JuSt LeT U DrEaM
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
АРХИВ
РОУЛПЛЕЙ ЛИСТ
Гласувайте за форума:
Гласувай за мен в BGTop100.com Гласувай за тази страница в Българския ТОП RealTop.net
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 3 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 3 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 120, на Пон Ное 05, 2012 8:15 pm
Ноември 2017
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
  12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930   
CalendarCalendar

Share | 
 

 Ледената пързалка

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Ин Стефани
The Mistress
The Mistress
avatar

Местожителство : Чикаго
Scorpio Dog

ПисанеЗаглавие: Ледената пързалка   Чет Ное 03, 2011 6:55 pm



Върнете се в началото Go down
http://elemental-witches.forums.lu
Пак Юн Ги
Преследвач
Преследвач
avatar

Местожителство : Сеул, Южна Корея
Aquarius Dragon

ПисанеЗаглавие: Re: Ледената пързалка   Пет Авг 31, 2012 6:03 pm

Объркано. Всичко започваше да става така объркано. Сякаш котка, по време на играта си, бе увила всичко в шарена прежда. Меките линии продължаваха като че ли до една невидима безкрайност, къде преплитащи се, къде разминаващи се, къде напълно усукани една в друга, че чак невъзможно да се разплетат. А краят на всичко това не се виждаше никъде. Началото пък засега не можеше да бъде намерено. Всичко бе твърде сложно, сякаш представляваше предварително измислен мащабен и хитър план принадлежащ на огромна терористична организация. А може би имаше конспирация? Това би обяснило защо целият свят сякаш бе винаги срещу това момче. Момчето, чийто мисли бяха така успешно и здраво оплетени, с невъзможност за намиране на каквато и да било логика в тях. Щеше да е добра новина, ако никой не търсеше въпросната логика, но уви..Първите изявили се да я потърсят бяха именно родителите му, а тяхната нужда да я намерят караше тъмнокосият младеж да изглежда още по-объркан и от преди. Питаше се какво става почти през всеки пет минути, въпреки че вече от опит бе разбрал един неоспорим факт - каквито и въпроси да си задаваше, колкото и пъти да ги повтаряше, толкова по-малък шанс имаше да разбере отговорите, които търсеше. Съзнанието му, а и не само неговото, действаше точно на този принцип и това нямаше да наченки да се промени. Отговори на каквото и да е просто липсваха - още нещо, което нямаше в скоро време да се промени. И в такъв случай какво му оставаше на момчето? Само едно: да прави каквото си иска. Така рано или късно все щеше да стигне до някакъв изход, все щеше да намери някакъв отговор. Да, друга опция нямаше, а и да имаше, нямаше да води до нищо по-добро и по-мъдро. Юн отлично знаеше този факт и за първи път в живота си се гордееше, че най--сетне реално пое инициативата. Не му бе за първи път да се опълчва на чудното си семейство, ала сега не бе като предните пъти. Сега беше много по-различно и истинско, защото дори можеше да го почувства. Чувстваше дивашкия трепет на сърцето си, досега напълно заключен някъде в дверите на този хладен дом. С това невъобразимо чувство, образът на свободата ставаше все по-близък и ясен, все по-сияен и топъл, все по-пъстър и цветен. Вече не представляваше само онзи сън в будно състояние, вече бе на път да се превърне в реалност. Юн-Ги отново чувстваше онези крила, с които множество пъти бе опитал да полети, преди баща му отново да протегне мощните си ръце и да ги откъсне. Ала сега бе осъзнал, че колкото и пъти да ги изтръгваше от него, те пак щяха да израснат - същите, като преди. И той отново щеше да поиска да полети, тъй като бе импулсивен, не можеше дълго да въздържа желанията си, не можеше да не ги изпробва и този път. Неговите собствени блестящи крила. Нима съществуваше човек, който рано или късно да не пожелае да олети и да стигне там, където никога не е бил? Желанието да преоткрие себе си, да изживее дните си по-пълноценно от сега, това желание го изпълваше със сила и воля, но същевременно го изтощаваше и задушаваше. Но вече бе готов на тази саможертва, ада открие щастието. Своето щастие, не нечие чуждо. Искаше да го намери, да го погледне, да го докосне, да го разбере, да го почувства...Толкова много. Това бяха съкровените му чувства и желания.
- Защо мълчиш, а не отговаряш? Колко пъти съм ти казвал, че трябва незабавно да ми отговаряш щом те питам нещо! В този дом няма място за хора, които не оказват никакво уважение! - монотонният и дълбок глас на баща му за сетен път изпълни тишината в кухото и огромно празно помещение. Цялата тази белота, светлината от всички тези лампи..бе така стресиращо, така потискащо. Този дом винаги го бе потискал. Независимо дали сега, или в миналото. Щом останеше сам насред кристалния, почти огледален под, гладките кожени дивани, грубата ръбеста маса, и щом се огледаше, единственото, което зърваха очите му бе празнота. Тази бяла и чиста празнота го изпълваше с безпомощност, пораждаше у него чувство, че е безполезен, напълно ненужен, че ще остане завинаги сам и накрая ще свърши тук - насред същата тази безпощадна и могъща празнота - и никой няма да повика името, няа дори да разбере, че е престанал да съществува. Всеки път го караше да се моли за друг живот, където тази празнота ще изчезне безследно, ще се стопи от топлите лъчи на някой скромен и уютен, изпълнен със светлина дом, където той ще посреща утрото с усмивка и очи, изпълнени със щастие. Но сега, сега той се молеше друго. Молеше се това да не се случи в друг живот, а в този живот. Искрено се молеше и в този си живот да успее да намери избавление, да види тези лъчи светлина, които ще са способни да удавят бялата празнота в блясъка си и да изтрият горчивината от безрадостните спомени. Трябваше да се случи. Трябваше да бъде в този живот. Беше глупаво да се надява на друг, по-добър, изглеждаше единствено като нелепо оправдание да гледа безучастно как сегашните безрадостни и горчиви дни отминават просто така, а той изгубва и последната си надежда, с която биха си отишли и останалите му проблясъци на човешки емоции и чувства. Не можеше да го позволи. Не искаше, защото осъзнаваше в какво ще се превърне накрая. Някой ден щеше да стане същият, като баща си - като човека, на когото най-малко искаше да прилича. Човекът, чийто пример не искаше да следва. Ако продължаваше да живее така, да не търси щастието и да отблъсква възможностите от себе си, щеше да се превърне точно в негово копие, притежаващо същото каменно изражение и макар внушителна и могъща, напълно безлична същност.
- Прекрасно. Щом е така, тогава просто ще си тръгна. Ще напусна този дом. - мекият глас на Юн се разнесе из пространството и съвсем неосезаемо го затопли, предизвиквайки нарастващо напрежение у останалите персони наоколо. В един момент изпусна нотката си на задоволство, което бе изпитал от казаното. Не съжаляваше. Не го казваше просто така, за да бъде лош син, или да се инати на баща си. Казваше го съвсем сериозно, с ясното и добре обмислено намерение реално да си тръгне. От това решение бе започнал и неговият нов опит да полети, затова и се бе почувствал така доволен, за първи път от много време насам.
- Какво?...Ти....Повтори това, което изрече току що. Повтори го! - с всяка следваща дума директорът на Юнги Груп повишаваше тонът си с по една октава, докато накрая не породи впечатлението, че едва ли не вече крещеше.
- Ще напусна този дом. Реално ще го направя, татко. - този път сериозната нотка плътно следваше думите му, подчертавайки ги остро и драматично, по един почти делови начин, без каквито и ад е изблици на сарказъм, гняв, или друго преувеличение. Сан-Джун вече разбираше, че синът му не се шегува, не и този път. На всеки в този дом бе всеизвестно, че главата на семейството не понася някой да се шегува с думи от рода на тези. И въпреки че трябваше да се радва на факта, че синът му не се шегуваше с нещо толкова сериозно, представляващо неизменна човешка ценност, той дори започваше да изглежда още по-ядосан и о преди...Дали защото не можеше да повярва, че това се случва на него. Че собственост му син е решил да продължи борбата си с него, че е готов така лесно да прати по дяволите целия му труд, всичкото време, което бе отделил през живота си, за да изготви плановете си за неговото бъдеще. Юн така безцеремонно заявяваше, че не иска тези негови планове и че те никога нямаше да се превърнат в реалност. Нима бащите нямаха право също да мечтаят? Нямаха ли право да искат най--доброто за децата си, да са готови на абсолютно всичко, за да им го дадат и те да го приемат? Директор Пак бе преминал пред толкова много трудности, през толкова подклаждани огньове, през всичко, само заради него - заради този безочлив и неблагодарен син, кого бе получил от съдбата. Защо ли го бе направил? В момента просто стоеше с гневно и неразбиращо, но вътрешно уморено лице и се питаше това. И въпреки всичко смяташе, че си заслужава. Като баща на сина си, той все пак продължаваше да вярва, че един ден Юн ще стъпи на земята и ще усети истинската й твърдота, ще види реалността на живота толкова горчива и трудна, колкото той я е виждал, докато се бореше за щастието му, докато се бореше да му осигури всичко, което му трябва. Сега този него син стоеше срещу него, гледайки го все така непримиримо, сякаш наистина си въобразяваше, че има каквото и да е право да се бунтува срещу всяка от думите му. Но каквото и да ставаше, нямаше реалното право да го прави. Защо винаги всички деца си мислеха, че родители им искат да ги направят нещастни и затова решават живота им вместо самите тях? Защо нито всички те са такива егоисти и смятат, че родителите им са изживели своето щастие, а всъщност не могат да знаят, че са пропилели животите си не за нечие друго, а за тяхното щастие - щастието на децата си. Това можеше да значи само едно - Юн не го обичаше. Баща му отдавна не долавяше топлина или искреност от думите и погледът му, нито веднъж не бе чул едва мила дума, или бе видял искрена благодарна усмивка насреща си. Единственото, което виждаше винаги, беше същата таи непоколебима жажда за борба, за едно безполезно упорстване срещу всичко, което продума. Това беше жестоката истина. Децата никога не разбираха чувствата на родителите си. И дори не се интересуваха от тези чувства. Ако бе така, ако Юн също се стараеше, ако искаше да промени обтегнатите им хладни взаимоотношения и ако обичаше баща си..нямаше да се държи така с него. Щеше поне от части да помисли и за щастието на своя старец, но единственото, с което го посрещаше бе досада и трикове, с които да избяга далеч от присъствието му и цялото му силно строго влияние. Това нямаше да се промени.
- Върви си. - произнесе баща му, поемайки си дъх, за да го изрече възможно най-равно. Студенината, която този път празнина празното пространство бе далеч по осезаема от топлината на мекия глас на Юнги. Сякаш в помещението реално захладня и всички тихомълком се отдръпнаха и излязоха, напътствани от острия и леден, но тъжен поглед на възрастният мъж. След като стаята се изпразни и вътре останаха само двамата събеседници, от гърдите на Сан-Джун се изтръгна една дълго потискана въздишка, съпътствана от безпощадно отчаяние, давещо се в тъмнината на хладния му поглед.
- Защо си още тук? Тръгвай! - каза баща му, опитвайки да използва дори заповедническия си тон, ала сега, в този свой момент на слабост се почувства напълно безполезен, недостоен да бъде господар дори на самия себе си, или на този дом. Но въпреки това все още смяташе, че имаше права над своя син, над собствената си кръв. Знаеше, че за него всяко решение изглежда погрешно, че го кара да се чувства като зад златни решетки, където няма правото да направи нищо, но целите му всъщност дълбоко се различаваха от тази. Ала не знаеше. не знаеше как да накара синът си да го разбере. да го разбере правилно. И дали изобщо бе възможно това?
Юн Ги сякаш почувства отслабването на волята му и лекото отстъпление, което му отвори възможността да се махне от тук, поне временно. Но освен това забеляза и внезапната липса на противене у баща си, както и липсата на гняв в погледа му. Това го жегна някак остро и внезапно, карайки го да се почувства зле. Но не заради думите си, а заради начина, по който ги бе изрекъл.
- Съжалявам, татко. - промълви внезапно тъмнокосото момче, а след като срещна погледа на баща му, видя мигновеното му изумление. Сан.Джун се запита, дали това е реалност, дали това бе неговият син. сега, в този момент. Юн бе коленичил пред баща си и бе изрекъл последните искрени думи с цялото си сърце, не съзнавайки колко важни бяха те за стареца. За първи път от толкова време бе получил подобно уважително и искрено извинение от своя син, че това нямаше как да не го разчуства и дори по бузите му се търколиха две прозрачни капки, които побърза да изтрие с единия си ръкав. Не искаше синът му да разбере за слабостите му, инак щеше да ги използува в своя полза. Знаеше хитростта, с която в повечето случаи действа, защото все пак бе собствената му кръв и плът. Реално го познаваше повече, отколкото той си мислеше.
- Тръгвам. - съобщи кратко Юн, но не промени интонацията си и се раздели с баща си за първи път по толкова учтив и спокоен начин.
- Отново успя да обърнеш картите в своя полза... - прошепна тихо баща му, щом остана сам, а погледът му зашари по ръбестата мебел, играеща ролята на маса. Той остана така, със замислено изражение, таящо в себе си неразбраните от никой бащински инстинкти и желания, скритата ранимост на душата му и онова щастие от синовните думи, притъпено от болката и страхът, че скоро е възможно да го загуби завинаги.
***
- Ето къде е била...- промърмори на себе си тъмнокосият младеж и се подсмихна със странно самодоволство и открито любопитство да узнае повече за нея, което нарастваше всеки път, щом я зърнеше отново. Тази все още непозната девойка с дива красота, идваща най-вече от абаносовите й коси и неразгадаемия поглед. Все още не проумяваше какво го дърпаше така силно към нея. Дали тайнственото й излъчване, или нещо друго, далеч по-различно и необяснимо. Но така или иначе това нещо бе факт и Юн-Ги не можеше да бяга от него.
- Извинете. - обърна се той към една русокоса жена, която стоеше наблизо и даваше под наем кънки на желаещите да се попързалят. - Може ли един чифт? - попита той посочвайки обувките за лед и се усмихна едва забележимо на отсрещната.
***
Поемайки по заледеният терен тъмнокосият младеж фокусира тънката фигура на девойката и не отдели поглед от нея до момента в който не успя да я настигне. Изравнявайки се с нея, най-после отклони поглед за момент, колкото да внуши, че единствено случайността го е накарала да се намери на тази ледена пързалка. Всичко бе потръгнало със завидна бързина и успех, докато съзнанието на отвеяния младеж не си направи едно поразително заключение. Внезапно едно важно прозрение опресни замъглената памет на момчето. И тогава се сети - той не можеше да се пързаля. Всъщност, не просто не можеше, а и по принцип изпитваше непреодолим страх от ледени пързалки. Или пък беше някакъв вид фобия? Не бе сигурен, но знаеше, че се дължи на случка от миналото. Важното нещо в случая бе изводът в тази ситуация. Несъзнателно незнайно как е превъзмогнал за миг непоносимостта си от заледени терени, само за да последва девойката и да стигне до нея. Какво за бог....
- Уооооооааа.... Ким-ту-чи-а-джо-сейоо..- неспособен да завърже няколко свързани по смисъл срички, тъмнокосият усети заливащата го като гореща вълна паника и изгуби завидното до сега постигнато равновесие върху леда. по дяволите, дори не можеше да допусне мисълта колко или смешно и нелепо изглеждаше в този момент. Ала бе и неспособен да гледа друго, освен плашещата твърда белота под краката си, които в момента вършеха невъобразими своеволия.
- Ким-чи...Я-де-ми-се-ким-чи..Киииим-чииии! - започна да си мърмори единственото налудничаво изречение, с което понякога успяваше да разсее съзнанието си и да го отпрати към по-благоприятна точка. Бе нещо, тясно свързано с оцеляването му в подобни "екстремни" ситуации, в които го обземаше рядко срещана паника. Кой би повярвал, че точно Пак Юн Ги ще се страхува от нещо? Е, в крана сметка и той бе човек, с който съдбата безпощадно си играеше. Последният път, в който бе споменал "кимчи" бе именно момента, в който осъзна, че цялото му тяло бе на път да срещне твърдината и неумолимата хлъзгава повърхност на леда под нозете му. В този момент традиционното корейско ястие бе провъзгласено така високо, че почти всички наоколо се спряха и зачудиха какво става, докато Юнги - причинителят на неудобната ситуация, затвори очи принудително, сякаш очакваше да умре по-рано, преди да усети онова, което предстоеше.
Ала какво всъщност се бе случило? Очакваният последен удар така и не се състоя. Момчето така и не чу камбанения звън, предвещаващ рая на нещастния му животец. Какво ставаше, наистина? Да не би ангелите да имаха куп работа и затова да се бавеха така? Къде бе прочутият Луцифер в подобен момент? Можеше спокойно да се възползва от положението И без друго Юн не вярваше, че ако умре сега, душата му ще заслужава друго място, освен ада. Не вярваше също, че там щеше да е по-лошо от живота между онези огромни и бели стени на досегашния му дом.
И се пак...моментът така и не настъпи. Напрежението накара паниката да изчезне, а на нейно място се появи досадата от дългото чакане. Това накара Юн да отвори очи, за което секунда по-късно съжали.
- Ще ядем ли...ким-чи? - вместо да остави така подходящата тишина да направи момента романтично сладък, като излязъл от някаква к-драма, измежду устните му се откъсна още едно нелепо въпросително изречение, породено от остатъчната му паника от преди малко. И все пак, Юнги не успя да помръдне от придобитата си поза. Въпреки вътрешния срам, който чувстваше от ситуацията, момчето продължаваше да се намира в ръцете на непознатата тъмнокоса девойка, сякаш двамата участваха в сериал за принц, който спасява принцесата си от фатален удар или някакво подхлъзване, но си бяха разменили ролите и не някой друг, а точно тъмнокосият млад господин играеше принцесата. А това естествено, изглежда ужасно парадоксално и ужасно пародийно от където и да се погледнеше.
Но като изключим този факт, чуждите очи продължаваха да наблюдават неговите, леко премрежени от дължите му прави мигли, а маслиновите му ириси престанаха да шарят неспокойно и се изгубиха в нейните - още по-тъмни и безкрайни, лъхащи на същата тази тайнственост и непозната дива същност. Какво ли се криеше зад тези две очи? Какво, наистина.. Сега обаче нямаше място за въпроси. защото внезапно, като с магия, съзнанието и на двамата се бе изпразнило, а дишането им бе в рязък застой, след като бяха осъзнали, че не ги делеше нищо повече от един, два, три..мхм, точно 4-5 милиметра.
Върнете се в началото Go down
 
Ледената пързалка
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Eastern adventure RPG :: Роулплей терен :: Сеул (Южна Корея)-
Идете на: