JuSt LeT U DrEaM
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
АРХИВ
РОУЛПЛЕЙ ЛИСТ
Гласувайте за форума:
Гласувай за мен в BGTop100.com Гласувай за тази страница в Българския ТОП RealTop.net
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 120, на Пон Ное 05, 2012 8:15 pm
Септември 2017
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
    123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930 
CalendarCalendar

Share | 
 

 Бар „The flair“

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Ин Стефани
The Mistress
The Mistress
avatar

Местожителство : Чикаго
Scorpio Dog

ПисанеЗаглавие: Бар „The flair“   Чет Ное 03, 2011 7:20 pm



Върнете се в началото Go down
http://elemental-witches.forums.lu
Чол Ма Ки
Човек
Човек
avatar

Местожителство : Сеул
Pisces Goat

ПисанеЗаглавие: Re: Бар „The flair“   Сря Яну 04, 2012 12:16 am

Бягство.. Да, Бягство! Къде ще е първото място, където ще се дене човек, след бягство?
Колкото и да бе размишлявал над това свое бягство, което този път бе наистина сериозно, стигайки до този въпрос, който го бе хванал неподготвен, Маки всеки път попадаше в задънена улица.
Наистина..Как не бе помислил главно за това, къде щеше да отиде, щом избяга? Пабу. Та това беше най-важното нещо...най-важното. Не заради друго, а поради факта, че момчето дори не бе от Сеул. Точно така..Всъщност, беглецът беше от Канджу, а това не бе никак, ама никак наблизо...затова сега щеше и да си бере последствията от това да няма къде да отиде. Колко беше глупав, наистина. Не че съжаляваше, задето е избягал, но просто трябваше да се сети да мисли и над този въпрос - Къде ще се дене, щом пристигне в столицата? Все пак сегашното бягство не бе, като това да отидеш от единия край на малкия Канджу - до другия и да спиш у приятел. Ах, а защо ли го разбра чак сега? Вече беше твърде късно и въобще от такива мисли нямаше никаква файда. И момчето с рижа коса също го осъзнаваше, но...въпреки всичко му бе забавно. Направи го. Наистина го направи, избяга веднъж завинаги. И нещо повече - сега бе в Сеул, мястото на което винаги би искал да живее. Мда, оставаше единствено въпросът КАК си мислеше, че ще я кара сам самичък на това НОВО място. И все пак...тук наистина беше по-забавно. Имаше всичко. Наистина всичко.
Каквото ти попадне пред очите...Чакай малко. Точно така. Нощни забавления...Бар. Бар?!
Ма Ки подтисна силното си желание да обиколи пеш цял Сеул още сега, спирайки някак краката си пред един бар който бе видял, докато върви по същата улица. Не знаеше за друго, но налудничавата му цел беше непосилна за вече премръзналите му крайници, поради което трябваше да се дене някъде на топло...независимо къде, а нещо в този бар като че ли го зовеше...затова момчето реши да не се мае и яхна първата вълна, изпречила му се на пътя - Бар „The flair“.
Вътре, както можеше и да предположи, интериорът, както и посетилите...нищо не бе никак скромно. Напротив..Напротив. Но пък това беше в добрия смисъл, тъй като едно от любимите занимания на момчето бе да бъде на места, които го изумяват..Горкият, нямаше си и представа колко изумителни щяха да стават нещата, останеше ли тук. Не че имаше намерението да се върне в Канджу. Все пак, съгласете се - бе живял там цели двадесет години, предостатъчно за някой, като него.. Беше крайно време да смени обстановката за постоянно, нали така? В момента дори бе решил и да се забавлява, напълно игнорирайки непрестанните съобщения и обаждания от вероятно много притеснените си родители. Ха, сякаш не бяха свикнали с това ежедневие? С него? В интерес на истината, той отлично знаеше колко им бе дотегнал, вече отдавна не смяташе, че е желан от тях..Не се чувстваше на мястото си, дори това. Крайно време беше да се махне, наистина. Трябваше му въздух, то също имаше нужда да диша. Пък и беше доста сложна личност, макар да не си личеше. Не бе готов и на 30 и на 40...да се лиши от свободата си. Такъв беше, а сега и истински Беглец. Хм, а това дали щеше да му се впише в досието? „Избягал от родния си град“ Хахаха, колко забавно. Не, някой определено трябваше да върне малко здравия разум на Маки, преди да е станало твърде късно. Той...той е наистина несериозен човек, наистина... Неговата малка тайна, като изключим това от къде идва, беше и причината..наистина истински истинската причина, поради която замина. Защото постоянно му повтаряха, че е безполезен. Или по-точно: Караха го да се чувства пози начин. Всички му казваха, че няма ниаккави таланти, че е глупав..А някой въобще, някога позволи ли му да пита? Да опита каквото и да е? Всичко бе толкова...потайно. Родителите му се държаха толкова странно, толкова нелепо. Защо му казваха да не говори с никого? Дори в училище..Дори с учителите? Защо не му позволиха поне веднъж да тръгне да се занимава с него, което му харесва? Нищо, не му даваха нищо. След училище веднага го чакаше кола, веднага се прибираше вкъщи..където прекарваше остатъка от денонощието. Родителите му ведно го разпитваха с кого е говорил, колко е говорил, какво е казал...Господи, честна дума..Не ги разбираше. Никога не ги разбра. Опита, наистина, но...Вече нямаше начин, твърде много се отчужди от тях и вече нямаше смисъл да продължава да опитва. Не знаеше каква е причината за това да го държат, като затворник. Недоумяваше въобще защо го пращаха и на училище, при положение, че трябваше да играе ролята на безмълвен стълб, а не на ученик. Не разбираше..нищо. Да, имаше пълното право да се ядосва, да негодува срещу тази несправедливост! Пълното право. Та те..Родителите му дори му бяха дали толкова смешно име.. Никога ли не се бяха замисляла над това какво е да ти се присмиват всички съученици, докато ти безмълвно ги наблюдаваш? Не, това не беше забавно. Маки не знаеше друго, освен факта е иска да се отърве от всичко и да сложи новото си начало. И знаеше само и единствено това през всичките тези годни от живота си, в които затъваше във все по-голямо и по-голямо незнание. Този непрогледен мрак го задушаваше, не знаеше къде е възможно да отиде, където родителите му няма да изпаднат в ужас, няма да последват техните крясъци и писъци до небесата..и няма да викат полиция десет минути след „изчезването му“, а накрая да се окаже, че е отишъл до магазина. Не можеше да живее така. Природата му не му позволяваше да се отчита за всяка своя стъпка с левия и десен крак, която правеше. Не можеше така. Много пъти се бе замислял над това на какво може да се дължи цялата тази параноя у родителите му, но...всеки път не намираше логичен отговор. Какво? Да не би да са преследвани от някой? Да имат огромни неплатени дългове? Да крият смъртен враг в гардероба? Или те самите да са убили някого? Какво...Каквото и да си мислеше, очевидно твърде много драматизираше, защото нищо не остана непотърсено. Ма-Ки наистина се постара.. за ад открие нещо в офисът на баща си, например...Преобърна всичко, препрочиташе всяка страница и нищо...само фирмени неща. Той беше почут адвокат, нормално. В стаята на майка му също нямаше нищо подозрително. Нищо. Пълна загуба на време. В крайна сметка Маки бе решил да се примири с тази загуба и да се фокусира върху своите си цели. И така, ето че вече бе в Сеул. О, все още не можеше да повярва.
- Ще поръчате ли нещо, господине? - внезапно някой прекъсна немирните му хвърчащи мисли, поради което последна леко моментно объркване от страна на рижавокосия младеж, докато не съзря бармана, който сякаш го проучваше с хитър поглед, но сдържано изчакваше поръчката му.
- Само..Сао бира. Да, една бира е добре. - измърмори той на отсрещното лице, сякаш искаше по-бързо да прекрати разговора. Беше размишлявал твърде дълго над какви ли не неща и не можеше да се концентрира. Само над настоящето и бъдещето. Или пък само над настоящето--Поне това казваха вече очите му, когато погледът му бе изцяло прикован от сцената пред бара. Тя внезапно и неосъзнато бе завзета от няколко момчета, които очевидно бяха група музиканти. Мда, твърде логична мисъл, нали? Нима имаше друга опция? Но това надали бе от каквото и да е значително значение за Маки, тъй като от момента, в който чу звученето им...младежът просто застина на мястото си..Сякаш виждаше само тази сцена..само тях...А защо ли тогава гледаше единствено към едно точно определено момче и погледът му остана прикован от него в следващите почти пет минути? Подозрително. Много подозрително, наистина. Какво твърдяха мислите му и какво - видните му шокиращи действия. Нещо наистина странно ставаше в самия Маки в този момент. Но...но „този момент„, така красив и някак уникален, бе необратимо прекъснат. И то от двама мъже, някак гигантски извисяващи се над него и притиснали го от дете му страни в почти напълно задушаваща хватка. Той не разбираше..какво по дяволите ставаше. Но едно бе сигурно - навярно на останалите не им дремеше особено, очевидно го виждаха не за първи път и не смятаха да правят нещо по въпроса. Не особено хубав факт.
- Вие..Какво искате? - запита младото момче с изцяло въпросителна нотка. Така де..От къде на къде пък ще му прекъсват прекрасния момент, когато бе изцяло пленен от момче...Ъ, от момчешка група, която сиреше така прекрасно..И да..Точно когато му се стори, че момчето, което в реално време така фиксирано зяпаше, също го бе забелязало?! Ама, ама...Не беше честно!
- Одеве, на входа, шефа каза, че си го блъснал! Сега си мъртвец...- бе единственото, което бяха така любезни да му обяснят огромните мъже, след което напълно безметежно го помъкнаха към възможно най-отдалеченото и тъмно сепаре в бара. А в това сепаре наистина имаше изключително оскъдно осветление, което си контрастираше с всичко останало неоскъдно.Включително и недобронамереността на хората тук, май беше в обилни количества, а?
- Вижте какво, не мисля, че ви познавам! - леко отнесено, но все пак сериозно заяви Маки на отсрещното лице, при което го бяха завели.
- Наказание. - изрече един плътен мъжки глас и същите мъже, стоящи сега ад него, побързаха да изпълнят молбата му... Юмрукът на единия успя да срещне меката буза на рижавокосия младеж, а след втория или третия ритник в коляното, той се озова на земята. Колкото и да се опитваше да намери упора, такава нямаше и все се озоваваше под ударите на двамата мъже.
- Спрете. - само това..Само една дума и те веднага я изпълняват. Ха, голям шеф, а? Да не беше главата на японската мафия? Или просто беше негостоприемен шеф на бар в центъра на Сеул? Що за бар беше това тогава?
- Ти ме блъсна. - проклетия проклетник дори не загатна, че държи да му се извинят, задето някой по невнимание му бе настъпил мароквите обувки, но...дои да го беше направил извинение нямаше да получи. Това да не му беше концерт пожелание? Почти свитият на пода младеж избухна в смях, който остави всички без особено желание да дишат или да са притежатели на две уши.
- Ще ме извините, но..хората постоянно се блъскат един в друг, не сет ли съгласен? - продума през смях момчето. Сякаш бе дрогиран, но просто в един момент някак си спря напълно да му пука. За какво? За какво трябваше да му пука? Самият той не смяташе, че бе направил нещо, заради което сега трябваше да търпи тези горили над себе си, но..щеше да го направи. Да щеше да ги изтърпи, при това без да издаде и звук. Нямаше да хленчи, като малко дете я.
- Наказание! - изкрещя шефът и мъжете отново започнаха да го налагат...
- Ти...Извини се. - едва продума висшето лице, все още облегнато на големия сив фотьойл в задушното помещение. От него се носеше аромат на много мръсни пари, проститутки и там подобни работи. Пха, кой ли не би могъл да предположи?
- Не е ли прекалено очевидно..? Това, че няма да се извиня...- въпреки всичко до тук, Маки имаше чувството, че се е разминал само с няколко натъртвания и разни не толкова дълбоки рани, тъй като все пак имаше сили да избухне в сях за втори път, а това беше направо геройско. Да, усети как смехът му скоро става сподавен, заради ударите в стомаха...А след секунди момчето изплю малко кръв, но всичко това се очакваше и бе кажи-речи в рамките на живото състояние. Определено нямаше да се предаде..никога. В пулсиращата ум глава сякаш бяха неизречените думи, че е безполезен..Истина ли бе това? Наистина ли беше съвсем безполезен? Не, щеше да живее..Трябваше да разбере това.
- Шефе..? Какво да правим? - мъжете подканиха шефа си и той отсъди веднъж завинаги.
- Убийте го! - заповяда с каменен тон и лукавото му изражение посочи празните бутилки от алкохол на масата. Мъжете сякаш знаеха процедурата...просто ги взеха, счупиха си в ръба на масичката и насочиха острата част към беглеца...който бе „пътник“ на техния език.
Върнете се в началото Go down
Те Ки Джон
Човек
Човек
avatar

Местожителство : Сеул, Южна Корея
Длъжности: : Певец и актьор

ПисанеЗаглавие: Re: Бар „The flair“   Сря Яну 04, 2012 6:34 pm

И ето че нощта отново дойде, слънцето бързо избяга от хоризонта и на негово място грациозно се настани луната.
Това означаваше само едно - беше време Ки Джон да вземе китарата си и да отиде в клуба, в който свиреше заедно с групата си. Отново щеше да се качи на сцената, да усети адреналина, разливащ се из цялото му тяло, както ставаше всяка нощ, когато наново сбъдваше мечтата си - да бъде музикант.
Музиката бе едно от малкото неща, които го караше да се чувства жив, изпълваше го с енергия дори в трудните моменти; бе като нещо вълшебно, което ти помага да избягаш от реалността, в която живееш; един напълно различен свят, в който съществуваше само и единствено песента - мелодията, галеща слуха, думите, преминаващи през съзнанието на човек... Ки Джон го намираше за чудо.
Музиката бе неговият най - добър приятел, колкото и клиширано да звучи - тя беше там, подаваше му ръка в трудните моменти, бе плътно до него, когато лошите спомени от детството се събуждаха в ума му, пропълзваха опасно и застрашаваха здравия му разум. Благодарение на най - добрата си приятелка, той бе открил своето призвание, своя път в живота, своята опора...
Нямаше нещо, което да му носеше по - голямо удоволствие от това да държи китарата в ръцете си, да усеща трептящите струни, да докосва с връхчетата на пръстите си грифа, да чува мелодията, която той сам създава... това за него бе изкуство.
Не се нуждаеше от нищо друго - само музиката да не го изоставя, защото без нея не виждаше какво ще прави на този свят - не го вълнуваха практичните професии, високоплатените и респектиращи длъжности, които ограничаваха въображението ти, бе невъзможно да излезеш от рамките на официалността, на костюмирания бизнесмен, който изкарваше много пари, но бе празен отвътре.
Не, Ки Джон искаше да е свободен, искаше да бъде като волна птичка, летяща в небето на живота, наслаждаваща се на неограничените възможности на света; можеше да поеме, по който път желае - всички врати щяха да бъдат отворени за него, защото мечтаеше... мечтаеше постоянно, не спираше да го прави.
И ето че сега беше зад сцената заедно с групата си, чакащ да сбъдне отново мечтата си. Държеше китарата в ръцете си, изгаряйки от желание да се качи там горе и да покаже какво може.
След минута им бе даден знак - вече бе техен ред.
Широка усмивка се плъзна по лицето на Ки Джон, а сърцето му се поддаде на вълнението, бушуващо в душата му. Именно тази тръпка, тази искра караше момчето да заобича сцената повече от живота си. Искаше да свири до живот, това бе неговото призвание и сега бе ред да го каже на света чрез музиката си.
Всички от групата заеха позициите си на сцената, сините и светлолилави светлини се спуснаха, танцувайки из цялото заведение... и музиката започна.
Връхчетата на пръстите на Ки Джон се плъзнаха по струните на китарата, предизвиквайки трептене,а другата му ръка енергично бягаше по грифа, състезавайки се с пулса на момчето.
Китари, барабани, вокали... те се допълваха взаимно и заедно сглобяваха песента като пъзел. Едното не можеше без другото, защото иначе все нещо щеше да липсва.
Докато Ки Джон се бе съсредоточил в червената електрическа китара, разпръскваща звука из всички части на клуба, погледът му бе прикован от даден човек в публиката.
Едно рижаво и слабо момче с невинно изражение, което седеше и го гледаше в захлас.
Да, за миг съществуваше само то – там навътре в тълпата, която сега бе изчезнала; всичко наоколо беше изгубило своя цвят и форма, беше като черно петно и на този фон единственото, което се открояваше бе непознатия младеж с медена коса и детски любопитни очи. Приличаше на 4-годишно момченце, загубило майка си, леко неориентирано, а в погледа му се четеше объркване, дори малко страх.
Но след миг приятната... така де, странната гледка просто изчезна. Непознатият се изпари като вятър, който остави след себе си разпилени есенни листа в полудялото сърце на Ки Джон. Не знаеше защо, не знаеше как, но нещо необичайно ставаше вътре в него.Не можеше да го обясни, но можеше да го почувства – внезапното вълнение, причинено този път не от качването на сцена, а от нещо друго; дъхът, спрял някъде в гърлото му, образувайки възел; моментната необяснима радост, изпълнила душата му със своите искрици... да, нещо странно ставаше.
Но точно в този момент Ки Джон нямаше намерение да анализира бъркотията, която чувстваше в себе си, трябваше да се концентрира напълно върху това, което държеше в ръцете си – безценната китара, осмисляща живота му.
След изпълнението момчето щеше да направи това, което правеха с групата винаги – щяха да седнат на едно от по – затънтените сепарета, намиращо се в по – дъното на клуба, където бе и по – спокойно. Там винаги споделяха емоциите си след участията си, планираха бъдещите си работи; все неща, свързани с бандата.
Ала този път плановете се объркаха – както си крачеше ведро и безгрижно, проправяйки си път през голямата тъпла, за да стигне до целта си, Ки Джон чу нещо – нещо грозно и опасно, което се случваше на няколко стъпки от него в близкото сепаре.
Момчето прехапа устни и се приближи към вратата бавно и внимателно, а до ушите му достигаха крясъци, както и звука от юмруци, забиващи се в човешка плът.
- О боже. – промълви под дъха си той, а сърцето му се впусна в бесен галоп щом ръката му бавно и треперливо се насочи към бравата. Плахо я натисна.
След като бе открехнал вратата, и очите му влязоха действие – пред него се развиваше кървава гледка, която би уплашила всекиго. Огромни горили налагаха беззащитен човек, чието лице Ки Джон не можеше да види, но забеляза косата му – медена и мека на пръв поглед. Същата коса, която бе видял преди малко на сцената, чийто притежател бе изчезнал мистериозно и без причина толкова бързо, колкото се беше появил.
Сега вече всичко си дойде на мястото – Ки Джон знаеше коя е жертвата, но това разкритие не беше приятно за него – тревогата завзе съзнанието му, а сърцето му ускори още повече ритъма си, заплашвайки да се пръсне. Трябваше да ги спре! Трябваше да оттърве непознатия от тези чудовища, не можеше просто да избяга като страхливец и да остави невинното момче, което незнайно защо стопляше душата му и й даваше мир, да страда.
„Убийте го.” – тези думи закънтяха в ушите на Ки Джон като църковни камбани, отеквайки отново и отново, плъзгайки се из всяка фибра на тялото му, нажежавайки ги.
Това беше краят, изразът, който бе нужен на момчето да действа.
Изключи мислите си, краката му вече се движеха по инерция с бясна сила към мишената си. Решително отвори вратата и се спусна към горилите, които вече се бяха насочили като зомбита към жертвата си с остриета от стъклени бутилки.
Хвана ръката на първия в здрава хватка, учудваща за неговото телосложение, след което положи голяма сила, за да завърти китката на мутрата около оста й, причинявайки му огромна болка и дори счупване. В резултат острието тупна на земята, като по този начин първият бе „обезвреден”... дори наранен.
След като си пое дълбоко дъх, Ки Джон се насочи към другия, на чието лице бе изписан гняв, злоба и готовност за убийство и само миг по – късно пристъпи свирепо, насочвайки счупената бутилка към момчето сякаш му се заканваше. То от своя страна се оказа достатъчно ловко и с лекота се оттърва, засилвайки крака си към стомаха на противника, при което той падна на нивото на вече раненото момче.
- Браво, добра работа. – ръкопляскане се чу от края на сепарето, където в сиво кресло седеше познато лице – собственикът на бара. Нима той бе накарал на тези изроди да пребият горкото момче?! Това беше прекалено. Що за човек бе той? Нямаше ли съвест, не биеше ли нещо в гърдите му? – А сега защо не вземеш малкото си приятелче, заради което бе готов да се жертваш, и не изчезнете от погледа ми... завинаги? – завърши той с глас по – твърд от стомана, в който обаче се долавяше и лек присмех.
Явно вече Ки Джон беше и уволнен, но така щеше да е по – добре. Нямаше намерение да работи за човек, който заповядва на хората си да бият невинни цивилни, дори не знаеше как се въздържа от това да не използва юмруците си и да отмъсти. Но не можеше да го направи, защото не бе такъв, само слабите използваха насилие, нали?
Момчето стисна ръцете си в юмруци, устните му се превърнаха в тънка линия, а очите му пробягнаха към пребития непознат с медена коса, проснат на земята.
Младежът коленичи до него, повдигайки леко главата му, вглеждайки се в полуотворените му очи – тъмни и мистериозни очи, в които се четеше всичко друго, но не и страх; обичайното леко объркване бе заключено там вътре, но нищо повече.
А, колко бяха красиви... две тъмни и дълбоки кладенчета, пълни с мистерия, които те карат да паднеш вътре и да се загубиш. Не знаеш накъде да поемеш, чуваш собственото си сърце и дъх, но не виждаш път... само две необятни шоколадови очи.
- Хей, добре ли си? – попита състрадателно Ки Джон, а тревогата контролираше цялото му изражение. – Нека те изведем оттук. – това не беше предложение, а съобщение. Констатираше, че има намерение да махне горкото момче от това място, а ако трябва и да се погрижи за него.
Преметна едната ръка на непознатия през рамото си, подпирайки го на себе си и плъзгайки другата си ръка през кръста му за опора.
Какво беше това момче? Защо караше сърцето на Ки Джон да се свива и да блъска лудо в гърдите? Защо щом погледнеше в очите му, напълно забравяше за заобикалящия го свят, съществуваха само те... тук и сега? Защо пухкавите му и бебешко-розови устни ставаха все по – примамливи и изкусителни? Толкова много въпроси, а кога щеше да дойде отговорът?
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Бар „The flair“   

Върнете се в началото Go down
 
Бар „The flair“
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Eastern adventure RPG :: Роулплей терен :: Сеул (Южна Корея)-
Идете на: