опити да се измъкне, нехаеща за мъжа, попречил й да го направи преди броени мигове. Защото тя щеше да го направи. Колкото и да бе странно - а то наистина бе - непознатият мъж се бе намесил именно в момента, в който държащата ножици ръка на девойката се бе насочила решително към вените на китката й... Щеше да го направи, ако трябваше и само от инат. Защото тя трябваше да се махне от болницата, а лекарите не изглеждаха особено отстъпчиви... И, естествено, той бе провалил всичко. Отчаянието и гневът на Хе-Ин я накараха да изкрещи последното в лицето му - Хм? Какво значение има?! КАКВО!
Господи, искаше да се махне. Само да се махне, само...
Проклета болница, проклета, проклета...
Защо й трябваше да се появява той? Защо, защо, защо, ЗАЩО? Трябваше ли всичко да е толкова проклето и сложно, можеха просто да я пуснат... Можеха просто... Тя можеше просто да приключи всичко, само с едно движение. Нямаше да боли, нали...
- Пусни ме... - тя изви тяло за последен път, опитвайки да се измъкне, но след като осъзна, че силната ръка на мъжа няма намерение да пусне нейната слаба китка, остана така, на място. Единственото, което правеше, бе да стиска ножиците в безсилната си длан и да повтаря едно и също изречение на непознатия, самата тя изпускайки смисъла му. Какво й ставаше... изморяваше се... глупава болест. - Пусни ме веднага, пусни ме!
А той... щеше ли да я пусне изобщо? И ако не го направеше... какво щеше да стори? Да я предаде на лекарите? Да извие китката й, да я отвлече... Какво...
Ами... ами ако я пуснеше. Какво щеше да направи тя?
Върнете се в началото Go down
Сам Юн Джил
Човек
Човек
avatar

Местожителство : Сеул

ПисанеЗаглавие: Re: Болницата   Вто Яну 03, 2012 8:10 pm

Дали намеса по волята на съдбата или не, но бе наистина забавно. Все пак рядко се случваше на обикновените хора да попадат в такива „интересни“ ситуации, нали? Но какво ли правеха повечето? Как постъпваха? Отговорът на този въпрос беше простичък. Обикновените хора..просто наблюдаваха. Те страняха от чуждите проблеми и случки, дори да са нещо сензационно, не предприемаха нищо. Защо? Защо ли бе така? Един човек все още не можеш да си отговори...може да даде единствено празни предположения, но не и да ги потвърди. И все пак бе доказано - никой не рискуваше да се забърка в чуждите работи, вероятно именно заради същността, която се криеше в самия риск. Но на пръв поглед. Единствено на пръв поглед. Все пак...Какво би могло да ти коства да спреш един полудял пациент, заплашващ да се самоубие насред болничен коридор? Никой вероятно не би взел под внимание, че всъщност девойката, стискаща така целенасочено и устремено тези ножици, е наистина слаба и нестабилна в този момент и не би могла да представлява опасност за никого, освен за самата себе си. Но никой не и се замислил. Може би някои хора дори биха си представили как, ако опитат да спрат девойката, тя ще стане способна да наръга не само себе си, а също и тях. Страшно бе да се замислиш какво ли се върти в чуждото съзнание. Какво в момента Юнжи опитваше да направи с лекарите, които сега играеха същата рола - на обикновени хора, наблюдатели. Сякаш наистина не мислеха да поемат отговорност за това, което би могло да се случи, без значение какво би било то. Да, личеше си, че са загрижени единствено за своята работа, соите проблеми. Искаха всичко просто да се нареди, някак от само себе си, а те същевременно с това да запазят този своя надеждна работа, както и репутацията на болничното заведение, което бе най-доброто в Сеул. Също така очевидно бяха несигурни в надеждите си, тъй като изглеждаха уплашени..Вероятно бяха заплашвани, че ако нещо не се случи с този важен пациент, това ще има фатални последици в работата им , а може би и дори в личен план. Да, Джил беше сигурен, че госпожицата, успяла да си спечели дори неговото внимание, беше важен пациент, защото лекарите едва ли биха се държали така с нея в противен случай. Най-малкото биха предприели нещо, но те в крайна сметка не бяха посмели да преминат към действия, тъй като очевидно не умееха да се оправят само с думи. За разлика от всички наоколо обаче, обикновеният Сам Юн Джил, облечен напълно невзрачно...умееше да прави фатално точен подбор на думи и действия, като не прахосваше и едното в подобни случаи. Макар интонацията му да беше небрежна и дори груба, в комплект с действията, кой би могъл да го съди за това? Никой нямаше това право, но истината беше, че дори човекът, който представляваше това момиче като важен пациент, да можеше да го стори...на Юн-Джил едва ли щеше да му пука. В интерес на същата истина, отдавна вече за нищо от този род не му пукаше. Но поради една причина от миналото, никога е можеше да подмине подобни случаи. Макар и това да бе първия такъв.
След известно време негодуванието от страна на девойката сякаш стихна, изглежда бе на ръба да се предаде и затова бе онзи бегъл умолителен поглед, с който го погледна накрая..Но той нямаше намерение да я кара да се предаде, не. Вярно, че не беше абсолютно никой всъщност...Вярно, че не я познаваше.. Но въпреки това можеше да почувства, че трябва да стори нещо. И че след него тя щеше да се окаже от този метод, защото това не е правилният изход. Надяваше се да го проумее, наистина част от него силно се надяваше...Но той просто щеше да направи нужното, а останалото реално не зависеше от него, а единствено от нея.
Внезапно и неочаквано, младият мъж с едно рязко, но силно движение, пусна въоръжената китка на тъмнокоската. Бе достатъчно, за да може тя да изпусне ножиците и да се озове на пода в следващата секунда. След миг той усети режещия й, обвинителен поглед върху себе си, след което побърза да клекне пред нея, изравнявайки лицето си с това на полудялата пациентка.
- Какво направих? Съжалявам..., че те задържах, когато толкова много искаше да се самоубиеш. - промълви спокойно Юнжи, макар в гласът му да се долавяше лека иронична нотка. Сетне той взе ножиците от земята и най-безцеремонно й ги подаде.
- Ето, можеш да продължиш каквото правеше. Както сама разбра, никой няма да ти попречи. Каза, че ще се самоубиеш...Всички гледат, не бива да ги разочароваме, нали? Побързай и се самоубий. - този път, макар и същото спокойствие на присъстваше, в тонът му нямаше и следа от хумористични нотки.. Той изобщо не се шегуваше, или поне такова впечатление оставяха думите му. Говореше си съвсем откроено и сериозно. Нима отново можеше да бъде съден за това?
- Мислиш че няма ли? - отвърна му девойката, сякаш продължаваше да потвърждава опозицията си на луда жена, но това и за миг не изкриви изражението Юн-Джил. В погледът му все още се долавяше онова леко дразнещо любопитство, а очите му все още бяха втренчени в нейните, сякаш и той бе в онзи знаменател от охра, които не трябваше да бъдат разочаровани и да пропуснат подобно епично самоубийство.
Но..в момента, в който тя отново хвана ножиците и се накани да довърши започнатото...той отново улови китката й, а в следващата секунда, в която тя отново потърси някакъв отговор за действието му.. видя една лека усмивка върху лицето му. Беше наподобяваща таи на учите, който успокоява ученик, заради грешката, която е допуснал в задачата а контролното.
- Да не си мислиш, че ще умреш, ако направиш това? - въпросът се откъсна напълно сигурно и директно измежду устните на странния непознат, последван от добрия съвет, който реши да й даде.
- Ако наистина искаш да умреш, не си режи китката! Наръгай си сънната артерия, гръкляна, слепоочието, югуларната вена или слънчевия сплит. - в разгара на обяснението си, Южни дори посочваше небрежно къде се намират въпросните места, което го правеше обстойно.
- Ако толкова ти се умира, режи на тези места. Разбра ли?
След последното си изречение, което нямаше нужда от отговор, тъй като бе реторичен въпрос, Юн Джил се изправи и обръщайки гръб на девойката, все още стояща на земята в едно положение..след което се запъти към своя приятел, който го гледаше невярващо, опулил очи срещу него. Той се засмя тихо на изражението му и сбута стърчащата поничка от устата му, вътре.
- Да вървим. - рече той, на свой ред потупвайки го по рамото.
Беше странно, но ..дори не съжаляваше и нямаше да съжали за неуместното си държание преди изминалите секунди.
Върнете се в началото Go down
Канг Хе Ин
Човек
Човек
avatar

Местожителство : Сеул, Южна Корея

ПисанеЗаглавие: Re: Болницата   Сря Яну 04, 2012 2:03 pm

Хе-Ин не говореше. С изключение на моментите, в които самата тя решаваше да млъкне, за пръв път някой успяваше да обори Канг Хе-Ин и да я накара да затвори устата си. Това бе... впечатляващо, може би, завидно.
И адски дразнещо за нея. За какъв се мислеше той?!
Каквото и да бе направил или казал, девойката се бе убедила в едно - непознатият мъж наистина бе различен. Но... но какво от това? Щом я бе оставил в подобно положение? По дяволите, преди приличаше просто на луда. Сега изглеждаше като отчаяна и жалка, съборена на земята луда. Просто чудно.
Наръгай си сънната артерия, гръкляна, слепоочието... Ако толкова ти се умира, режи на тези места. Разбра ли?
Въпреки че странникът бе обърнал гръб на девойката и с възможно най-голямо нахалство бе продължил пътя си, веднъж навлязъл в този на тъмнокоската, думите му продължаваха да се въртят като развалена грамофонна плоча в главата на Хе-Ин. Звучаха като някакво заклинание, отново и отново, и отново... Сякаш искаха да й внушат реално какво всъщност се канеше да извърши. А какво наистина...? Тя... тя искаше да избяга, нали? Искаше просто да се махне от това отвратително място, пропито с миризмата на болести и лекарства, и системи, и... Искаше да избяга. Само че, благодарение на твърдоглавите лекари и намесата на този непознат, бягството й се превръщаше в наистина трудно начинание. Почти непосилно.
Бе казала, че не я интересува дали ще умре, че в действителност би посегнала на живота си, без значение че се намира посред болничен коридор. И може би наистина бе така. Може би на нея не й пукаше особено кога ще свърши живота й. Или поне така го чувстваше. Не чувстваше... не чувстваше нищо.
Само че в случая, Хе-Ин бе заплашила лекарите с простата идея да я оставят да си иде, тъй като, както си бе помислила преди това, нямаше как да успее да избяга, използвайки сила. Та тя се бе изморила от нищо и никаквата й "борба" с високия мъж. Това показваше доста. Така че, целта на целия този цирк бе единствено нейната свобода. И най-вероятно самата тя подсъзнателно бе знаела, че няма да й се случи нищо кой знае какво, ако пререже вените си, както бе мислела да направи. Думите на непознатия само потвърдиха този факт, с малката разлика, че я накараха да изглежда като глупачка. Да, той наистина бе попречил на...
Чакай малко... Дали наистина бе попречил... Или може би... може би й бе отворил голяма възможност...
Обезумялото гласче, говорещо от някъде дълбоко в съзнанието на девойката - същото, накарало я да измисли "гениалния" си план преди малко - отново се обади, развивайки усилено една чисто нова идея, родила се в главата й. Нямаше представа дали това е добра идея, нито дали ще проработи, но, също така, нямаше и още едно нещо - време. Затова тя не си направи ни най-малкото усилие да мисли дали постъпва правилно или не. Мислеше само как да успее да направи това, което смяташе да прави. И ако искаше да стане, трябваше да побърза. Защото непознатият мъж щеше да си тръгне.
Хе-Ин стана рязко от земята, пускайки ножиците от ръката си. Внезапният й смях отекна из коридора, карайки групичката доктори да я погледнат още по-учудено и от преди. Защото, досега обезумялата и изглеждаща като луда пациентка, в момента спокойно се смееше - макар и не от сърце - опитвайки да привлече отново вниманието на странникът, вървящ в посока, обратна на нея. И като че смехът не бе достатъчен, девойката си пое въздух и извика възможно най-правдоподобно и закачливо следващите си думи по адрес на непознатия.
- Ей! Оппа!
Всички, дори охранителите, събрали се около момичето, извърнаха погледи към мъжът, имащ за компания някакъв друг пациент - вероятно приятел - и сякаш изчакваха любопитно следващото действие на този наистина странен филм пред очите им. Хе-Ин се възползва от факта, че повечето не гледаха към нея и се затича към непознатия, като настигайки го, тя замахна и стовари ръката си върху рамото му. Е, може би "стовари" не бе правилната дума, тъй като в компанията на този така здрав и висок мъж, тъмнокосата девойка приличаше на... ами, на нещо наистина малко и слабо. Направо комично, имайки предвид "силата" и увереността, с която тя собственически побутна чуждата ръка. Хе-Ин дори не обърна особено внимание на реакцията на странника, тъй като... ами, беше очаквана.
- Оппа - повтори тя достатъчно силно, за да могат мъжете от охраната, вече настигнали я, да чуват ясно. - Защо ме гледаш така? Какво е това изражение, дори поздрав нямаше!
За да направи изпълнението си достатъчно достоверно, Хе-Ин бе лепнала на лицето си някаква полу-саркастична усмивка, караща наобиколилите я хора да наблюдават с особено любопитство.
- Той е с мен - тя се обърна към лекарите, надянали възможно най-подозрителните изражения на лицата си, и заговори с обичайната горделива нотка в гласа си. - Баща ми го изпрати.
- Госпожице Канг, как бихме могли да повярваме на думите ви - обади се най-главният лекар. Този, който, според Хе-Ин, бе и най-дразнещ. - След като преди малко искахте да посегнете на живота си, преди господинът на се появи... а и тази реакция....
- Реакцията ми не ви интересува - отсече Хе-Ин, заставайки още по-близо до непознатия, сякаш по този начин нямаше да могат да я хванат. Всъщност, тя почти се бе притиснала към него, което бе... нелепо. Нямаше представа какво я караше да мисли, че той не би могъл да помогне на лекарите всеки един момент. Сякаш нещо й подсказваше, че те наистина нямаше да я хванат, ако се намираше до този... странен непознат. Наистина, нямаше логика. Знаеше... чувстваше само, че така нямаше да я хванат. Не, нямаше, нямаше... безопасност...
Преди последната дума, рязко изскочила в съзнанието на Хе-Ин, да я обърка още повече със значението си и причината, поради която се бе появила, тя продължи да настоява, не давайки възможност дори на самия непознат да се изкаже.
- Нашите... отношения не ви интересуват - тя вирна нос категорично, след което се обърна към мъжа, срещайки озадачения му поглед. Ха! Явно не само той можеше да оставя хората безмълвни. - Нали така, оппа? Кажи им нещо...
- Госпожице Канг...
Тя дори не изчака да види кой от всички, наобиколили ги лекари, бе опитал да вземе думата. Щеше да се измъкне. Щеше. И те нямаше да й попречат. И силно, силно се надяваше и той да не го направи.
Тя впи погледа си в този на непознатия, опитвайки се с всички сили да му покаже колко силно искаше да се махне. По дяволите, само да излезе. Само! Моля те, моля те, моля те... повтаряше наум тя, гледайки странника. А последната дума изрече толкова тихо, че само той да я чуе. И се молеше той да я послуша.
- Бягай...
Върнете се в началото Go down
Сам Юн Джил
Човек
Човек
avatar

Местожителство : Сеул

ПисанеЗаглавие: Re: Болницата   Сря Яну 04, 2012 3:39 pm

„Хьонг, защо ти трябва винаги да се месиш в чуждите работи?“
Точно така, това беше нещото, което приятелите на Юнжи му повтаряха най-често. И явно имаше причина. Защото той наистина беше невъзможен. На кой ли се бе метнал? Поне майка му не се държеше така... Но, както и да е. Какво ли си мислеше, че ще постигне, възпирайки някакво твърде младо момиче от самоубийство? Да, тя определено бе достатъчно млада, че да не знае нищо за живота, а може би в допълнение и достатъчно разглезена и безразсъдна. Не че това беше главният проблем. Тя реално нямаше вина, само Джил си бе виновен, че сам си повика последствията за него...Да, кой можеше да му е виновен, че сега дамата решила да си отмъщава, като го забърква в нейните си работи. При това по този начин? Какво.. Оппа? Той „оппа“ ли й беше вече? Аух, младите в днешно време или си правеха твърде много погрешни заблудения, или твърде много избързаха в реенията ти. А после Той бил твърде дързък, ами какво да кажем за тази госпожичка? Макар и отлично да знаеше, че нейната цел бе единствено да избяга от болницата, реално не го интересуваше особено и не възнамеряваше да заема ничия страна, но...тя изглежда беше по-хитра, отколкото предполагаше. Не ме това беше добре за нея. Всъщност, ако наистина бе решила да избяга точно с Юнжи то много скоро след това вероятно щеше да й се прииска да е в болницата...Да, със сигурност би предпочела дори това. Защото, кой ли можеше да заподозре, че стига да поиска Юн Джил бе напълно способен да накара всекиго да размисли, било то за местоположението си или нещо друго. Е, в момента не искаше да играе лошия батко, но може би много скоро обстоятелствата щяха да го превърнат в такъв...Ако лошата му страна се събудеше отново..Но, не, нека не сме такива песимисти.
За щастие, въпреки краткия му озадачен вид, който премина след като призна удара, който му бяха нанесли току що...Юнжи рядко се впечатляваше от такива неща, включващи „оппа“. Затова скоро видът му отново възвърна непроницаемостта си и за да изплаши малко девойката, той я стрелна веднъж със огнен и суров поглед...след който странно защо, чертите му се изкривиха в леко страдалческа и притеснителна гримаса. Той бе взел решение. Да, точно така. Щеше да играе. Но не по нейните правила. „Бягай“? Тя да не се снимаше в някакъв екшън филм? От къде на къде да бягат? Пък и така, както я гледаше, не му се виждаше особено надеждна в тази инициатива.
- Знаеш ли...права си. Нека най-после всички разберат истината.. - промълви той с нормален тон, в който се четеше нотка на изиграна искреност, но всичко, целият театър се получи толкова убедително, че нямаше начин да не им повярват...наблюдателите.
Само след миг Южни се обърна към лекарите, зад които също се бяха насъбрали тълпа от любопитни пациенти, изгарящи да разберат въпросната развръзка. А каква всъщност беше тя? Истината, за която той говореше? Може би най-първа от всички искаше да разбере госпожица Канг, която в момента го гледаше онемяла и преглъщаше тежко. Не знаеше какво ще се случи. Той я държеше в пълно неведение, вероятно не й беше лесно.
- Аз...съм по-големият й брат! - след това негово откровено признание, изречено на висок глас, всички лекари и останалата част от аудиторията, се спогледаха помежду си.
- Но как...- поде единият от напълно озадачените лекари, гледайки шокирано двамата еди до друг. В допълнение с всичко това, Сун-Джу все още стоеше на мястото си, гледайки цялото представление на своя приятел, сякаш чудейки се дали не си е ударил главата някъде, че вършеше- и говореше такива неща. Наистина...кой ли знаеше какво му става? Едва и и самият той бе сигурен, че е наясно какво и защо го върши, тъй като и реално конкретна причина за това нямаше.
- Извънбрачен син съм. - поясни за последен път Юнжи, прекъсвайки обърканата реч на лекаря, но и този кратък отговор бе предостатъчен, че навсякъде да настане пълна суматоха. Доба работа. Всъщност, в момента всички бяха толкова объркани, дори една от сестрите бе на път да припадне и..всичко това предоставяше една прекрасна възможност на важната пациентка да избяга.
- Хьонг, какво е всичко това? - внезапно успя да попита онемелия му приятел, опитвайки да схване и последното нелепо изречение.
- После ще ти обясня...Да тръгваме, а? - изказвайки последното си запитване, светло кестенявия мъж, извърна поглед и към девойката, която наистина изглежда имаше нужда от помощ. Нямаше особено време за губеше, тъй като ако се забавеха още и щяха съвсем да изпуснат момента.
- Ще ми благодариш по-късно. - вметна бързешком Юнжи, хващайки ръката на лудата девойка, която съдбата му бе завещала и след това тръгна с бързи крачки към изхода, следван о петите от своя хьонг.
Стигайки до долу,Сун Джу докара колата си, която бе особено стара, сетне помаха на приятеля си в знак че го чака.
- Е, тук се разделяме, нали? - в думите на светло кестенявия мъж се долови странна нотка на надежда, а в следващият момент внезапно се бе отдалечил от непознатата госпожица и се бе запътил към колата на Сун-Джу. През това обаче, Госпожица Канг очевидно бе забелязала потенциална опасност, задаваща се към нея - логично бе и пред входа да има охрана, поставена от баща й, нали така? О, времето течеше, трябваше бързо да реши какво да прави. Естествено, дали имаше някакъв изход сега?
Единственото, което можеше да види бе някак успокояващата лека усмивка на Юн-Джил, когато го погледна отново... За нея може би бе успокоителна, но за него...беше просто израз на временното облекчение, което бе изпитал при мисълта, че скоро ще се върне към еднообразното си ежедневие, в което подобни екстремни ситуации напълно липсваха.
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Болницата   

Върнете се в началото Go down
 
Болницата
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Eastern adventure RPG :: Роулплей терен :: Сеул (Южна Корея)-
Идете на: